Джон Брънър
Търговци на роби в космоса (9)

ГЛАВА IХ

— Тази каюта е за съпровождащия товара — обясни му мъж с женски очи — Първият офицер на кораба.

Показа с пръст тесен люк, водещ към мъничка каюта.

— Напъхайте нещата си тук, след това отидете в товарен трюм номер едно и проверете всичко да бъде приведено колкото се може по-бързо в съответствие с корабните правила. Имате на разположение 25 минути.

Отстъпи, пропускайки Хорн покрай себе си. Дери най-сетне успя да се пъхне в тесния люк. Хвърли нещата си на пода и се огледа. Изглежда на лицето му се отразиха чувствата, които изпитваше, защото офицерът вдигна рамене.

— Това помещение е за андроид. Какво друго очаквахте?

Когато Първият офицер си тръгна, Хорн напъха повечето неща под кревата и между кревата и санитарния възел. Сетне седна на койката и скри лице в дланите си. Ето че вече е тук.

Сега може да разчита само на себе си и всичко зависи от това, как ще се държи по-нататък. Пред очите му отново изникна горещата сцена с баща му и дядо му и той почти се упрекна за постъпката си. Най-после отпъди голямата обида. Върна се вкъщи да поиска нещо от тях, но за съжаление такава беше тяхната приумица.

Не, не беше приумица! Той пусна ръце, изправи глава и се огледа. Това не беше приумица, която ще премине, чувството на разкаяние и жал към самия себе си го напусна. Това си беше истинско решение.

Но той се чувстваше смешно млад и не беше в състояние да вземе в свои ръце бъдещето си поради това внезапно решение.

Огледа обстановката. Креватът беше почти толкова твърд, както металната пейка във вертолета, с който Бърл го докара вкъщи. Имаше умивалник, над него висеше нещо като екран. Кранът сочеше право в канала, който нямаше тапа. Трябваха му няколко минути да разбере защо. Когато настъпи безтегловност, водата ще се разплиска из цялото помещение, вместо да тече надолу. Освен това в каютата имаше малък гардероб и нищо друго.

С ужас забеляза, че пет от скъпоценните двадесет и пет минути вече бяха изтекли.

Изми се и бързо се преоблече. Сложи си куртка на космически търговец, която му даде Първият офицер и която му седеше лошо. После излезе от каютата.

Повъртя се, докато намери товарен трюм номер едно. Когато най-сетне успя да я открие, Първият офицер вече го чакаше с нетърпение.

— Къде, дявол да го вземе, се забавихте толкова, Хорн? — изрева той. После продължи, преди Дери да успее да обясни нещо: — Сега виждам, че ни предстои труден полет с проклет, глупав придружител човек. Андроидите поне правят онова, което им заповядват!

С искрящи очи Хорн взе списъка на стоката и започна прилежно да го сверява, сандък след сандък, роботи, които търпеливо си лежаха в пластмасовата си опаковка и чакаха да ги събудят. Офицерът му обясни неразбираемите и необичайни за него кодови числа. Работата беше тежка. Трябваше да пълзи из всички ъгълчета и да търси маркировката.

След като времето изтече, останаха непроверени още много роботи. Не беше проверил осемнадесет легла. Офицерът с досада му посочи, че трябва да прелисти две страници от списъка.

— Е, добре — най-сетне рече той, — а сега се връщайте в каютата. След четвърт час ще се храним, а след два часа излитаме. Не знам какво ще ви дадат за ядене, но не мисля, че трябва да ви храним с това, което получават андроидите, защото вие все пак сте човек. Никога досега не съм съжалявал толкова за андроидите, както сега.

Когато офицерът го заведе в каюткомпанията, капитан Лароу, който вече седеше на масата, остави вилицата си и се втренчи във влезлите.

— Хорн — с леден глас изрече той, — какво правите тук?

— Доведе ме Първият офицер — отговори Хорн, като учудено го погледна.

Капитанът премести погледа си.

— Диз, нямате никаква причина да правите подобно нещо! Нима не ви казах, че Хорн старши строго ми заповяда да се отнасяме с нашия помощник като с андроид? Това важи за храната и за всичко останало!

Капитанът беше червенолик мъж с гъсти пухкави вежди.

— Заведете го обратно в каютата му и му дайте порциона, който му се полага. И запомнете, Хорн, в следващата обедна почивка ще отидете при стюарда мистър Арглевейн и ще си вземете храната от него. Може би ще ви се стори не толкова вкусна като деликатесите, на които сте свикнал там, на Земята, но не ще получите нищо друго. Веднъж и аз се храних няколко дни с това.

Той замърмори и съсредоточи вниманието си върху сочния къс месо на чинията пред него.

Храната на андроидите беше нещо като сивозелена каша, която вероятно беше извлечена от водорасли. Хорн хапна малко, но стомахът му веднага я изхвърли обратно, защото вече бяха в безтегловност.

— Трябва да забравите за това — съжалително каза Диз, който минаваше наблизо — поне през следващите осем часа. Придружаващият е много зает. — Висеше на около трийсетина сантиметра от пода. — Повярвайте ми, не преувеличавам.

— Вярвам ви — вяло му отговори Хорн. — Кажете ми, мистър Диз! Минутка, мистър Диз!

— Какво има?

Първият офицер спря във въздуха, като леко се придържаше с ръка за масата.

— Вие сте от Нюхолм, нали?

— Да, разбира се! Вие сте на борда на кораб, който е от Нюхолм.

— Как изглежда този Нюхолм? Имам предвид дали там е така, както е навсякъде? По какво се различава от Земята?

Хорн се опита да разкопчае коланите, с които бе привързан за леглото. Цветът на лицето му бе почти като на мъчносмилаемата храна за андроиди, която той непрекъснато изхвърляше.

— Въпросът ви е твърде интересен — отговори Диз. Той отново бавно изплува през люка. — Защо искате да знаете?

— Това е едно от основанията, които изтъкнах пред дядо си, че искам да напусна Земята. — Хорн вяло махна с ръка. — Хора живеят на двадесет или повече светове, но ние на Земята знаем за тях твърде малко, освен може би това, че купуваме стоки от тях. Искам да знам какви са хората извън Земята, как са облечени, какво предпочитат да ядат. Искам да знам каква е разликата между техния и нашия начин на живот.

— Ха! — възкликна Диз.

Той се настани по-удобно във въздуха и измъкна от джоба си лула. Най-сетне успя да я запали въпреки потока въздух от вентилатора.

— Това звучи твърде разумно.

Диз му разказа, че жителите на Земята могат да не съжаляват за нищо, тъй като са много заети със себе си и своя начин на живот. Но направи на Хорн приятен комплимент, защото почувства честните намерения, които се криеха зад наивния му въпрос, и му разказа много неща за световете, посетени от него.

Той облекчаваше живота на Дери. Понякога му помагаше в работата, даваше му напътствия, без които трудът му щеше да бъде много повече и по-тежък.

Три дни след отлитането им от Земята Диз почука на вратата му и го завари да сърба с лъжица от сивозелената храна за андроиди.

— Елате с мен!

Махна му с ръка и побърза по главния коридор към каюткомпанията. Учуденият Хорн за момент застина на входа, когато другите членове на екипажа го погледнаха. После капитан Лароу посочи с ръка към един стол.

— Моля, нахранете се с нас — каза той тежко. — Мистър Диз ми съобщи, че вие сте подходящ за нашето общество.

След три дни направиха голям скок и оставиха назад светлинните години, разделящи планетите. Тогава Хорн вече можеше да се радва, макар малко преди това да мислеше, че това е невъзможно. Веднъж с удивление откри, че си тананика някаква мелодийка, сякаш бе намерил изтичане на кораба.

След кацането на Нюхолм изпразниха трюмовете, изчистиха ги и Дери се върна в каютата си, за да си вземе нещата, преди да слезе от кораба. Диз го откри там в обикновеното си облекло. Хорн стоеше и мислеше дали да си обръсне брадата, порасла за изминалите дванадесет дни.

— И тъй, няма да останете с нас — отбеляза Диз.

— Не. — В този миг Хорн реши да си остави брадата. — Но с удоволствие бих летял отново с вас.

— Ще се радвам пак да ви видя — отвърна Диз — и мисля, че и капитанът смята така, макар и нищо да не казва. Още нещо: охотно вземам думите си за андроидите обратно.

— Имате предвид, че с тях е по-лесно да се работи ли? — Хорн се разсмя. — Добре. Вероятно е така. Какво ще натоварите в обратния рейс?

— Както винаги, андроиди.

— Андроиди? — Хорн изпусна гребена си в умивалника, толкова бе учуден. — Искате да кажете, че и андроидите ги превозват като роботите?

— Разбира се, че е така! Освен онзи, когото назначават за придружител. Той получава каюта. Вместо сандъци товарим клетки и андроидите понасят добре дванадесетдневното пътешествие.

Хорн за миг се втренчи в него. Принуди се да се усмихне, сетне се обърна.

— Напомнихте ми, че пристигнах с вас едва вчера. С роботите се отнасят по-елементарно.

— Андроидите не ни причиняват никакви неприятности.

— Значи активно търгуват с тях, а? А аз винаги съм си мислел, че повечето се произвеждат на Земята.

Диз поклати глава.

— Ако изобщо ги правят на Земята, то е в много незначителни количества. А ние превозваме всеки рейс по 1800 андроиди — и така тридесет дни наред. Правят ги дори не на Нюхолм, тук е само товаро-разтоварната база. Изработват ги някъде далеч, може би на Лигос или на Криу’н Дич.

И тъй, гордостта на семейството, че притежава вносен андроид — Роул, беше смешна.

Хорн се разсмя, сетне поклати глава, когато Диз го попита защо се смее. Намръщи се от потискащата го мисъл, чиято причина не можеше да си обясни.

— Ако останете тук — забеляза Диз, — един от нас трябва да ви придружава. Искате ли да дойдете заедно с мен в града, да ви запозная с местните жители?

— Великолепно! — възкликна Хорн. — Само един миг, моля ви, да погледна да не би да съм забравил нещо.

Погледна в гардероба и под леглото, но не намери нищо. После още веднъж се увери, че парите му са на сигурно място. Имаше всичко на всичко двадесет и шест хиляди, включително сумата, която не бе изхарчил на карнавала.

Най-сетне извади малкия сив портфейл от метална тъкан, за да се убеди, че още е в него. Искаше да го пъхне обратно, но ръката на Диз го хвана като с клещи.

— Ей! — протестира Хорн.

Забеляза, че очите на Диз светнаха с налудничав огън.

— Какво ти става?

В поведението на офицера имаше нещо обвиняващо.

Той изтръгна портфейла от ръката на Хорн и го държеше в протегнатата си ръка.

— Всичките дяволи да ви вземат, както правите тук с тази вещ? — изсъска с леден глас Диз. — Никога не сте направил нещо, заради което бихте могъл да я притежавате, вие, жалък земен измамник!