Джон Броснан
Краят на небесните господари (16)

Глава шестнадесета

Жан-Пол беше сигурен, че много време ще трябва да мине преди да хареса подводното плуване. Ако това беше възможно. Тук, под вълните, Айла се чувстваше в стихията си. Всяко нейно движение показваше радостта й, че е във водата, но за него всичко наоколо си оставаше чуждо. Преди да падне от горещия „Господар Монкалм“, не беше докосвал морето. Това само по себе си беше достатъчна пречка, но гмуркането под повърхността се оказа още по-лошо. Първият път смелостта му се изпари, насила спря напъна да се замята панически във водата.

Чувстваше се някак натясно. Преди всичко заради акваланга, устройството, което вкарваше въздух в дробовете му с налягането на околната вода. Твърде неуютно беше да съзнава, че всяко вдишване… животът му зависеше от този малък апарат. Притесняваше го и слабата видимост. Даже тук, съвсем близо до брега, където водата беше изключително прозрачна, Жан-Пол недоволно установи, че с отдалечаването всичко бързо се превръща в непрогледна мътилка. На границата й се мяркаха сенчести движения. Айла му каза как понякога малки акули успявали да се промъкнат през металните прътове на морските стени. Сега той не можеше да се отпусне.

Айла мина пред него и с ръка показа, че е време да се връщат. Жан-Пол се подчини на драго сърце. Плувайки до нея, той се чувстваше достатъчно сигурен, за да следи грациозните движения на тялото й. Сега вече знаеше, че любовта към тази жена го е сграбчила неумолимо. Тя го опияняваше. Толкова нелепо му се струваше, че само преди седмици би се отвратил от мисълта даже само за секс с жена от земята… със земен червей, не би могъл и да си представи, че ще се влюби. Но насажданите цял живот предразсъдъци просто изчезнаха…

Стигнаха до плитчините и вече можеха да се изправят. Жан-Пол с удоволствие смъкна от себе си акваланга и стягащата маска. Свали и плавниците, метна ги през рамо. Ухили се на Айла.

— Казвай, каква е присъдата?

Тя направи гримаса.

— Още се мотаеш като пияна костенурка. Но се учиш.

— А това означава ли, че мога да дойда с тебе утре отвъд стената?

— Щеше да е по-добре, ако потренираш още, но от мен да мине.

Зашляпаха към брега. Морските хора така и не се появяваха досега, но Айла и нейните приятели редовно отиваха на мястото за срещи, надяваха се да ги дочакат. Планът на Айла да рискува с гмуркача чак до подводната станция беше отхвърлен от баща й на секундата, както и очакваха.

— Олеле!

Айла спря и се вгледа в брега, засенчила очите си със свободната ръка от ярката слънчева светлина. Жан-Пол проследи посоката на погледа й. Видя, че Кел ги чака на брега. А малко настрани от него стояха трима, които не познаваше.

— Какви са тези? — попита, когато пак тръгнаха.

— Дечицата на Бенкс. Малките съкровища на Джелкър. Само те ми липсваха.

Групата се състоеше от двама мъже и една жена. Единият от мъжете и жената като че наскоро бяха навършили двадесет години, а третият беше достигнал оптималната възраст и би могъл да е на всяка възраст над тридесет и пет. Той заговори пръв, щом Айла и Жан-Пол се добраха до брега. Тонът му беше присмехулен.

— Вярно било, значи. Айла Хедън си ходи с Небесен мъж. Дъщерята на един от нашите шестима управници си е избрала за любовник един от нашите врагове.

Гневът на Айла се показа на лицето й, но тя не каза нищо. Кел, който пристъпи към нея, за да й помогне с подводното снаряжение, изглеждаше още по-ядосан, но Жан-Пол не беше сигурен към кого всъщност е насочена свирепостта му. Самият Жан-Пол реши да си мълчи, за да види как ще тръгнат нещата. Разкопча ремъците и облекчено пусна тежките кислородни бутилки на пясъка.

— Това е позор, обида за народа ни — сега пък се обади момичето. — Позволяваш си да спиш с някой, който е искал да завладее Палмира.

Този път Айла не успя да се сдържи. Застана пред момичето и гневно каза:

— Джой, не си давай воля на мръсния език! Ясно ти е като бял ден, че съветът гласува да бъде простено на Небесните хора!

— Не целият съвет, Айла. Баща ни, например, не гласува за това. — По-възрастният отново се включи.

Айла се завъртя към него.

— Ами друго не можеше и да се очаква, нали, Брон? Всичко, което моят баща подкрепя, веднага се отхвърля от твоя, няма значение какво е то.

— Баща ни не е предател — каза Джой.

— Искаш да кажеш, че моят баща е, така ли? — студено се осведоми Айла.

— Ъхъ — потвърди по-младият. — Иска да ни набута в ръцете на онези от Космоса.

— Това са идиотщини и вие самите го знаете! — кресна побесняла Айла. — Хората от Космоса идват да ни помогнат!

— В какво, да се върнем в каменния век ли? — подигра й се Брон.

— Ами вие защо не млъкнете — най-после се намеси и Кел.

— Защо не опиташ да ни накараш? — каза Брон и пристъпи към него.

— Че как, ей сега — каза Кел и също направи движение към противника.

— Кел, недей — въздъхна Айла. — Не си струва. Нали точно това искат. От баща си са се научили да объркват нещата просто за удоволствие. На него това му е радостта в живота. Хайде, да си вървим.

Отдалечи се по брега със снаряжението си. Кел се поколеба, но след малко я последва с нежелание. Жан-Пол вдигна своето снаряжение и тръгна, кимайки вежливо на тримата Бенкс.

— Засега довиждане, Небесни човече — извика след него Брон. — Скоро ще се видим. — Заплахата беше съвсем ясна.

— Господи, как ги мразя — мърмореше Айла, когато Жан-Пол я настигна. — Как се осмеляват да дрънкат тези глупости за баща ми!

— Трябваше да ме оставиш да просна Брон. — каза Кел, мятайки яростни погледи през рамо.

— Не, нали ти обясних. Много им се искаше да стане бой. Да пукне дано и Джелкър, и отрочетата му. Всеки ден примъква нови привърженици. И в един глас твърдят, че било голяма грешка да вярваме на хората от Космоса.

— Няма значение, не ви остава дълго да чакате, за да им натриете носовете — напомни Жан-Пол. — Космическите хора ще бъдат тук след седмица.

— Е, да, — кимна Айла. — Но тогава доста хора ще трябва да се извинят на татко.

 

Жан-Пол помогна на Айла и Кел да подредят снаряжението в склада, после се запъти към болницата. Както винаги Айла го попита дали иска да дойде с него и както винаги той й благодари, но отказа. Задължението беше само негово, освен това не искаше тя да вижда как изглеждат жертвите на изгарянията. Вече знаеше, че би й причинил страдание.

Видя групичка, застанала пред болницата. Някой го посочи и всички се обърнаха към него. Разбра, че го чакат. Всички бяха измежду оцелелите от „Господаря Монкалм“.

— Жан-Пол, искаме да поговорим с тебе — каза един от мъжете, щом той наближи.

Преброи осмина. Петима мъже и три жени.

— Забелязах — отвърна Жан-Пол. — И за какво?

Опитваше се да свърже тези лица с имената. Но беше опознал хората едва след катастрофата. Всички негови приятели и познати загинаха в бедствието.

— За плановете ти за нас — каза друг мъж.

Стъписан, Жан-Пол каза:

— Ама какви планове?

— Ти си нашият вожд. Твое задължение е да направиш нещо за положението ни — извика жена.

Жан-Пол не беше сигурен, но тя май се казваше Шарлот.

— Нашето положение! — повтори той, още не разбираше. — И какво е то според вас?

Някои от хората се спогледаха тревожно. Мъжът, който го заговори пръв, реши да поеме инициативата. Жан-Пол си спомни, че името му е Филип.

— Тук сме като в капан сред проклетите земни червеи. Докога ще търпим униженията? Трябва да направиш нещо!

Жан-Пол потисна спонтанното си желание да се разсмее, но гневът веднага го замести. Тези хора — неговите хора — с нищо не бяха по-добри от тримата Бенкс, които срещна по-рано.

— И какво очаквате да направя? — попита с нескрит сарказъм. — Да щракна с пръсти и да се появи нов Небесен Господар?

— Искаме от тебе — каза Филип, — да измислиш план как да поставим тези земни червеи на мястото им. Щом си наш вожд, длъжен си да направиш това.

Жан-Пол се ядоса още повече. Бавно каза:

— Не съм, защото първо на първо вече не съм ваш вожд. А има и друго, според мен дължим на тези… земни червеи, както ги наричате, голяма благодарност.

— Благодарност! — извика Филип. — Затова, че свалиха кораба ни! Че избиха почти всички наши хора!

— А ние се канехме да им пуснем бомби, за да станат послушни и да им откраднем храната и другите припаси. Имаха пълното право да се защитят, и след всичко това ни предложиха гостоприемство дадоха ни храна и подслон. Разполагаме със свободата си. Най-доброто би било да се влеем в тяхната общност, да станем част от този народ.

— Но ние сме Небесни хора! — възрази мъж на име Рафаел.

— Бяхме Небесни хора — меко каза Жан-Пол. — Доста трудничко е да си останем такива без въздушен кораб. Значи сега сме земни червеи.

— Никога! Няма да го бъде! — възкликнаха неколцина.

— Е, аз поне съм готов да се нарека земен червей — остро каза Жан-Пол. — И ви съветвам да направите като мен.

Настъпи мълчание, те стояха и го гледаха враждебно. Накрая една от жените, чието име не можа да си спомни, каза:

— Говори се, че си се хванал с тукашна курва. Вече вярвам на тези приказки.

Жан-Пол настръхна. Разтресе се от ярост, но се пребори с бесния напън да се хвърли към тях и да ги размята с юмруци. Овладя се и каза колкото можа спокойно:

— Не ми пука какво мислите за мен, но трябва да ми повярвате — или ще се приспособите, или ще умрете. А сега, ако не възразявате, имам работа в болницата.

Разблъска ги малко по-грубо от необходимото и се качи по дървените стъпала към главния вход. Посегна да отвори вратата, когато един от мъжете извика:

— Предател!

 

— Горкият ми Жан-Пол — каза Айла и го погали по челото. — Те ужасно са те разстроили.

— Никой не ме е вбесявал така досега. И кой — моите хора. Докъде може да стигне човешката глупост? По дяволите, какво си мислят тези? Тайно да създадат армия и насила да превземат Палмира?

— Твърде малко са на брой.

— Знам — той въздъхна. — Но са предостатъчно, за да предизвикат някоя бъркотия. Най-добре да поговоря с баща ти за това. Ще трябва да бъдат под око.

— Не е нужно. Всички вие сте под наблюдение.

Веждите му се вдигнаха.

— Нима? А мен кой ме следи?

— Аз — каза тя и го целуна силно, езикът й се мушна дълбоко в устата му.

По-късно той каза:

— Много сериозно се отнасяш към задълженията си. Твърде похвално.

— Мислиш ли, че щях да бъда в леглото ти, ако нямах силно развито гражданско чувство? — игриво попита тя.

— О не, разбира се. За тебе това не е секс, ти само се проявяваш като добра гражданка.

Тя се засмя.

— Значи ме наричат твоята курва, така ли?

— Да — отговори той, но не му беше забавно.

— Никога преди не са ме наричали курва. Май ми харесва. Хубаво е да съм курвата на Жан-Пол…

Той се обърна към нея и я изгледа свирепо. Тя се изплези насреща.

— Държиш се смешно — порица я той.

— О, ти така ли му казваш?

Тя седна и наведе глава към слабините му. Той усети влагата на устните й.

— Недей… — каза той, но никак не беше убедителен. — Време е да поспим малко.

Но за негова радост тя не спря. И той бързо усети как се връща възбудата му. Когато остана доволна от ерекцията му, тя пак седна.

— Ще събудим баща ти… — още по-слабо възрази той.

— Няма — каза тя, преметна единия си крак върху него и мъчително бавно се отпусна. — Върна се направо свършен от мястото за кацане на космическия кораб. Тази нощ нищо не може да го събуди.

Но Жан-Пол вече не мислеше за бащата на Айла. Той леко простена. Айла го погледна отгоре и се усмихна палаво.

— И сега ли се държа смешно?

Той не можеше да отговори. Тя пак се изплези и полека изви гърба си. Той изпъшка от удоволствие. И както поглъщаше тялото й с очи, обхванат от пламтящата смес на любовта и желанието, той знаеше с неподдаваща се на нищо увереност, че тези мигове накланят везните в полза на живота. Въпреки кръвта, болката и смъртта, заради това си струваше да живее. Вдигна ръце и хвана гърдите й.

— Божичко, обичам те, Айла!… Толкова те обичам!

 

— Айла, моля те, не си забивай лакътя в лицето ми — нетърпеливо каза той.

— Извинявай — промърмори тя и мръдна настрани.

В металната кръгла предна кабина на гмуркача почти не беше останало място. Той и Айла бяха притиснати един в друг зад гърба на Кел, който управляваше апарата. Идването на Жан-Пол принуди недоволната Джулай да остане на брега.

— Трябва да призная, че това чудо прави впечатление. Тук в Палмира ли го направихте? — попита той.

— Е, не съвсем. И двата ни гмуркача са от подводната станция. Получихме ги част по част и сами ги сглобихме. Но много от приспособленията измислихме ние. Цялата ни електроника също е от станцията. И затова е много важно да не загубим връзката с морските хора.

— Още много ли остава?

Айла надникна през рамото на Кел в един от долните наблюдателни люкове.

— Не — отвърна тя. — Ще стигнем след може би около пет минути. Права ли съм, Кел?

— Ъхъ.

Гласът му звучеше кисело. Не само Джулай не се радваше на присъствието на Жан-Пол в гмуркача. Жан-Пол отново неуспешно опита да се намести по-удобно. Той каза:

— Въздухът май става по-лош, или само си въобразявам?

— Не — отговори Айла. — Въглеродният двуокис се натрупва по-бързо, отколкото поглъщателят може да поеме… — Тя посочи малка кутия, прикрепена на стената. — Ще пусна малко кислород.

Но, за да стигне до кислородната бутилка, която се намираше откъм Жан-Пол, наложи се да направят доста интимно разместване в теснотията. Лицата им почти се допряха, Жан-Пол се усмихна и каза:

— Струва ми се, че благодарение на тебе снощи имах почти религиозно преживяване.

— Така ли го наричаш? — безгрижно каза тя, но мигновеният блясък в очите й показа недоволство.

Той усети, че тя не иска да говорят за това пред Кел. Кимна, за да покаже, че е разбрал. Тя успя да завърти кранчето на кислородната бутилка и излизащият под налягане газ засъска. Жан-Пол веднага почувства промяната.

— Стигнахме мястото — обяви Кел и натисна два лоста.

Гмуркачът започна да потъва и Жан-Пол предположи, че Кел е пуснал вода в цистерните за регулиране на дълбочината. Айла се зае да отвори люка към външния шлюз.

— Хайде, време е да се приготвим.

Той я последва в шлюза, който също беше кълбовиден, започнаха да обличат подводните екипи. Айла му беше обяснила, че дълбоката вода е и по-студена. Гмуркачът подскочи леко — вече се намираха на дъното. Кел дойде при тях в шлюза и затвори люка херметично. Облякоха се, увериха се, че аквалангите им работят нормално и Кел завъртя ръчката отстрани. Водата нахлу в шлюза.

Надигаше се бързо и Жан-Пол се напрегна, когато покри лицето му. Обзе го клаустрофобията. Щом шлюзът се напълни, Кел вдигна ръка и отвори горния люк. Капакът се дръпна и Кел изплува навън, стиснал своя харпун. Айла махна на Жан-Пол да го последва. Той взе оръжието си и се измъкна от шлюза.

За първи път можа добре да огледа околността. Апаратът лежеше върху чист пясък, но се виждаха коралови израстъци и изобилна подводна растителност. Тук светлината не беше толкова силна, както при гмурканията в плиткото, полезрението му ставаше още по-ограничено. Преградата от мътилка сякаш се склопваше около него…

Стисна по-здраво оръжието си с надеждата да намери толкова нужното му сега спокойствие. Не беше харпун, Айла го наричаше „шеметна тояга“. Състоеше се от пръчка, дълга две стъпки и половина, дръжка в единия край и метален цилиндър в другия. В цилиндъра имаше експлозив. Жан-Пол само трябваше да мушне избраната жертва и трябваше автоматично да последва взрив. Айла го уверяваше, че детонацията е достатъчна, за да пръсне нервната система и на най-голямата акула. Но Жан-Пол не харесваше идеята да бъде на две стъпки и половина дори от малка акула. А „шеметната тояга“ имаше още един сериозен недостатък — можеше да се използва само веднъж.

Айла се присъедини към тях и показа откъде би трябвало да очакват другите за срещата. За разлика от двамата мъже тя не носеше оръжие. Махна им да останат до гмуркача, а тя се придвижи десетина метра по-напред, където спря и зачака.

Жан-Пол силно желаеше пътешествието им да се окаже напразно. Описанията на Айла за морските хора не звучаха особено привлекателно, колкото и да беше сигурна, че вече имали само мирни намерения спрямо хората от сушата. Той погледна часовника си. Можеха да чакат не повече от четиридесет и пет минути — за толкова щяха да им стигнат запасите от въздух.

След малко на Жан-Пол му омръзна да се върти в кръг и показа с ръце на Кел, че иска да огледа близката част от кораловия риф. Кел му отговори с жестове, които според Жан-Пол трябваше да означават „бъди предпазлив“.

Рифът се издигаше на около двадесет стъпки над дъното. Когато стигна до коралите, Жан-Пол погледна назад — гмуркачът и Кел му се сториха неприятно далечни. Но той реши да не обръща внимание на безпокойството си и заразглежда дребните обитатели на рифа, които с плуване или пълзене се стремяха да се дръпнат по-настрани от него. Пъстроцветни рибки, крабове… Октопод, който непрестанно променяше цвета си, за да се слее с петнистата повърхност на рифа.

До момента, в който достигна горната част на рифа, всякакви мисли за опасност бяха изчезнали от главата му. И затова ужасно се потресе, когато се намери лице в лице с чудовище.