Тахере Мафи
Възпламени ме (76)

Седемдесет и шеста глава

Правя стъпка напред и краката ми потреперват, заплашват да се прекършат под мен, но аз си налагам да продължа. Да мина през вратата, да сляза до долния етаж с асансьора и да изляза на бойното поле.

Не ми отнема много време да се добера до него.

Земята е осеяна със стотици преплетени, окървавени трупове, но ме посрещат и стотици оцелели бойци — дори не се бях надявала, че ще открия толкова много. Новината се е разпространила по-бързо, отколкото очаквах. Изглежда, знаят от известно време, че войната е приключила. Оцелелите войници от кораба на Андерсън стоят рамо до рамо с нашите, някои подгизнали, замръзнали до кости в това студено време. Явно, излизайки на брега, са научили новината за нападението ни и тази за последвалата гибел на Андерсън. Всички се оглеждат наоколо, взират се смаяно един в друг, в собствените си ръце, в небето. Други бродят по окървавеното бойно поле, докато издирват приятели и роднини, а по лицата им се преплитат облекчение и страх. Изтощените им тела не могат да продължават така.

Вратите на казармите са широко отворени и цивилните се стичат навън, за да прегърнат любимите си хора, и за момент сцената ми се струва толкова безумно мрачна и толкова безумно красива в същото време, че не знам дали да заплача от болка, или от радост.

Не заплаквам.

Тръгвам напред, принуждавайки краката си да се движат, умолявайки костите си да не ме предават, да ме пренесат до края на този ден и до началото на остатъка от живота ми.

Искам да видя приятелите си. Трябва да се уверя, че са добре. Нужно ми е нагледно доказателство, че са добре.

Но веднага щом навлизам сред тълпата, войниците от Сектор 45 загубват контрол.

Ранените ни бойци, макар и затънали до колене в смърт, избухват в радушни възгласи, приветствайки ме, докато минавам покрай тях. А аз осъзнавам, че това вече са моите бойци. Довериха ми се, бориха се в моята война, на моя страна, и сега е време аз да им се доверя. Ще се бия за тях. Това е първата от многото предстоящи битки. Ще има още много дни като този.

Обляна съм в кръв, костюмът ми е съдран и обсипан с дървени трески и метални отломки. Ръцете ми треперят толкова силно, че вече не ги разпознавам като свои.

И въпреки всичко се чувствам спокойна.

Невероятно спокойна.

Сякаш значимостта на случилото се още не е успяла да проникне в съзнанието ми.

Невъзможно е да не се допра до протегнатите ръце по пътя си през бойното поле и ми е толкова странно, безкрайно странно, че не се отдръпвам, странно, че не крия ръцете си, странно е да не изпитвам страх, че ще ги нараня.

Могат да ме докосват, ако искат, и навярно ще ги заболи, но кожата ми няма да убие никого вече.

Защото няма да й го позволя.

Защото вече знам как да я контролирам.