Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (17)

„Този негодник намери начин да ме повлече със себе си.“ Рафаеле едва сега бе осъзнал, че караницата бе завършила със смърт, и макар да си повтаряше, че никого не е убивал, знаеше, че тази смърт ще тежи на съвестта му докато е жив. Пред погледа му изникваше как отчето се отдалечава гол и плачещ като дете към хълмовете, като бедно същество, осъдено на изгнание. „Ето ме прокълнат — помисли си той. — Прокълнат от този гадняр, който не заслужаваше дори да го заплюя.“

Около обед донесоха в Монтепучо тялото на отец Бодзони на гърба на едно магаре. Покрили бяха трупа с чаршаф. Не толкова за да попречат на мухите да го накацат, колкото за да са сигурни, че голотата на свещеника няма да шокира жените и децата.

Щом го докараха, в Монтепучо се случи нещо неочаквано. Собственикът на магарето — мълчалив селянин — остави тялото пред църквата, после високо и ясно заяви, че е направил, каквото трябва, и се върна на нивата си. Трупът остана там, увит в изкаляния чаршаф. Гледаха го. Никой не помръдваше. Жителите на Монтепучо бяха злопаметни. Никой не искаше да го погребе. Още по-малко да присъства на опелото или пък да носи ковчега. А и кой щеше да извърши службата? Свещеникът от Сан Джокондо беше отишъл в Бари. Докато се върнеше, тялото на дон Карло щеше да се е разложило. След известно време, когато слънчевият пек започна да става непоносим, признаха, че ако оставеха трупа на Миланеца така, той много скоро щеше да завони като мърша. Щеше да е прекрасно отмъщение от негова страна. Да овони Монтепучо. А защо не да развъди и болести? Не, трябваше да го погребат. Не от благоприличие или състрадание, а за да са сигурни, че няма да вреди повече. Решиха да изкопаят дупка зад гробището. Извън зида му. С чоп избраха четирима мъже. Те го хвърлиха в земята без причастие. В пълно мълчание. Дон Карло беше погребан като неверник, без нито една молитва за упокой.

За жителите на Монтепучо това безспорно беше значимо събитие, но очевидно то изобщо не интересуваше останалия свят. След смъртта на дон Карло селото отново бе забравено от епископството. На хората в Монтепучо това им беше удобно. Бяха свикнали. Дори понякога, докато минаваха край затворената църква, споделяха помежду си: „По-добре никой, отколкото някой нов Бодзони“, защото явно се страхуваха, че вместо Божие наказание отново щяха да им изпратят някой северняк, който ще се държи с тях като с разбойници, ще се присмива на обичаите им и ще отказва да кръщава децата им.

Небето, изглежда, ги беше чуло. Никой не идваше и църквата оставаше затворена като дворците на богатите семейства, които изчезваха изведнъж, оставяйки след себе си миризма на величие и сухи стари камъни.