Джон Брънър
Търговци на роби в космоса (4)

ГЛАВА IV

От обществения асансьор вече се чуваха гласовете на хора, бързащи за карнавала.

Стройна жена се опитваше да склони Хорн да пийне от специалната възбуждаща напитка, която бе успяла да намери. Сериозен юноша на шестнайсетина години слизаше на първия етаж с намерението да си завъди нови приятели сред роботите и андроидите от сутерена с помощта на едно сандъче с фойерверки. За щастие жената успя да го придума да пийне от питието, преди да излезе от асансьора.

Хорн няколко пъти се огледа и отново видя юношата, който седеше на пода, опрял гръб о стената, и се тресеше от истеричен смях.

Един робот, смутен, че е открил на първия етаж гост на хотела в карнавален костюм, попита Хорн дали не се е заблудил. Той поклати глава и обясни, че търси кабинета на Дорди.

Роботът го упрекна, че търси управителя само за да му помогне по-бързо да си намери стаята.

— Знам какво правя — сурово му отвърна Хорн. — Къде е кабинетът му?

— Третата врата вдясно. Но твърде вероятно е да го няма там.

Кабинетът наистина беше празен. Хорн седна в едно кресло. Сетне запали цигара. Беше я изпушил почти половината, когато влезе Дорди.

— Много съжалявам, че ви накарах да чакате. Току-що изпратих полицаите-андроиди. Те много по-добре си свършиха работата, отколкото Кулин.

— Очаквахте ли ме? Така ми се стори.

— Струва ми се, да.

Дорди седна и преметна крак върху крак. Погледна Хорн, когато той измъкна от джоба си порфейла от сива метална тъкан.

— Вероятно искате да ми зададете няколко въпроса?

Хорн кимна.

— Какво е това нещо? Разбира се, аз го прочетох и разбрах, че е някакъв паспорт или удостоверение за самоличност, но никога не съм чувал някой да се нарича Гражданин на Галактиката. Звучи толкова мелодраматично!

— Те не признават Земята — отговори Дорди. — И това не е чудно. Ние живеем на твърде жестока планета, но в Галактиката съществуват и други светове, както сте се убедил от смайващия брой печати на последните страници на тази книжка.

— Всички го знаят. Имам предвид, че всички са учили галактография и знаят за звездите с населени планети. А също и вносните луксозни предмети и т.н. Само си мисля, че това не отговаря на действителното положение.

— Официално е така.

Май в гласа на Дорди прозвуча насмешка. Защо ли? Внезапно Хорн усети гнетящо чувство на неприязън към този синьокож човек, който в края на краищата е само подобие на човек, направено от разтвори на органични вещества по начин, чиито подробности не знаеше. Нали хората са изобретили процеса на направа на андроидите!

Още веднъж си го повтори. Може би Дорди притежаваше по-остро зрение или нещо подобно, но това нямаше значение.

— Все пак ми е много интересно как изобщо сте се добрал до този документ? — най-сетне попита той.

— Талибранд ми го даде, когато дойде тук. То беше най-ценното, което притежаваше, с изключение на живота му. Даде ми документа само защото знаеше, че у мен ще е в по-голяма безопасност. Ако го намереха у него, съдбата му щеше да бъде решена, колкото и добре да е прикрил следите си.

— Но защо го е дал именно на вас? — Хорн изобщо не знаеше какво да прави по-нататък. — Добре ли го познавахте?

— Никога преди не съм го виждал.

— Тогава…

Не, всичко това нямаше никакъв смисъл. Хорн опита да подходи от друга страна.

— От кого тогава е бягал? Откъде е знаел, че е в опасност? И ако вие сте знаел за това, защо не казахте всичко на Кулин?

— Поради същите причини, заради които нямам намерение да го кажа и на вас.

Дорди се усмихна.

— Тогава значи знаете?

— Знам нещичко. Мога да кажа името му и да твърдя със значителна доза увереност, че съм прав, но все пак не съм убеден, че мога да го докажа.

— Моето впечатление е, че си губите времето — внезапно изрече Хорн. — Май искате да ме забъркате в тази работа. Тя обаче никак не ме интересува. Струва ми се, че желаете единствено да намерите някого, който да окаже натиск върху полицията, за да накаже убиеца на вашия приятел, главния келнер на етажа. Според мен Талибранд никак не ви интересува. Много е вероятно да сте прегледал набързо личните му вещи, преди Кулин и хората му да дойдат тук, и сте измъкнал тази книжка оттам, защото сте бил убеден, че е нещо важно.

Той хвърли сивия портфейл със странната книжка на масата и стана.

— За днес ми стига. Сега най-после искам да се забавлявам.

Понечи да излезе от стаята, но Дорди, който досега седеше неподвижен, го повика:

— Мистър Хорн!

Обърна се, без да каже нещо.

— Не сте прав да твърдите, че Талибранд не ме интересува. Той беше добър човек.

— Така е написано в книжката. Но от чия гледна точка? На Земята това не означава нищо.

— Тук също не сте прав. Впрочем няма никакъв смисъл да ми оставяте този документ. Не ми е нужен.

— На мен също — подхвърли Хорн и напусна стаята.

* * *

Излезе от хотела и мина покрай едно фонтанче за питиета. Спря пред него, за да глътне от възбуждащата течност с вкус на плодове, която бликаше от десетина отвора. Внезапно усети, че у него се надига изкуствена веселост. Купи от минаващия покрай него уличен търговец маска и си я сложи.

До тротоара бяха наредени таксита-кълба. Търпеливите роботи едва чуто боботеха, очаквайки пътници. Хорн влезе в най-близкото до него.

Веднага се издигнаха.

Той се облегна на удобната седалка и погледна нагоре, към звездното небе. След известно време обърна глава, за да разгледа светлините под тях. Там долу беше панаирният площад.

Естествено, че там беше и далечната дъга на морския бряг, а в далечината светещи ивици пресичаха водата — това се получаваше, когато теченията случайно се сменяха.

Таксито го носеше по широка дъга над града и сега той можеше да чува клокочещия шум от панаирния площад. От време на време вятърът донасяше откъси от песни от лодките, които се поклащаха върху леко развълнуваната вода на една миля от брега. Карнавал!

— Това вече изглежда по-добре! — със задоволство констатира Хорн.

Надяваше се таксито да го спусне на панаирния площад и той да се окаже в гъстото карнавално шествие.

Надеждите му се сбъднаха. Плавно като перце таксито се спусна и кацна на ивица трева до панаирния площад. Хорн излезе и със смях го поглади по хълбока, сякаш беше живо същество. Сетне вдигна ръка, извика и се затича по алеята между два павилиона.

Две момичета, хванати за ръце, излязоха насреща му. Понечиха да се разделят и да му дадат път помежду си. Но не бяха толкова бързи и секунда по-късно и тримата лежаха на земята и се заливаха от истеричен смях, нещо обикновено за карнавала.

— Идиот! — изхили се едното момиче.

Тя вдигна изкуствената си синтетична плитка, паднала недалеч от тях, и я хвърли на Хорн. Той се олюля, оплетен в тъмните коси.

— Да, аз съм идиот! — съгласи се Дери. — Карнавалът вече три часа е в разгара си, а аз едва сега излязох навън. Не искате ли да ми помогнете да наваксам изпуснатото време?

Те се съгласиха. Тръгнаха надолу по улицата и този път Хорн беше в средата. Приближиха панаирния площад, подскачайки в ритъма на шлагера, който звучеше отнякъде.

На едно място имаше сребристо проблясващи кълба, които се вдигаха и спускаха в сияеща от светлина колона; силата на тежестта можеше да се променя произволно. Десет минути те се забавляваха, люлееха се напред и назад, вдигаха се нагоре и падаха надолу, хвърляха назад-напред сребристите кълба.

Сетне ги обхвана неутолима жажда. Спряха пред едно питейно фонтанче. Хорн изпи три чаши.

След това нощта за него се превърна в сън. По пътя се натъкваха на други хора, които вървяха срещу тях, и ги подбираха със себе си. Най-накрая почти изгубилият съзнание Хорн забеляза, че води след себе си дузина или повече хора през луди търговски вериги, като все повече си покачва цената и все повече се харесва на останалите.

В края на краищата обаче се оказа, че веселото настроение на другите постепенно спадаше, а неговото все още се увеличаваше. Нощта почти премина и до разсъмването оставаше около час. Няколко души вече лежаха на тревата и направо на пръстта и спяха здрав сън. През първата нощ от карнавала в това нямаше нищо необичайно. Сутринта хората ще заспят за през целия ден, за да се събудят привечер освежени и готови за ново веселие. През този пръв ден те бяха на крака повече от осемнадесет часа, а някои и цяло денонощие.

— Хайде с нас! — истерично крещеше Хорн на всички срещнати. — Ние трябва още…

Млъкна и недоверчиво се огледа наоколо. Не се виждаше нито един човек. Очевидно компанията му го беше напуснала и се бе разпръснала. Нито едно от момичетата, с които започна вечерта, го нямаше и му беше невъзможно да си образува тайфа.

Разочаровано, с наведена глава той тръгна, подсвирквайки си някакъв мотив.

Спъна се в колчета от палатка и падна.

Останките от възбуждащите напитки си отидоха заедно с късото изсмиване, подобно на блеене, което излезе от устата му. Когато отново дойде на себе си, откри, че лежи на земята, и известно време си почиваше с глава върху лакътя си.

След няколко минути някой спря до Хорн. Стоеше и го гледаше през златната си маска.

— Вие се наричате Хорн — изрече чужденецът.

Гласът му се стори на Дери познат. Автоматично посегна към собствената си маска, която висеше на връвчица на гърба му.

— Така е — отговори той. — И какво от това?

Чужденецът му протегна ръкохватката на меч за дуелиране.

— Имам намерение да ви убия — каза той на Хорн.