Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (1)

Слънчевият зной сякаш опалваше земята. И най-лек полъх не поклащаше листата на маслиновите дървета. Всичко беше замряло. Ароматът на хълмовете бе изтънял. Камъните се пукаха от жега. Август беше надвиснал над масива Гаргано^[1] като неумолим господар. И беше трудно човек да повярва, че в тези земи някога изобщо беше валяло. Че водата е поливала нивите и е пояла маслините. Невъзможно бе да помислиш дори, че под това сухо небе някоя живинка или стръкче са намирали с какво да се хранят. Беше два часът след пладне и земята бе осъдена на жупел.

 

 

По прашния път бавно пристъпяше магаре. Безропотно следваше всяка негова извивка. И нищо не можеше да победи упорството му. Нито нажеженият въздух, нито острите камъни, които подбиваха копитата му. То вървеше напред. Ездачът му приличаше на сянка, осъдена на древно наказание. Мъжът не помръдваше. Обезумял от горещината. Оставил на животното грижата да отведе и двама им до края на пътя. И то изпълняваше задачата си с неумолима воля, която предизвикваше деня. Бавно, стъпка по стъпка, неспособно да ускори ход, магарето поглъщаше километрите. А ездачът цедеше през зъби думи, които се изпаряваха в жегата. „Нищо няма да ме сломи. Слънцето може да умори всички гущери на хълма, но аз ще издържа. Прекалено дълго съм чакал. Земята може да пъшка, а косите ми да пламнат, но съм тръгнал и ще стигна до края.“

 

 

Часовете се нижеха сред огнения пек, от който цветовете излиняваха. След един завой най-сетне се видя морето. „Ето ни на края на света — помисли си мъжът. — От петнайсет години мечтая за този миг.“

Пред него беше морето. Като неподвижна локва, озовала се там сякаш само за да отразява припичащото слънце. Пътят не беше минал през нито едно село, не беше се пресякъл с друг път, просто навлизаше все по-навътре в сушата. Появата на неподвижното, лъснало на жегата море налагаше увереността, че пътят не води наникъде. Магарето обаче продължаваше. А ако господарят му пожелаеше, беше готово да навлезе във водата със същата отмерена и решителна стъпка. Ездачът не помръдваше. Обхванал го беше световъртеж. Може би се беше заблудил. Докъдето поглед стигаше, имаше само хълмове и окованото море. „Сбъркал съм пътя — помисли си той. — Селото би трябвало да се вижда вече. Освен ако не се е отдръпнало. Да. Сигурно е усетило, че идвам, и се е скрило чак в морето, за да не стигна до него. Ще се хвърля във водата, но няма да отстъпя. До края. Напред! Искам своето отмъщение“

Магарето се изкачи на върха на онова, което приличаше на последния хълм на света. И тогава съзряха Монтепучо. Мъжът се усмихна. Селото се разкриваше цялото пред погледа му. Бяло селце с къщи, притиснати една до друга на високия нос, който се възправяше над съвършено спокойната вода. Човешкото присъствие сред тази необгледна пустош вероятно се струваше комично на магарето, но то не се засмя, а продължи пътя си.

Когато стигна първите къщи на селото, мъжът прошепна: „Дори само един от тях да е там и да ми се изпречи на пътя, ще го размажа“ Огледа внимателно цялата улица и бързо се успокои. Добре бе подбрал времето. В този час на следобеда селото беше като мъртво. Улиците пустееха. Капаците на прозорците бяха затворени. Дори кучетата се бяха изпарили. Беше времето за следобедна почивка и дори земята да се беше разтресла, никой нямаше да си покаже носа. Из селото се ширеше предание как един ден някакъв селянин се прибрал малко по-късно от нивата и тъкмо в този час прекосил площада. Докато стигне до сенките на къщите, полудял от слънцето. Сякаш лъчите прогорили черепа му. Всички в Монтепучо вярваха в тази история. Площадът не беше голям, но да се опиташ да минеш през него в този час на деня означаваше да се самоосъдиш на смърт.

Магарето и ездачът напредваха бавно по онова, което през въпросната 1875 година все още се наричаше виа Нуова, но по-късно стана корсо Гарибалди. Мъжът очевидно знаеше къде отива. Никой не го видя. Не срещна дори някоя от изпосталелите котки, дето ровеха из нечистотиите на уличните канавки. Нямаше намерение да връзва магарето си на сянка, нито да сяда на някоя пейка. Вървеше напред. А упорството му ставаше страшно.

„Нищо не се е променило — процеди той. — Същите мръсни улици. Същите опушени фасади.“

 

 

Отец Дзампанели го видя точно в този момент. Кюрето на Монтепучо, когото всички наричаха дон Джорджо, беше забравил требника си в малкото квадратно парче земя в съседство с църквата, което му служеше за зеленчукова градина. Сутринта се бе трудил там два часа и сега тъкмо му беше хрумнало, че естествено няма къде другаде да беше оставил книгата, освен на дървения стол до бараката за инструменти. Беше излязъл, както се излиза в буря, с приведена снага и примижали очи, като си беше обещал да действа възможно най-бързо, та да не излага прекалено дълго мършавото си тяло на жегата, от която се полудява. И тогава видя магарето и ездача да минават по виа Нуова. Дон Джорджо спря за миг и инстинктивно се прекръсти. Сетне побърза да се скрие от слънцето зад тежките дървени порти на своята църква. Най-странното не беше, че не му дойде наум да вдигне тревога или да повика странника, за да разбере кой е и какво иска (оттук рядко минаваше някой и дон Джорджо познаваше всеки жител по име), а това, че, завърнал се в своята килия, той вече дори не мислеше. Легна си и потъна в тъй характерния за летните следобедни почивки безпаметен сън. Когато беше зърнал пътника, се бе прекръстил, сякаш да прогони някакво видение. Дон Джорджо не беше познал Лучано Маскалцоне. Пък и как да го познае? Мъжът нямаше нищо общо с онзи, който бе бил някога. Беше около четирийсетте, ала бузите му бяха хлътнали като на старец.

 

 

Лучано Маскалцоне вървеше по тесните улици на старото, заспало село. „Мина доста време, но се върнах. Тук съм. Вие още не го знаете, защото спите. Минавам край къщите ви. Под прозорците ви. А вие нищо не подозирате. Но аз съм тук и съм дошъл да си получа дължимото.“ Вървя, докато магарето му спря. Изведнъж. Като че ли старото добиче винаги бе знаело, че трябваше да дойде точно тук, че тук свършваше неговата битка със слънчевия пек. То спря пред къщата на Бискоти и не помръдна повече. Мъжът скочи на земята неочаквано гъвкаво и почука на вратата. „Отново съм тук — помисли си той. — Петнайсет години току-що се изличиха.“ Измина безкрайно много време. Лучано тъкмо се готвеше да почука повторно, когато вратата бавно се отвори. Пред него застана жена на около четирийсет. По домашна роба. Гледа, го дълго и мълчаливо. Лицето и не изразяваше нищо. Нито страх, нито радост, нито изненада. Гледаше го право в очите и като че ли се мъчеше да прецени какво щеше да се случи. Лучано не помръдваше. Изглежда, очакваше от жената някакъв знак, жест или смръщване на веждите. Чакаше. Чакаше, а тялото му се беше напрегнало. „Ако понечи да затвори — помисли си той, — ако направи и най-незначителен опит да се дръпне, ще скоча, ще избия вратата и ще я изнасиля.“ Поглъщаше я с поглед, дебнеше за някой едва забележим знак за нарушаване на мълчанието. „Още по-красива е, отколкото си я представях. Днес няма да умра напразно.“ Долавяше очертанията на тялото й под робата и това засилваше едва сдържаното му желание. Тя мълчеше. Оставила беше миналото да изплува от дълбините на паметта й. Познала беше мъжа, който стоеше пред нея. Появата му тук, на прага на вратата, беше загадка, която дори не се опитваше да разгадае. Просто се беше оставила миналото отново да я изпълни. Лучано Маскалцоне. Това наистина беше той. След цели петнайсет години. Наблюдаваше го без омраза и без любов. Гледаше го право в очите, както се гледа съдбата. И вече му принадлежеше. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Принадлежеше му. Щом се беше върнал след петнайсет години и беше почукал на вратата й, щеше да му даде всичко, което поискаше, без значение какво щеше да е то. Там, на прага, тя щеше да склони на всичко.

За да наруши мълчанието и неподвижността, които ги обгръщаха, пусна дръжката на вратата. Простичкото движение беше достатъчно да извади Лучано от очакването. Сега четеше по лицето й, че беше тук, че не се страхуваше, че можеше да прави с нея, каквото пожелаеше. Влезе, като пристъпваше леко, сякаш не искаше да остави във въздуха никаква миризма.

В часа, когато гущерите мечтаеха да са риби, а камъните не намираха какво да възразят, у семейство Бискоти влезе един прашен и мръсен мъж.

 

 

Лучано се озова в дома на Бискоти. Това щеше да му струва животът. Знаеше го. Сигурен беше, че когато излезеше от къщата, хората отново щяха да са на улицата, животът щеше да се е възродил със своите закони и битки и той щеше да трябва да плаща. Знаеше, че щяха да го познаят. И да го убият. Да се върне в селото и да влезе в тази къща, означаваше сигурна смърт. Мислил беше за всичко това. Избрал беше да се появи в този непоносимо горещ час, когато дори котките ослепяват от слънцето, защото знаеше, че ако улиците не бяха пусти, нямаше да успее да стигне дори до площада. Наясно беше с това, но неизбежността на злощастието не го накара да потрепери. Влезе в къщата.

 

 

Очите му постепенно свикнаха с полумрака. Тя стоеше с гръб към него. Последва я в един коридор, който му се стори безкраен. Стигнаха до малка стая. Цареше пълна тишина. Усещаше хладината на стените като милувка. Тогава я взе в прегръдките си. Тя не каза нищо. Разсъблече я. Когато я видя гола пред себе си, не успя да се сдържи и прошепна:

— Филомена…

Цялото й тяло потрепера. Той не обърна внимание. Беше извънредно доволен. Правеше това, което се бе заклел да направи. Преживяваше сцената, която си беше представял хиляди пъти. Петнайсет години в затвора беше мислил само за това. Винаги беше вярвал, че когато разсъблече тази жена, ще го обземе наслада, по-силна от телесната. Насладата на отмъщението. Излъгал се беше. Нямаше отмъщение. Имаше само две тежки гърди, които държеше в дланите си. Само топлото и зашеметяващо ухание на жена и то го обгръщаше целия. Толкова беше мечтал за този момент, че сега потъваше в него, загубваше се, забравяше света, слънцето, отмъщението и кръвнишкия поглед на селото.

Когато я облада върху хладните чаршафи на голямото легло, тя изстена като девственица, усмихната, с учудване и наслада, и се предаде, без да се бори.