Джон Брънър
Търговци на роби в космоса (16)

ГЛАВА ХVI

Изморен от изтощителната битка, го помъкнаха през къщата в някакво мрачно помещение. Една старица дойде до него, отпуши шишенце със силно миришещо вещество и го тикна под носа му. Хорн веднага изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, беше тъмно. Чуваше мъжки гласове, които крещяха някакви команди.

Вонящ животински дъх го удряше право в носа.

Много по-късно — колко не можеше да определи — отново дойде в съзнание и установи, че се люлее в безтегловност между опънати въжета, които образуваха клетка.

Тук-там въжетата бяха изцапани с нещо влажно и като го помириса, Хорн отново изгуби съзнание.

За пръв и последен път обаче вдишваше наркотици, които му носеха небитие и умиротворение. При следващото си пробуждане вече лежеше на песъчлива почва под бледо небе. Въздухът беше свеж, хладен и приятен. Някой току-що го беше залял с кофа студена вода, а сега сурово му говореше:

— Спа достатъчно дълго! — Кофата издрънча на земята. — Ставай!

Хорн се подчини, стана, олюлявайки се, и бавно се огледа. Високо по бледото небе плуваха облачета. Местността също изглеждаше белезникава, ту тук, ту там блясваха светлинни зайчета. Вероятно това беше солено море. Отдалеч дочуваше шума на прибоя. Като облиза устни, разбра, че са го залели със солена вода.

Зад човека с кофата се извисяваше ръждив кораб, забил нос в небето. Около него обикаляха мъже и жени в еднакви сини дрехи с кинжали и огнестрелно оръжие на коланите си.

— Къде сте ме довели? — прошепна Хорн.

Мъжът с кофата се усмихна.

— По-далеч от Земята! — Беше облечен в същите сини дрехи и с отрупан с оръжие колан. — Но ще те изпратим обратно, не бой се! — Посочи с пръст: — Върви!

Хорн слепешком тръгна нататък. Обувките му се бяха втвърдили от солта и режеха краката му. Подобни на водорасли растения се увиваха около коленете му и се впиваха в кожата. Стигнаха до върха на дюната.

На около миля оттук имаше ограден лагер — блестящи колиби от блокове сол, боядисани в кафяво, а сред тях гигантски конус, от който се издигаше бледосин стълб дим и се разтапяше в небето.

Върху огньове вряха няколко котела, до всеки стоеше жена и разпределяше горещата течност. Хорн и спътниците му преминаха през двоен ред бодлива тел, която разделяше лагера на две части.

Погледът на Дери се мяташе от едната на другата страна. Момчетата бяха в едната част на лагера, момичетата — в другата. Бяха облечени само с пончо и кожата им беше бледосиня.

Както изглежда, нямаше нито един по-възрастен от дванадесет-четиринадесет години.

Но това не беше новоколонизиран свят. Тази планета сигурно се намираше далеч извън познатия Космос и колкото по-далеч от Земята беше…

Хорн си спомни картата, която проучваше в къщата на Диз. Там имаше планети, чиито слънца не можеха точно да се определят. Вероятно се намираше на една от тях.

Сега вече с пълно съзнание възприемаше заобикалящото го. Цялото тяло го болеше, беше вкочанено и покрито с рани.

Дясната му китка, както и коляното и глезенът на десния му крак бяха подути. Сигурно по време на полета се е блъскал насам-натам като чувал.

Там, където пътеките между двете части на лагера се пресичаха, го извика рязък женски глас. Настигна ги жена с властен израз.

— Това ли е момъкът, който Талибранд ни изпрати от Криу’н Дич? — попита тя и огледа Хорн от главата до петите.

Спътникът му кимна.

— Изглежда много жалък! — изсумтя жената. — С кой кораб го докарахте? С „Риналманс“ ли?

— Да. Талибранд го изпрати с кораб от линията Криу’н Дич — Ърсуърлд. Каза, че после можем да го прехвърлим на Верние.

— Аха.

Жената погледна парчето мръсна хартия в ръката му.

— Лесно ще го уредим. Сега Фиргал обработва стоката, която трябва да изпратим на Ърсуърлд. Заведи го долу и гледай да го боядисат в синьо, защото може да го прибавим към стоката на Плуриуел. Според плана той трябва да се върне на Верние. А как са останалите? Талибранд поръча ли да го направим стерилен и да го обучим?

— Не. Ако съм разбрал правилно, той е навредил много на Талибранд, затова онзи мисли, че ще е по-добре да не го обработваме. Помнейки какъв е бил преди, ще го боли много повече. Твърде скоро някой ще го застреля, ако се мъчи да доказва, че преди е бил човек. Сигурно господарят му ще си помисли, че е произведен с някакъв дефект и се намира в шок.

Хорн ужасен слушаше разговора им. Значи такава съдба му е приготвил Талибранд! Той се огледа като хванато в капан зверче, търсейки възможност за бягство.

— Я го погледни! — каза жената с резкия глас.

Внезапно го обърнаха.

— Така е по-добре. Е, как, ще го обработваме ли или не? От днес той ще е само сред андроиди. Освен това за него не са ни платили нищо.

Тя вдигна рамене и посочи на спътника на Хорн да вървят по-нататък. Той го помъкна към огромно, но ниско здание, покрито с желязо, а стените му бяха направени от блокове сол. Тук работеше Фиргал. Това, което видя Хорн, го хвърли в ужас и той мигновено разбра какво замалко е щял да открие Ларс Талибранд: истината за произхода на андроидите.

Те обработваха човешки деца!

Хорн се впусна към пазачите като луд, но беше твърде слаб. Удар в сляпото око го повали, почувства, че в ръката му бият инжекция.

— Това ще го успокои — каза нечий глас.

Когато Хорн дойде на себе си, кожата му вече беше синя.

Той гледаше, без да вярва, ръцете си — бяха сини като на андроидите. Бяха му взели дрехите и го бяха покрили само с обикновеното пончо. Хорн го махна и видя, че е син от главата до петите.

Отчаяние изпълни душата му.

Затвориха го заедно с много андроиди хора — стоката, която утре сутринта трябваше да вземе Плуриуел.

Отначало те го наобиколиха с любопитство, но той им закрещя и го оставиха сам.

И така, значи налудничавото му приключение завърши. Той научи всичко, което искаше. Не съществуваха никакви фабрики за андроиди. Имаше само човешки деца, отвличани от родителите им.

Тук, зад външната граница, където световете бяха бедни и бяха принудени да водят войни, където фронтовете непрекъснато се променяха и не можеше със сигурност да се определи кои планети са колонизирани и кои не, търговците на андроиди жънеха своята реколта.

След това докарваха децата тук за обработка. Повечето бяха твърде малки, за да разбират какво им предстои.

По-големите използваха само да попълват бройката. За тази цел ги подлагаха на промиване на мозъците и им изтриваха спомените за миналия живот.

Всичко това Хорн разбра от различни разговори с андроидите, с които бе натоварен на кораба. Повечето бяха глуповати. Без всякакви въпроси приемаха всичко, каквото им казваха — че са произведени във фабрика. А защо не? В края на краищата истината за раждането на човека се струва на много деца невероятна. Лъжата за изкуствения им произход се набиваше толкова здраво в главите им, че те вярваха в нея, както фанатиците в своята догма. Макар че бяха способни да задават въпроси за произхода си, никога не вярваха на нищо друго, освен на това, което им разказваха.

Синята кожа… Хорн постепенно намери обяснението. Това беше полужив разтвор от протеини, които реагираха, свързвайки се с кожните секрети, и непрекъснато се възобновяваха с умирането на кожните клетки.

Той гледаше спътниците си и се запита дали сред тях има някой, който по-късно ще стане като Дорди. Беше виждал мнозина, които можеха да станат като Бърл — изкусни майстори. Но къде бяха умните, търсещите умове като Дорди?

И тази загадка намери решението си. Непокорните умове, които биха могли да задават ненужни и твърде опасни въпроси, своевременно биваха изолирани от общата маса деца андроиди и ги изпращаха в друг лагер на другия край на планетата, където ги възпитаваха и обучаваха по съответен начин. Освен това ги подлагаха на двойна обработка, за да станат безопасни.

Сигурно Ларс Талибранд е предполагал, че това е възможно, и е бил много близо до получаването на окончателните, решаващи доказателства за престъплението. След като разбрали, че се е доближил до разкриването на тайната и много скоро ще го направи, те са започнали да го преследват.

Но Ларс Талибранд така и не успял да види процеса на обработване на хората и превръщането им в андроиди, както се удаде на Хорн. Ето защо той научи неизмеримо повече за всичко това от Талибранд. Въпреки всичко обаче Ларс е бил достатъчно предпазлив, за да запази свободата си. Затова Хорн усети горчивия вкус на истината върху устните си, когато си спомни думите на придружителя му в лагера на андроидите: „Твърде скоро някой ще го застреля, ако се мъчи да доказва, че в действителност е човек, а не андроид. Сигурно всички ще повярват, че при произвеждането му се е промъкнал някакъв дефект и този андроид е полудял и не е годен за нищо.“

Безнадеждно е! Съвсем безнадеждно!

Пленник на синята кожа! Хорн беснееше, измъчваше се, мълчаливо кипеше от яд, отново и отново се питаше дали да не се самоубие.

Разпределиха стоката за различни пунктове. Предполагаше, че са го стоварили на Верние, но не беше напълно сигурен. От мястото си не виждаше края на летателното поле на космодрума. Сетне го отделиха от останалите, отведоха го настрани и го включиха в групата на умните андроиди. Значи сега ще го продадат на търг. После ще го препродадат, а след няколко дни ще се задушава в тесния трюм на някой товарен кораб, принадлежащ на търговците на андроиди.

Всичко стана точно така, както предполагаше.

А сетне — свежият въздух и познатият изглед, от който изпадна в още по-голямо отчаяние.

Това беше лагерът на Нюхолм. Над него бяха опънати навеси за защита от дъжда — също както тогава, когато за пръв път пристигна тук. Хорн трепереше и се притискаше по-плътно към спътниците си, за да се сгрее поне мъничко.

Внезапно дълбоко в сърцето му замъждука надежда. Някакви мъже се приближаваха да разгледат андроидите. Приказваха на висок глас — че търсят придружител на стоката за полет към Земята. Хорн вдигна глава и извика:

— Диз!