Джон Броснан
Краят на небесните господари (9)

Глава девета

Майлоу Хейз застана срещу групата студенти. Състоеше се от четири жени и шестима мъже. Жените седяха в едната половина на сурово функционалната лекционна зала, мъжете — в другата, разделяше ги пътека. Сред жените седеше и сестра Ана. Наказанието й чрез изолация беше свършило и тя се присъедини към групата. Упорито се стремеше да отбягва погледа на Майлоу и затова той се забавляваше, като опитваше да я изненада.

— Добър ви ден, скъпи мои братя и сестри! — весело каза той и ги дари с лъчезарната си усмивка.

Огледа ги един по един и беше възнаграден от мигновен сблъсък с погледа на сестра Ана. Видя бузите й да почервеняват, тя бързо сведе очи към здраво сплетените пръсти на отпуснатите в скута й ръце.

— С разрешение от Отците променям темата на днешното ни занимание. Ще говорим за нещо, което напълно се различава от лекциите. — Той спря, отбеляза учудването по лицата им и продължи. — Сигурен съм, че до всички вас е стигнала новината — ще придружавам Отец Шоу в пътуването му до Земята.

Всички кимнаха колебливо. Бедничкият Отец Шоу, щастливо си каза Майлоу, съвсем не проявяваше същото желание да участва в скорошната мисия към майчината им планета. Напротив — лицето му посивя като метал, когато Отец Маси го извести, че името му е било подбрано от Центъра. Явно очакваше да срещне смъртта си на планетата. Майлоу щеше да се погрижи да не остане излъган в очакванията си.

Майлоу подхвана отново:

— И тъй, днес ще обсъдя с вас някои медицински аспекти на Генетичните войни и техните последици. Я да видим, би трябвало всички да знаете причините за Генетичните войни, нали? Ти, братко Джон, стани и ни ги кажи…

Брат Джон стана. Беше твърде пълен млад мъж на около двадесет и пет години. Неговото надебеляване се струваше интересно на Майлоу, защото на теория това не беше присъщо на Висшия стандарт. Брат Джон беше живо доказателство, че сред населението на Белведере има случаи на връщане назад в развитието, както и при бактериите, изпълняващи толкова много жизненоважни за съществуването на станцията задачи. Отклонения, размишляваше Майлоу и се чудеше дали този брат Джон не е кръвен роднина на възпълния Отец Шоу.

Младежът се покашля и започна:

— Ъх, ами да, братко Джеймз. Генетичните войни били започнати от безбожните, обладани от Сатаната хора, които властвали на Земята. Искали напълно да съкрушат своите врагове. Подтиквали своите генинженери да сътворят все по-страшни разновидности на живи същества, и всички те били оскърбление за очите на Бог. Само Бог има право да твори живот и тези хора с деянията си се осъдили на вечно проклятие. За да накаже хората от Земята, Бог отвърнал лицето си от тях и планетата била опустошена от заразите, измислени от генинженерите. Но нашите праотци в Белведере били пощадени, за да могат те, заедно с хората от другите станции и колонии, да видят страшните престъпления на земните хора срещу волята Божия и да изкупят вината им…

— Благодаря ти, братко Джон. Красноречиво се изразяваш. Можеш да седнеш. — „Тъп, тлъст народ.“ — Но за да бъдем малко по-точни, трябва да кажем, че причина за Генетичните войни станали организациите, известни като Генетични корпорации. Това били огромни международни компании, които създали богатството си чрез генното инженерство, така се добрали до твърде голяма власт. Свирепо било съперничеството между злите (ха!) хора, които управлявали тези корпорации. Те си крадели генинженерите, убивали най-ценните хора на конкурентите, саботирали взаимно работата си (любимото ми занимание, с удоволствие си припомни Майлоу) и въобще водели една прикрита война. Накрая войната избухнала с пълна сила и всички все още независими държави били въвлечени в нея. На воля били пуснати биологичните машини за убийства — на земята, по море и във въздуха. Отначало всички се включили в споразумението да не прибягват до бактериологични и вирусни оръжия, но настъпило неизбежното — една от корпорациите нарушила споразумението и другите веднага последвали примера й. Така се разпространили заразите…

Проектираните епидемии, както били наричани, били разпространявани по различни начини — от хитростта до смразяващата сила. Самите те се различавали значително помежду си, някои действали бързо, други имали дълъг инкубационен период. Една от разновидностите, познати като „Черната смърт“ била подобна на бубонната чума, своята предшественичка. Предизвиквала остра треска и болезнено подуване на подмишниците, слабините и вратовете на своите жертви, тоест на лимфните им възли. Тъмните петна от кръвоизливите в кожата станали причина да й измислят това име. Новият вариант водел до смърт в сто процента от случаите и убивал болните за три-четири дни. Както и другите проектирани епидемии, „Черната смърт“ била устойчива срещу всички съществуващи тогава лекарства. Една много по-бърза зараза била наречена „Бацилът — мълния“. Това бил вирус, разпространяващ се по въздуха. Всеки в засегнатите райони се сгромолясвал на секундата, поразен от неудържими конвулсии и напъни за повръщане. Смъртта настъпвала след броени минути, жертвите се задавяли от съдържанието на собствените си кореми.

Той направи ефектна пауза и стрелна с поглед Ана. Пак я свари неподготвена. Беше пребледняла до бяло, но бузите й веднага порозовяха, преди да извърне поглед настрани. Той се засмя беззвучно и продължи:

— Имало и една много ефективна гъбична спора, също разпръсквана във въздуха, която още с първото вдишване бързо покривала лигавицата на белите дробове с гъбични израстъци, които все повече пречили на болния да диша. Обикновено той умирал за по-малко от денонощие.

Повечето от заразите били проектирани за къс живот. Те трябвало да действат само по няколко дни, след което да се разпръскват и самоунищожават. Но дали по замисъл или поради мутации, някои можели да се размножават безкрайно като съществуващите в природата бактерии и вируси. И когато Генетичните войни завършили — а те продължили само седем месеца, някои епидемии не спрели разпространението си. Нашите праотци тук, в Белведере можели само да наблюдават бавната смърт на земната цивилизация. Те, както досега и ние, смятали, че човечеството е изтрито от лицето на Земята и заедно с другите станции Белведере престанал да обръща внимание на планетата, още преди векове. Но сега научихме, че някои хора са успели да оцелеят — тези, които ни изпращат своите радиопослания. И те казват, че са напълно здрави и не трябвало да се боим от зарази. Е, аз и Отец Шоу ще научим дали е така, щом стъпим на Земята.

Един от младежите вдигна ръка.

— Да, братко Дениъл? — каза Майлоу.

Брат Дениъл заговори колебливо:

— Братко Джеймз, говори се, че всичко това може да се окаже хитрост на Сатаната. Че онези същества са прокълнати и подмамват долу хората от станциите, за да ги заразят с гибелта си.

— Е, ако така стане и ние с Отец Шоу се върнем в Белведере, засегнати от някоя смъртоносна земна болест, ще разчитам на вас, скъпи мои ученици, да употребите всички свои знания и способности — каза им той със снизходителна усмивка.

Те го гледаха стреснато. Явно шегата никак не им хареса.

 

Небесният Господар, който се носеше над морето странично спрямо Палмира, сега обръщаше носа си към града.

— Ето го и него — каза Хедън, който се взираше през тесния процеп в дебелата стена на бункера, служещ за команден пункт. — Дано успеем, иначе…

— Можем само да се уповаваме на Бог — каза Лил Уивър, който гледаше през подобен процеп до Лон.

— Предпочитам да се уповавам на онези снаряди — промърмори Хедън.

— Както и да е, скоро ще разберем дали твоята идея за снарядите е добра — каза Уивър. — Ще дам заповед за стрелба, веднага. — Той включи микрофона пред себе си. — Внимание, до всички батареи. Започнете стрелбата. Повтарям — стреляйте!

 

Палмира изглеждаше безлюдна. Улиците бяха празни. Повечето хора се скриха под земята. Но щом сянката на гигантския въздушен кораб запълзя към града, нещо се случи в шест отдалечени едно от друго места. Отлитаха настрани маскировъчни мрежи, падаха фалшиви покриви и стени и откриха шест оръдейни позиции. По трима души обслужваха всяко оръдие. Дулата се насочиха към надвисналия отгоре Небесен Господар. Всички започнаха да стрелят. Грохотът отекваше из Палмира, къщите затрепериха.

— Глупаците стрелят по нас! — извика Емил и се разсмя презрително. — Не знаят ли, че си губят времето? Нашата автоматична защита няма да им… Исусе Христе! — Беше усетил взривовете на снарядите в корпуса на „Господаря Монкалм“. Празният му поглед се обърна към Жан-Пол. — Лазерите! Не работят!

Но преди да завърши изречението, от точка над пункта за управление просветна лазерен лъч и взриви снаряд, преди да е ударил Небесния Господар. После друг лъч унищожи още един снаряд… но други снаряди минаваха през защитата и пробиваха с трясък корпуса.

— Какво става, по дяволите? — изплака Емил.

— Не знам — мрачно отвърна Жан-Пол. — Рулеви, обърнете движителите! Бързо, измъкнете се от обсега им! По-бързо!

 

Радостните крясъци кънтяха в командния пункт. Лил Уивър тупаше Хедън по рамото и викаше:

— Наистина стана, Бог ни помогна! Пробиха!

— Поне повечето — делово отбеляза Хедън, докато гледаше непрекъснатите взривове по корпуса на тромаво отстъпващия Небесен Господар.

Много малка част от снарядите бяха прехванати от лазерите на въздушния кораб. В себе си Хедън изпитваше безкрайно самодоволство. Не само идеята му как да надхитри автоматичната защита на Небесния Господар проработи. Той си и отмъсти.

Когато преди години „Ароматният бриз“ не се появи в очакваното време, а после тайнственото му отсъствие се проточи, Хедън предложи да използват отдиха от Небесния Господар за създаване на някаква по-действена защита срещу него. Повечето хора изразиха съмненията си. Лазерната защита правеше всеки Небесен Господар неуязвим. Системата унищожаваше наближаващите въздушния кораб обекти, ако бяха по-големи от малокалибрен куршум, освен когато бяха живи организми или в тях имаше живи същества над определени размери (предполагаха, че трябва да са по-големи от дребна птичка). Тази хуманна система беше остатък от отдавнашния период преди Генетичните войни, когато гигантските дирижабли били използвани и като евтин транспорт, и като въздушни убежища от природни бедствия. Небесните хора превзели корабите след Генетичните войни, за да избягат от върлуващите епидемии, в нито един случай не успели да си осигурят пряко управление на лазерите.

Уверен, че имат технологичните възможности да създадат не много съвършени, но разрушителни артилерийски снаряди, Хедън първо помисли дали да не сложи в тях малки животни, но един от инженерите го увери в неспособността им да преживеят достатъчно дълго, за да бъдат полезни. До момента, в който щяха да ги забележат сензорите на въздушния кораб, ускорението при изстрелването на снарядите би ги убило. Хедън не спря да си блъска главата върху този проблем и накрая му хрумна решение. В Палмира нямаше квалифицирани генинженери, но някои от техниците достатъчно добре познаваха биологията, за да поддържат работата на различните изкуствено създадени микроорганизми. Използваха ги за какво ли не — от опресняването на морската вода до производството на бира. По настояване на Хедън те го снабдиха с органичен материал, който можеше да оцелее достатъчно дълго, ако бъде подхранван редовно. Хедън и помощниците му сложиха този материал в специално приспособените снаряди. Изпитанията със стрелби показаха, че този вид живи същества може да понесе шока при ускорението на снарядите, но това още не беше доказателство, дали ще заблудят сензорите на Небесен Господар. До този ден…

 

— Гледайте! Запали се! — силно извика някой до Хедън.

Пламъците поглъщаха едната страна на Небесния Господар, докато той бавно обръщаше над океана. Хедън чуваше високия вой на движителите, напрегнати до край да тласкат по-бързо грамадното туловище, но вече беше късно за това. Един или няколко снаряда бяха проникнали в газова секция, запълнена с водород. А може би, предположи Хедън, в целия кораб вече има само водород. Ако предположението му се окажеше вярно, хората в кораба едва ли имаха шансове да оцелеят. Внезапно радостната му възбуда се изпари. Хора, много хора след малко щяха да загинат, и точно той причини смъртта им. И не само мъже, жени и деца също. Какво че бяха Небесни хора, вековните потисници на неговия народ, нали си оставаха човешки същества? Толкова нелепо беше хората пак да се избиват помежду си, докато светът наоколо агонизираше. Огънят се разпростираше по корпуса, един движител се откъсна и бавно премятайки се потъна във водата. Хедън се чудеше откъде се появи този Небесен Господар. Явно това не беше „Ароматният бриз“. Цветовете бяха други. Дали щеше да се чувства толкова потиснат от съдбата на обречения кораб, ако знаеше, че и безпощадният военачалник Хорадо е там? Едва ли…

 

— Нямаме движители отляво! — изкрещя един от рулевите. — И губим височина!

Емил се спусна презглава по стълбата.

— Жан-Пол, горе е пълен хаос! Секции три и четири горят! Какво да правим?

Вперил поглед в града, откъдето още стреляха по тях, Жан-Пол каза мъртвешки спокойно:

— Вече нищо не можем да направим. Край. Май не е било писано да бъда Небесен Господар. — И добави с по-силен глас: — Кажете на хората да скачат от кораба…

Посегна към микрофона и в същия миг се чу невероятен звук. Ударът беше толкова страшен, че го хвърли към задната част на пункта за управление. После — нищо.

— Жан-Пол! Жан-Пол! Трябва да се опомниш!

Някой го пляскаше по лицето. Той с мъка поотвори слепналите си клепачи. Ушите му бучаха. Дим навсякъде. Закашля се. Емил стоеше приведен над него. В лявата му буза зееше разкъсана дупка. Жан-Пол виждаше през нея зъбите на Емил.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Тук избухна снаряд. Всички останали са мъртви, корабът е неуправляем. Моля те, стани… — Емил се задави, — … защото скоро ще се блъснем във водата…

Той силно дръпна Жан-Пол, който успя някак да се задържи на краката си. Подът беше остро наклонен наляво. Двамата се затътриха към стълбата. През дима Жан-Пол успя да види, че липсва цялата предна част на пункта за управление. Един от рулевите лежеше на пода — месо и кости, смътно напомнящи човешко тяло. Другият рулеви беше изчезнал, сигурно взривът го е изхвърлил навън. Прекрачиха трупа на инженер, проснат пред стълбата. За разлика от рулевият като че не беше ранен, но личеше, че е мъртъв. Жан-Пол почти успя да се хване за парапета, но мощен взрив разтърси „Господаря Монкалм“ и носът му веднага се заби надолу. И той, и Емил се затъркаляха по пода.

Жан-Пол напразно опитваше да спре неумолимото си плъзгане към дупката. Въздушният кораб сякаш се изправяше на носа си. Видя тялото на рулевия да изчезва в зейналия отвор. Чу Емил да вика нещо до него, отведнъж и той се стрелна надолу през пустотата наоколо. Запищя.