Николо Макиавели
Владетелят (20)

ГЛАВА XIX
КАК ВЛАДЕТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА ИЗБЯГВА ПРЕЗРЕНИЕТО И ОМРАЗАТА НА НАРОДА

Аз вече разгледах по-важните качества, които владетелят трябва да притежава. Другите качества искам да разгледам накратко и да ги обобщя. Всеки владетел трябва да се стреми да избегне всичко, което може да му навлече омразата и презрението на народа. Постигне ли това, вече е изпълнил основното и може да не се безпокои от упреците, които биха му се отправили за другите му непочтени деяния.

Вече казах, че владетелят може да бъде намразен най-вече когато посяга върху имота и жените на поданиците си. Народът живее спокойно и е доволен от владетеля щом не му се отнема нито имота, нито честта. Той трябва да се бори само против стремежите на малцината амбициозен, с които лесно би могъл да се справи.

Владетелят предизвиква презрението на народа, когато минава за непостоянен, лекомислен, изнежен, малодушен, нерешителен — слабости, от които трябва да се пази като от чума, като се стреми да проявява в постъпките си величие, дръзновение, сериозност и сила. Когато разрешава спорове, възникнали между гражданите, решенията, които взема, трябва да бъдат неотменими. Трябва да се държи на такава висота, че никому да не идва на ум дори да го мами или надхитрява.

Когато един княз е почитан от народа си, няма защо да се бои от съзаклятията н външните нападения. Всеки владетел е изложен на две опасности: едната вътрешна — от страна на поданиците му, и другата външна — от страна на външни сили. От външните опасности се защитаваш с добри войски и добри съюзници. Който има добри войски, винаги ще има и добри съюзници. При това, когато отношенията с чуждите сили са добри, ще е запазен от вътрешния ред, ако, разбира се, не бъде нарушен от някой заговор. Каквито и пречки да се появят отвън или отвътре, владетелят ще успее да ги преодолее, подобно на спартанеца Набид, ако предварително е изпълнявал дълга си към войската и се е съобразявал с правилата, които вече посочих.

Когато не е изложен на външни опасности, владетелят е заплашен само от тайни заговори, които лесно може да предотврати, ако направи всичко възможно да не си навлече омразата и презрението на народа. Най-силното средство срещу заговорите е владетелят да не бъде намразен от народа си. Всеки заговорник вярва, че смъртта на владетеля ще бъде посрещната със задоволство от народа, но когато е убеден, че народът няма да одобри смъртта на владетеля, той не се забърква в заговори, защото знае, че се излага на безбройни изпитания и трудности. Знаем от историята, че са правени много заговори, но малко от тях са успешни. Затворникът не може да действа сам и търси помощ от недоволните. Но тогава го заплашва опасността да бъде предаден срещу възнаграждение. Ония, на които поверяваш заговора, от една страна могат да разчитат на сигурна печалба, а от друга страна — самите те са изложени на опасности. Те трябва да ти бъдат много близки приятели, или да са заклети врагове на княза, за да не му разкрият тайната. Следователно, на страната на съзаклятниците са страха, безпокойството, опасенията от наказанието. На страната на владетеля са величието на властта му, законите, защитата на приятелите и държавата. Когато владетелят се радва на благоволението на народа, невъзможно е да се намери толкова смел човек, който да се реши да прави заговори. Обикновено заговорникът се притеснява до изпълнението на плана си, а в този случай трябва да се бои и след това, защото след извършването на злодеянието ще има за враг народа, при когото не ще може да намери убежище. За доказателство могат да се приведат безброй примери, но аз ще се задоволя само с един от времето на бащите ни. Анибал Бентиволи^[1], дядо на днешния Анибал^[2] и бивш княз на Болоня, бил убит от съзаклятниците Канески и от неговия род останал само Джовани^[3], който бил още в пелени. Непосредствено след убийството народът се вдигнал и избил всички Канески. Колко голямо е било благоволението на народа към рода Бентиволи се вижда от факта, че болонците, като узнали, че във Флоренция живее един Бентиволи, който дотогава минавал за син на ковач, отишли да го вземат и му поверили управлението преди да е навършил пълнолетие.^[4]

Всички добре устроени държави и мъдрите владетели винаги са се стремели да не доведат до отчаяние влиятелните и да задоволят народа. Това е основната грижа на всеки владетел.

В наше време между добре устроените и добре управлявани държави е Франция, която разполага с добри учреждения, от които зависи свободата и безопасността на краля. Първо място между тези учреждения безспорно заема парламентът. Създателите на това кралство са познавали както амбицията и грубостта на благородниците, така и омразата на народа към тях, произтичаща от страха, и са искали да обуздаят първите и да осигурят благоденствието на вторите. Като преценили, че за това не бива да се грижи краля, който би могъл да си навлече омразата на благородниците, в случай че облагодетелствува народа, или омразата на народа, ако облагодетелствува благородниците, създали парламента, който да може, без намесата на краля, да обуздава благородниците и да облагодетелствува народа. По-благородно и по-разумно учреждение, което тъй да осигурява краля и реда на държавата, едва ли би могло да има. От това може да се заключи, че владетелите трябва да предоставят неблагодарните работи на другите, а за себе си да запазват благородните. Повтарям: владетелите трябва да уважават благородниците, но трябва да внимават да не си навлекат омразата на народа.

Когато разглеждаме живота и смъртта на римските императори, на мнозина може да се стори, че се натъкваме на примери, които са в противоречие с твърдението ми. Някои от тях, макар и да са водили почтен живот и да са притежавали необикновени качества, са изгубили властта, а други са убити от заговора на поданиците си. За да разпръсна това заблуждение, ще разгледам качествата на някои императори, като посоча причините за провалянето им, които не се различават от причините, които вече изтъкнах. Между другото ще направя преценка на нещата, на които трябва да се обърне внимание при изучаването на събитията от онези времена. Искам да се огранича с примери за императори, които са властвали през времето между Марк Аврелий и Максимин, а именно: Марк Аврелий, Комод, неговият син — Пер-тинакс, Юлиян, Север, Антонин, Каракал, неговият син — Макрин, Елиогабал, Александър и Максимин.^[5]

На първо място ще отбележа, че докато другите владетели е трябвало да се справят само с амбицията на благородниците и с необуздаността на народа, римските императори е трябвало да се справят още и с алчността и жестокостта на войниците. Много императори са се провалили, защото не са могли да се справят и задоволят едновременно войниците и народа. Народът е бил миролюбив и затова е обичал миролюбивите императори. Войниците са обичали войнствените, нападателните, жестоките, алчни императори и са искали да проявят тези качества към народа, за да им се удвоят заплатите и да се задоволят алчността и жестокостта им. Това е причината да се провалят императорите, които по природа не са били зли, нито са съумявали да минават за такива, за да могат да обуздават народа и войниците. Повече от императорите, особено онези, които са се изкачили на престола от обикновени граждани, са решили да задоволят войниците без да държат сметка за беззаконията, които са се вършили над народа. Друго решение не са могли да вземат, като са знаели, че е много трудно да се примирят интересите на народа и войниците. Когато владетелите не могат да избегнат омразата на едните или на другите, трябва да направят всичко възможно да избегнат омразата на народа. Когато видят, че е неизбежна, да се помъчат да избегнат омразата на по-силните съсловия. Затова онези императори, които от обикновени граждани са ставали крале и са се нуждаели от изключителна подкрепа, са подавали ръка по-скоро на войската, отколкото на народа. Преуспяването или провалянето на всеки император зависело от това доколко е съумял да се постави добре пред войниците си. По тези причини Пертинакс и Александър, които са били умерени, справедливи и милостиви, свършили печално. Само Марк, който е имал същите добродетели, е избегнал тази участ, защото заемал престола по наследствен път и не бил задължен нито на войниците, нито на народа. Благодарение на многото си добродетели, които са будели почит у всички, той винаги е държал както народа, така и войниците си в кръга на задълженията им и никога не са го презирали или мразели. Пертинакс загинал още в началото на властването си, защото го намразили войниците, които свикнали на разпуснат живот при Комод, а той се опитал да ги приучи на честен и скромен живот. Известно влияние за провалянето му е оказало и обстоятелството, че са го презирали поради напредналата му възраст. Трябва да отбележа, че омразата се спечелва както чрез добрите, така и чрез лошите дела. При това, както вече казах, владетелят често е принуден да не бъде добър, когато иска да запази държавата. Ако колективът — било народът, било войската, било благородничеството, от поддръжката на когото владетелят смята, че се нуждае, е порочен, то владетелят е принуден да следва склонностите му и да задоволява желанията му и тогава добрите дела са гибелни за него.

Александър бил толкова добър, че през четиринадесетгодишното му властваме не бил убит нито един човек без законна присъда. При все това бил убит при заговор във войската, защото го смятали много мек и се оставил да го ръководи майка му.

Комод, Север, Антонин, Каракала и Максимин били извънредно жестоки и алчни и, за да угодят на войниците, не се въздържали от никакво насилие, което е могло да се упражни над народа. Всички, с изключение на Север, са имали печален край. Север можал да властва щастливо благодарение на многото си превъзходни качества, които му позволили да се радва едновременно на привързаността на войниците и на благоволението на народа. И понеже от обикновен гражданин той станал император и извършил велики дела, искам накратко да посоча как е съумял да върви по стъпките на лисицата и лъва, на които, както вече казах, трябва да подражава всеки владетел.

Север, който познавал нехайството и леността на император Юлиян, убедил войската си, която предвождал в Славония^[6], да отиде в Рим, да отмъсти за смъртта на Пертинакс, убит от преторианските войски. Под този предлог, скривайки ревниво властолюбивите си домогвания, повел войските си и стигнал в Италия преди още да се е знаело за потеглянето му. Когато пристигнал в Рим, сенатът от страх го избрал за император, а Юлиян бил убит. След това, за да стане пълен господар на империята, Север трябвало да преодолее още две пречки. Едната бил Песциний Нигер^[7], който предвождал войските в Азия, и се обявил за император. Другата бил Албин^[8], който предвождал войските на запад, и също се стремял към императорската власт. Север сметнал за опасно да нападне двамата и нападнал Нигер, а решил да измами Албин като му предложил да разделят властта. Албин повярвал и приел. След като победил и убил Нигер и усмирил Изтока, Север се върнал в Рим и се оплакал на сената, че Албин, вместо да е признателен за сторените му добрини, замислял да го убие с измама. Заявил, че трябва да накаже непризнателността му, отишъл във Франция и му отнел властта и живота.

Ако проследим подробно делата на този император, ще видим, че той съчетавал силата на лъва и хитростта на лисицата. Той знаел да вдъхне уважение и страх, както у войската, така и у народа. Неговата голяма слава винаги го предпазвала от омразата, която грабежите му могли да предизвикат у народа. Нищо чудно, че той могъл да държи в ръцете си толкова голяма власт.

Антонин Каракала, неговият син, също притежавал великолепни качества, които му спечелили почитта на народа и привързаността на войниците. Той бил войнствен, с лекота понасял трудностите, презирал изтънчената храна и изнежващите удобства, заради което бил обичан от войската си. При все това, поради нечуваната си жестокост, която проявил при избиването на голяма част от жителите на Рим и Александрия, бил намразен от всички и убит от един стотник от собствената си войска. Тук трябва да отбележа, че владетелите трудно могат да се опазят от онези, които са решили да отмъстят с цената на собствения си живот, но такива хора се срещат рядко и не представляват чак толкова голяма опасност за владетеля. Трябва само да се внимава да не се засегне тежко някой от тези, които са на служба при него, или с които е обграден. Антонин извършил голяма грешка, че след като убил един от стотниците си, без да е доказана вината му, оставил неговия брат в гвардията си, макар че той постоянно се заканвал да отмъсти. Тази грешка Антонин изкупил с живота си.

Комод, синът на Марк, наследил престола от баща си и за него било много лесно да се задържи. Достатъчно било да следва постъпките на баща си, за да бъде почитан от народа и войската си. Но той бил жесток и груб, често се биел с гладиаторите на арените и вършел недостойни за императорското си величие неща. За да задоволи алчността си, се отнасял снизходително към войниците. Дисциплината в армията спаднала. С това спечелил презрението на войниците и омразата на народа. Срещу Комод бил организиран заговор и го убили.

Остава ми да разкажа за Максимин. След като войниците убили Александър, поставили на негово място Максимин, който бил много войнствен. Низкият му произход (всички знаели, че пасял овце в Тракия), мудността, с която дошъл в Рим, за да поеме властта и особено жестокостите, които извършил навсякъде в империята чрез представителите си, предизвикали презрение и омраза. Първо Африка, после сенатът, римският народ и цяла Италия се обявили против него. Въстанала и собствената му войска, която, преситена от жестокостите му и уморена от продължителната обсада на Аквилия, го убила без да се страхува, защото той спечелил омразата на всички.

Няма да говоря нито за Елиогабал, нито за Макрин, нито за Юлиян, които поради презрението, което си спечелили, се задържали много малко на престола. В заключение ще кажа, че владетелите в наше време се справят много по-лесно с войниците си. Нито един владетел не държи несменяема войска, която да представлява самостоятелна сила в държавата, както е било в Рим. И ако някога е трябвало повече да се задоволяват нуждите на войниците, отколкото на народа, то е било, защото войниците са били по-влиятелни от народа. Днес на всички владетели, освен на турския и египетския, се налага да задоволяват повече нуждите на народа, отколкото на войниците, защото той има по-голямо влияние. Изключвам турския султан, който държи постоянно 12 000 пехотинци и 15 000 кавалеристи, от които зависи безопасността и силата на държавата му, и той трябва да се стреми да запази и поддържа приятелски отношения с тях, като изоставя на заден план грижите за народа. Същото важи и за египетския султан, чиято власт се крепи върху войските му, и който често пъти трябва да отива против народа, за да не се лиши от тяхната поддръжка. Трябва да отбележа, че властта на египетския султан е подобна на папската в Рим. Египетският султан не може да се нарече наследствен, защото след неговата смърт престолът му не се наследява от синовете му, а от друг поданик, избран от тези, които имат право да избират. Той не може да се нарече и нов, защото идва на власт по един традиционен ред и не среща трудностите, които имат новите владетели. Султанът е нов, но учрежденията в страната са стари и са приспособени да му осигурят положението на наследствен владетел.

Да се върнем на темата. Който е прочел внимателно изложеното, се е уверил, че споменатите императори са се провалили, защото са си спечелили омраза и презрение. Една част са вървели по едни пътища, а други по точно противоположните, но независимо от следваните пътища, едни са били щастливи, а други са имали печален край. Понеже са били нови императори, за Пертинакс и Александър е било безполезно и опасно да вървят по стъпките на Марк Аврелий, който е имал властта в наследство. Каракала, Комод и Максимин са загинали, понеже са искали да вървят по стъпките на Север без да са имали неговите качества.

Един нов владетел не трябва да подражава на Марк Аврелий, нито на Север, но трябва да научи от Север как да се добере до престола, а от Марк — как да се закрепи на него, след като вече е установил и заздравил властта си.