Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (14)

Ексхумирането на тялото на Нямата и повторното и погребване предизвика истински трус в Монтепучо. Заради могилката прясна пръст извън очертанията на гробището, която никой не можеше да се направи, че не забелязва, и която представляваше недопустима язва върху лицето на селото. Жителите на Монтепучо се страхуваха случилото се да не се разчуе. Новината да не се разнесе и всички в околността да започнат да ги сочат с пръст. Бояха се да не се заговори, че в Монтепучо не погребват мъртъвците си както трябва. Че в гробището на Монтепучо земята е разорана като нива. Самотният гроб, настрани от останалите, им беше като непрестанен укор. Дон Карло не беше на себе си от гняв. Където минеше, сипеше обиди. Говореше за похитители на тленни останки. За него Скорта бяха прекрачили границата. Да разровят пръстта и да извадят тяло от вечния му дом било дело на нечестивци. Не можел да повярва, че в Италия могат да съществуват подобни варвари.

Една нощ той не издържа и стигна дотам, че изтръгна дървения кръст, който Скорта бяха забили в рохката пръст, и гневно го счупи. Гробът остана така няколко дни. После се появи нов кръст. Отчето предприе втора наказателна акция, но всеки път кръстът, който изваждаше, се появяваше отново. Дон Карло мислеше, че се бори със семейство Скорта, ала дълбоко грешеше. Вкопчил се беше в желязна хватка с цялото село. Всеки ден анонимни ръце, които този мизерен гроб без надгробна плоча и мрамор караше да негодуват, връщаха кръста на мястото му. Играта на криеница продължи няколко седмици, докато накрая делегация от селяни дойде при дон Карло, за да се помъчи да го склони да промени решението си. Помолиха го да направи погребална церемония и да се съгласи да върнат Нямата в гробището. А за да не трябва пак да изравят клетницата, дори предложиха просто да съборят зиданата ограда на гробището и да я вдигнат наново така, че да обхваща и отлъчената. Дон Карло не искаше и да чуе. Презрението, което изпитваше към обитателите на селото, само се увеличи. Ставаше все по-сприхав и изпадаше в яростни пристъпи на гняв.

От този момент нататък всички в Монтепучо намразиха отец Бодзони. Селяните един след друг се кълняха, че кракът им няма да стъпи в църквата, докато „онова тъпо кюре от Севера“ служеше в нея. Всички очакваха онова, за което тримата Скорта бяха помолили. Когато бяха научили, че Нямата се е споминала, веднага си бяха помислили, че погребението й ще е пищно като това на Роко. Решението на дон Карло ги беше възмутило и разбунтувало. За кого се взимаше този свещеник, който не стига, че не беше местен, ами посягаше и на неизменните правила на селото? Решението на „Новия“ (както жените на пазара наричаха дон Карло) беше възприето като обида към паметта на обичния им дон Джорджо. А това никой не можеше да прости. „Новият“ не зачиташе обичаите. Беше се домъкнал кой знае откъде, за да налага своите правила. Нанесъл беше обида на семейство Скорта, а чрез тях и на цялото село. Досега никой не беше виждал подобно погребение. Не беше ясно какъв свещеник е този, но нищо не зачиташе и Монтепучо не го искаше. Причината за това свирепо отхвърляне обаче беше съвсем друга. Страхът. Старият и все така незабравен ужас от Роко Скорта Маскалцоне. Погребвайки по този начин онази, която му бе била жена, дон Карло обричаше селото на гнева на Роко. Помнеха престъпленията, които той беше извършил приживе, и се разтреперваха само от мисълта какво можеше да стори мъртъв. Нямаше съмнение, че над Монтепучо щеше да се стовари зла прокоба. Земетресение. Или убийствена суша. Във въздуха вече се усещаше дъхът на Роко Скорта Маскалцоне. Долавяха го в топлия вечерен полъх на вятъра.

Отношенията, които Монтепучо поддържаше със семейство Скорта, бяха неразгадаема смесица от презрение, гордост и страх. Във всекидневието селото не забелязваше Кармела, Доменико и Джузепе. Те бяха трима гладни бедняци, деца на разбойник. Но щом някой посегнеше на тях или на паметта на Роко Дивия, нещо като майчински повик преминаваше през цялото село и то ги бранеше, както вълчица брани малките си. „Скорта са бандити, но са от нашите“, така разсъждаваха повечето от хората в Монтепучо. А освен това бяха ходили до Ню Йорк. И това им придаваше някаква свещеност, която ги правеше недосегаеми в очите на мнозина от съселяните им.

За броени дни църквата опустя. Вече никой не идваше на службите. Не поздравяваха дон Карло на улицата. Лепнали му бяха нов прякор, който беше като подпис под смъртна присъда: „Миланеца“. Монтепучо потъваше в древно езичество. Изпълняваха всякакви ритуали в сянката на църквата. По хълмовете танцуваха тарантела. Рибарите почитаха идоли с рибешки глави, смесица между светците закрилници и водните духове. Зиме, в най-затънтените кътчета на къщите, стариците разговаряха с мъртвите. На няколко пъти разваляха магии над главите на най-простодушните, защото ги смятаха за обладани от Лукавия. Пред вратите на някои къщи бяха намерени мъртви животни. Назряваше бунт.