Джон Броснан
Краят на небесните господари (18)

Глава осемнадесета

Айла разгърна максимално механичната ръка, завъртя я и хвана съществото точно под рамото. Щипците се впиха дълбоко и то реагира точно според очакванията им — дръпна се от гмуркача и се напъна да се отдалечи. Оказа се твърде силно и едва не изтръгна ръката си от щипците, но все пак не можа. Айла пак разгърна механичната ръка в цялата й дължина, после включи и другата, в края на която беше апаратът за заваряване. Всичко свърши бързо. Тя отвори щипците и мъртвото чудовище потъна надолу. Гмуркачът веднага започна да се издига, но късащият се метал над тях показваше, че още едно от съществата се старае да се добере до тях.

— Погледни! — Жан-Пол се наведе над рамото й. — Идват още!

Успя да преброи цяла дузина от съществата, които преминаваха над рифа. Айла обърна и включи движителите на пълна мощност.

— Какви са тези адски изчадия?

— Не знам… Създадени с генно инженерство морски хора като народа на Тигър, но са от друг вид. Или може би са направени по различен проект, от генинженерите на друга корпорация. Или пък са претърпели някаква мутация. Ето за какво се опитваше да ме предупреди Тигър, те са оставили онези белези по него. Чудовищата са нахлули в неговата територия. Сигурно идват от по-дълбоките места. Затова той искаше оръжие… а аз не му помогнах.

— Не си могла да знаеш.

— Но поне знаех, че се е случило нещо много лошо. Трябваше повече да настоявам пред татко и Лил. И Кел щеше да е жив сега…

Той се канеше да й каже, че не бива да вини себе си, но отгоре гръмна хаос от звуци.

— Онзи още ни прави компания — процеди Жан-Пол, когато шумът утихна. — Как мислиш, ще се отървем ли?

— Зависи какво още ще успее да повреди нашият неканен пътник. Имаме достатъчно енергия, но ако се захване с кабелите на батериите… смятай, че сме се удавили.

Още звуци на яростно унищожение. Жан-Пол усети новия наклон на гмуркача. Айла огледа пулта.

— Още една цистерна е пълна с вода. Вече не можем да се справим с потъването. Ще трябва да пълзим…

Гмуркачът отново докосна дъното. След малко бавно запълзя напред — Айла беше включила гъсеничното задвижване.

— Това направо ще ни изгълта енергията, но нямаме избор.

— Колко ни остава до външната порта? — попита той.

Тя помръдна един превключвател. Гръмък пулсиращ звук запълни кабината.

— Ето ти го сигналът от предавателя на портата, чува се чисто и силно. Точно пред нас е. На по-малко от сто метра.

— И какво ще стане, когато стигнем портата?

— Що за въпрос? Разбира се, ще минем през портата.

— Аха, заедно с нашия приятел отгоре? И с другите зад нас? Предполагам, че вече са ни настигнали.

Тя се обърна и го погледна стреснато.

— Прав си. Май не ми работи главата.

— Напълно те разбирам. И аз не съм като въздушен кораб в слънчев ден. Но какво да правим, все пак?

— Нека да помисля.

— Чувствай се като у дома си.

Външната морска стена се извисяваше пред тях. Айла докара гмуркача точно пред портата и изключи подаването на енергия към гъсениците. Нещо пак се раздвижи горе. Нежеланият им спътник не се отказваше. Двамата загледаха масивната порта, направена, както и цялата стена, от гъсто поставени стоманени пръти и дебели греди. Жан-Пол каза:

— Да ти е хрумнала някоя блестяща идея?

— Не бих я нарекла блестяща, но все е по-добре от нищо.

— Умирам да я чуя — каза той, но веднага съжали, че избра точно тези думи. Тя дълбоко пое дъх.

— Както вече си виждал, механизмът на портата реагира автоматично на изпратения от гмуркача сигнал. Ще ти покажа как се работи с устройството. Ще вдигнеш портата само две стъпки. Така ще имам достатъчно място да пропълзя отдолу, но онези гадини няма да могат. Разбира се, не мога да взема дихателното снаряжение. Какво ще кажеш?

— Мисля, че си права. Идеята не е блестяща. Направо е безумна.

— Виж какво, нямаме възможности за избор. Нито пък време.

Той уплашено осъзна, че тя говори сериозно.

— Тогава аз ще отида — чу се да казва и за втори път се разкая за думите си.

— Я не ставай смешен. Твърде едър си, твърде бавен и плуваш колкото един камък. Въобще няма да стигнеш до брега.

— Горе-долу така е — облекчено каза той. — Но как ще се промъкнеш край онова нещо отгоре? И покрай приятелите му, които сигурно вече са тук?

— В онзи шкаф има още една „шеметна тояга“ — посочи тя.

— Само една?

— Ще ми стигне. Само да ги изненадам.

Тя стана от креслото и го накара да заеме мястото й пред пулта. Докато се промъкваха един край друг в теснотията, той я прихвана с ръце. Усети, че трепери едва забележимо.

— Поеми дяволски голяма глътка въздух и плувай като луда.

— Обещавам — каза тя. — Сега седни да ти покажа как да управляваш портата. — Когато урокът свърши, той каза:

— Само още едно въпросче. С мен какво ще стане? Твоят план включва ли и моето вероятно оцеляване?

— Да, глупчо. Ти ще си седиш тук жив и здрав и ще чакаш да се върна с подкрепления. Имаш предостатъчно въздух. А сега трябва да тръгвам.

Целуна го бързешком и притича в шлюза. Люкът се затвори херметично, след секунди Жан-Пол чу шума на нахлуващата вода. Стомахът му се гърчеше неприятно, само като си помислеше какво й предстои. Взираше се до болка напрегнато в портата с пръст над бутона с надпис „вдигане“. Трябваше да бъде точен до сантиметър. Ако повдигнеше портата прекалено нагоре, все едно че я е убил. Но ако я вдигнеше недостатъчно, щеше да означава същото. Седеше като на тръни и чакаше нейния сигнал, че шлюзът се е напълнил и тя се готви да отвори външния люк.

Чу я да удря по преградата. Натисна бутона. Отначало сякаш нищо не се случи, но отведнъж огромната порта трепна и се раздвижи, повдигана от масивните противотежести от другата й страна, също и от мощен електромотор. Отвън се чу глух удар, кабината звънна като камбана. Дали от детонацията на „шеметната тояга“? Надяваше се на това. Но къде по дяволите изчезна тя? Той не отместваше поглед от бавно надигащата се порта. Каква е пролуката в момента? Една стъпка? Стъпка и половина? Трудно беше да я премери на око…

Айла отведнъж се появи пред погледа му, плуваше като побесняла. И не беше сама. Едно от съществата я преследваше. И още едно! Приближаваше от другата й страна! Исусе! Плувай! Плувай! Сети се, че портата продължава да се вдига. Дръпна пръста си от бутона „вдигане“ и натисна „задържане“. Айла беше стигнала до пролуката под портата и започна да се промъква в нея. Той трескаво се взираше — дали има достатъчно място? Тялото й мина под портата, вече се виждаха само лудо мятащите се крака. Но най-близкото до нея същество почти се добра до портата… Тъмните нокти се стрелнаха към все още уязвимите крака… опитваше се да я хване за глезена. Гадната твар не успя, но на единия прасец на Айла се появи дълга рана. Жан-Пол премига болезнено, когато видя струящата кръв. После Айла изчезна от погледа му. Успя! Но първото същество също опитваше да пропълзи в пролуката… Исусе, каза си Жан-Пол, твърде високо съм я вдигнал!

Натисна бутона „спускане“. И пак отначало като че нищо не се случи, изглеждаше, че чудовището ще мине от другата страна. Още едно се пъхна под портата. Най-после, портата слезе надолу и ги заклещи. Притисна ги с цялата си тежест, размаза ги върху пясъка и облак тъмна кръв размъти водата, съществата изчезнаха от очите на успокоилия се Жан-Пол.

Въздъхна на пресекулки и се облегна в креслото, позволи си да се освободи от напрежението поне за малко. Но не преставаше да се тревожи за Айла. Раната на крака й не изглеждаше лека. Щеше да загуби кръв. Ще й стигнат ли силите да доплува до брега? Разстоянието не беше никак малко…

 

Джан се учуди, когато Дейвин внезапно се появи пред нея в спалнята й. Остави книгата, която четеше и каза раздразнено:

— Не ме притесняваш, винаги си добре дошъл. Не е нужно да чукаш на вратата.

— Моля те да ми простиш. Нямах намерение да те стресна.

— Така ли? А какво беше намерението ти?

Той се направи, че не е чул въпрос.

— Разполагам с информация, която може би е интересна и за тебе.

— Слушам те — недоверчиво го подкани тя.

— Твоите, и наши врагове откриха убежището.

Джан веднага се изправи.

— Майлоу… и Ашли?

— Ако досегашните ти предположения са правилни, трябва да са те. Точно над нас е увиснал въздушен кораб. Вероятно техният. Според данните на нашите сензори те пробиват ледения шелф с лазери. Лъчите преминават през оптически влакна с окачени на тях тежести и затова могат да ги спускат все по-надолу. Хитро измислено. Тази система ще бъде не по-малко ефективна и във водата. Щом пробият леда, ще спускат устройството, докато стигнат корпуса на убежището. Несъмнено ще ни предложат или да се предадем, или да бъдем унищожени.

Джан побесня от невъзмутимия тон, с който Дейвин й казваше всичко това. Горчиво каза:

— И какво смятате да направите срещу тази хитро измислена система? Ще ръкопляскате, докато те ни изгарят?

— Няма да се стигне дотам.

— Страшно ме успокои. Та какво ще правите? Ще преместите станцията някъде?

— Не.

— Значи ще унищожите Небесния Ангел с Играчката? Или с някакво друго оръжие?

— Не. Имаме намерение да преговаряме с този Майлоу и програмата на Ашли.

— Да преговаряте ли? — изумено възкликна тя. — Не можете да преговаряте с Майлоу. Нито пък с Ашли. Нали ти казах, че тя е побъркана. И вие сте побъркани, щом това искате да направите.

— Въпреки това ще опитаме. И искаме ти да бъдеш наш представител. Искаме да отидеш горе във въздушния кораб с Играчката и от наше име да преговаряш с Майлоу и Ашли.

— Аз? — тъпо отрони Джан.

— Да. Ти.

 

Мина час и половина, откакто Айла се промъкна под портата. Би трябвало да се е добрала до брега преди около час, дори ако раненият крак я е затруднил. Сигурно вече му идваха на помощ. Той упорито отбягваше да мисли за възможността тя въобще да не е доплувала до брега.

Стараеше се да не обръща внимание и на съществото, което с адска злоба налагаше стъклото на един илюминатор с ръбато парче корал. Засега стъклото не поддаваше, но се покриваше с още и още драскотини. Той опита безуспешно да прогони чудовището с механичната ръка, но му липсваше умението на Айла. Отначало го държеше настрана със заваръчното устройство, но бързо изчерпа запасите от енергия на гмуркача. Сега седеше на тъмно, разполагаше само със светлинките на пулта и мътния здрач, процеждащ се през илюминаторите.

Другите твари атакуваха отвсякъде подводния апарат. Доколкото можеше да съди по звуците, те също си помагаха с парчета от корали или с камъни.

Отдавна се отказаха от напъните си да вдигнат със сила портата. Жан-Пол не знаеше колко същества се навъртат наоколо, но като преброи минаващите край илюминаторите, реши, че са твърде много. Поне двадесет, може би и тридесет.

Нещо го удари по лицето.

Той примигна и съсредоточи погледа си. Струя вода.