Джон Броснан
Краят на небесните господари (8)

Глава осма

Събранието беше шумно. Съвсем не всеки споделяше ентусиазма на Лил и Лон за наближаващото посещение на хората от Космоса. И най-гласовит от противниците им беше Джелкър Бенкс. Той отдавна критикуваше всичко, направено от Лон Хедън и Айла знаеше какъв е източникът на тази враждебност — беше се провалил на изборите за управляващата шесторка. Омразата му заради целия негов род, доста многоброен, и всички с фамилия Бенкс полагаха неуморно усилия да отровят живота на Хедън и неговото семейство, а то в момента се състоеше само от Айла и по-възрастния й брат.

Бенкс, заобиколен от поддръжниците си в отсрещната страна на залата, говореше. Тоест крещеше.

— И ви казвам, че може би си навличаме ужасна опасност! Откъде можем да знаем дали трябва да вярваме на онези хора от Космоса? Имаме само уверенията им, че не ни мислят лошото! А Лон Хедън и неговите приятели налапаха въдицата заедно с пръчката!

Рев от гневни викове избухна сред възбудените хора около него. Но и от други места в залата се чуха одобрителни гласове. Лил Уивър, седнал в Креслото на Управника, им махна с ръка да се успокоят и подкани Лон Хедън да отговори. Айла, настанила се в най-горния ред, гледаше как долу баща й отива. Разтревожено си помисли, че гласът му звучи още по-уморено и дрезгаво.

— Моят достоен опонент се измъчва ненужно от песимистичната си оценка за положението, а би трябвало да подскача от радост при нашия чудесен късмет. Установената връзка с нашите братя от небето означава за нас началото на съвсем ново бъдеще. И не само за нас, а и за цялата човешка раса!

Последваха ръкопляскания и няколко вика на съгласие. Джелкър Бенкс пак се намеси, макар че не беше поискал разрешение да говори:

— Ти го казваш, Хедън! Но можем ли да сме сигурни в това? Едва що се отървахме от игото на Небесния Господар „Ароматния бриз“ и ти искаш да ни натикаш в ръцете на друг завоевател!

— И каква полза биха имали онези от Караганда, ако ни завладеят? — извика в отговор Хедън.

— Същата, заради която ни тъпчеха проклетите Небесни хора — за да ги снабдяваме с храна, дрехи и останалото, което произвеждаме! — кресна Бенкс.

— А защо ще искат от нас храна или нещо друго? От векове сами си произвеждат всичко! — натърти Хедън.

— А може би им е писнало да ядат преработени лайна! На мен поне би ми омръзнало!

Репликата на Бенкс предизвика бурен кикот не само сред неговите привърженици. Хедън изчака да стихне смехът и каза:

— Говорим с тях вече три седмици. Аз самият прекарах дълги часове в общуване с различни хора от Караганда. Създадохме си достатъчно ясна представа за тяхното общество и условията в орбиталната станция. Те признават, че животът им не е разкошен, но храната определено не е проблем за тях. Генинженерните бактерии в секциите за храна все още добре си вършат работата и произвеждат голямо разнообразие от синтетични продукти от рециклирани органични вещества.

— И пак разчиташ само на техните приказки за това! — извика Бенкс.

— Вярвам им! — твърдо изрече Хедън. — Всички ние би трябвало да им вярваме. Те смятат нашето съществуване и нашето сравнително напреднало в технологиите общество за признак, че светът може да бъде спасен от бедствията, които ни донесоха Генетичните войни. Идват тук, за да изследват възможностите за това. И въпреки, че постигнахме много, ти също много добре знаеш, Джелкър Бенкс… — Той вдигна ръка и посочи Бенкс, — … че нямаме надежда да удържим срещу пустошта. Условията наоколо се влошават все по-бързо. Не е нужно да си живял дълго като мен, за да разбереш това. Без помощта на хората от Космоса ние… Палмира няма да оцелее. Само ако сме глупаци, ще отхвърлим предложението им да обединим силите си.

 

Айла излезе на верандата с две чаши студена бира в ръце. Някъде, из завладените от пустош земи, животно изразяваше с рев недоволството си. Като че беше гигантско влечуго. Звукът предизвикваше неприятни тръпки по гърба й. Изтегнат на шезлонга, нейният баща беше зареял поглед към мрачния океан. Тя му подаде едната чаша, дръпна шезлонга по-близо до неговия и седна. Вгледа се в баща си тревожно намръщена.

— Защо си толкова унил? Гласуваха според желанието ти.

— О, знаех си, че така ще стане. В края на краищата, Лил има правото на вето. Но ми е неприятна голямата подкрепа на Джелкър. Привържениците му стават повече, а с днешното представление привлече още от тях. Притеснявам се да не създават проблеми, когато нашите приятели от Космоса дойдат най-после.

Тя отпи от бирата.

— Ясно — каза тя. — Е, и аз се тревожа.

Той се обърна към нея.

— Заради Джелкър ли?

— О, той и гадните му роднини винаги ми създават грижи. Но този път се безпокоя, че нищо не беше казано на събранието за предупреждението от морските хора. Каза, че си се договорил с Лил да бъде обсъдено.

— Този спор за космическите ни гости отне твърде много време според мен. Но ти обещавам да говорим за това на следващото събрание.

И двамата леко трепнаха — огромно, гневно бръмчащо насекомо се блъсна в мрежата на верандата. Айла каза:

— Следващото събрание ще бъде след поне две седмици. А трябва да направим нещо сега.

— Извини ме, че казвам това, мила, но не се ли тревожиш повече, отколкото е необходимо? И така, морските хора смятат, че е възникнала нова заплаха за тяхната общност. Можеше да се очаква. Добре знаеш колко по-опасни стават океаните. Може би в района на морските хора големите червеи са станали повече. Но морските хора имат добри възможности да се защитят. Така са били проектирани. Освен че могат да се справят с естествените си врагове, дадени са им допълнително способности, за да отблъскват саботажни групи от други подводни съоръжения. Това станало, когато съперничеството между Генетичните корпорации се сгорещило прекалено. Затова на твое място не бих мислил много за тях.

— Защо тогава искат да им дадем оръжия?

— Какво? — Хедън не беше подготвен за тази изненада.

— Така е. Днес при срещата за размяна техният водач Тигър постоянно сочеше харпуна на Кел. Съвсем ясно беше какво иска. Нужни са им подобни оръжия. И то много.

— Защо не ми каза веднага?

— Нямахме време да говорим преди събранието. Исках да разкажа случката, щом стане дума за морските хора. Но нищо не казахте и аз не се обадих.

Тя сви рамене. А Хедън направи гримаса.

— Не разбирам… с тези огромни нокти като кинжали и със зъби като техните… И защо точно сега са им потрябвали оръжия? Никога преди не са искали.

— Нали точно за това мисля, татко. Тигър пак ми направи знака за опасност. Като миналата седмица. Хвана ме за ръката и посочи към вътрешността на океана. Има и нещо друго. Винаги го придружават две жени. Май са му нещо като слуги. А днес с него беше само едната.

— За това би могло да има хиляда различни причини — каза Хедън.

— Да, но взето накуп с всичко останало, струва ми се лош знак. Както и неговите белези.

— Белези ли?

— Отпред на гърдите има доста неприятни дълги драскотини. Изглеждаха пресни. Разтреперих се, защото той е почти брониран. И другите мъже имаха белези. Не знам от какво са, но не са нито от акули, нито от морски червеи.

Хедън пиеше бирата си в мълчание. Накрая проговори:

— Ти си наистина угрижена от всичко това, нали?

— Да. Но май само аз, ако не броим Джулай и Кел. Всеки път, щом се опитам да поговоря с Лил Уивър, той гледа да се отърве от мен. И ти правиш същото. Само посещението на космическите ни приятели ви занимава. Добре, знам какво историческо събитие е това, знам какво може да означава за Палмира, но не бива да пренебрегваме всички останали важни проблеми.

Той въздъхна.

— Е да, признавам — само космическите хора са ми в главата, но наистина е трудно да мислим сега за нещо друго. Това ми дава надежда, Айла, надежда. За първи път от толкова дълги години насам отново вярвам, че имаме бъдеще. Разбира се, не включвам и себе си. Говоря за тебе, за Палмира, за човечеството.

Нещо се сви в душата на Айла. Не й харесваше, когато той дори мимоходом споменаваше неотдавнашния си юбилей и какво означаваше тази дата. Никога не беше говорила направо с него, макар да знаеше — той е готов за това. Тя отбягваше и мисълта за възрастта му. Ужасяваше я сигурността, че той би могъл да умре по всяко време през следващите пет години. Тя бързо допи бирата си и стана.

— Ще си легна. Утре ще правим оглед на външната стена и искам да започнем рано. Но моля те, говори с Лил за морските хора.

— Ще говоря, мила. Обещавам ти.

— Добре.

Тя припряно се махна от верандата, даже забрави да го целуне за лека нощ.

 

Баща й я разтърси, за да се събуди по-бързо. В светлината на утрото той й се стори твърде мрачен, веднага я обзеха лоши предчувствия.

— Какво има? Добре ли си? — напрегнато попита тя.

— Добре съм… поне физически, но трябва веднага да станеш. Обявиха тревога.

Едва сега тя осъзна, че се чува воят на сирените.

— Да не е?…

Той кимна навъсено.

— Да, преди малко радарът е засякъл приближаването му. Все още е далече вътре в океана, но идва точно към нас. Небесен Господар е.

 

Жан-Пол потриваше четината, набола по хлътналите му бузи. Оглеждаше замислено разположеното на брега селище.

— Наглед добре си живеят. И този град е голям. Много по-голям от който и да е в предишната ни територия в Канада. И откакто напуснахме Канада, също не сме виждали нещо с такива размери.

До него Емил свали бинокъла от очите си и каза с трескава възбуда:

— Ако съдим по броя на къщите, населението е към пет хиляди. Има няколко малки фабрики. И твърде обширни обработени земи. Виж… — той сочеше морето под тях. — … онези съоръжения. Приличат ми на цяла система за морска защита, заедно с рибни басейни. Тези земни червеи добре си организират работата.

Жан-Пол се съгласи с Емил, който стана негов заместник след смъртта на Клод. Тази разпростряла се общност наистина изглеждаше най-добре организираната, и най-процъфтяващата от всички, които беше виждал.

— Те нямат Небесен Господар — промълви той във внезапно озарение, — отдавна не са имали. Затова са натрупали това богатство.

— Може и да си прав — каза Емил. — Но сега имат Нас. В кораба все още разполагаме с предостатъчно бомби. Ще пуснем три-четири, за да им покажем, че сме сериозни хора. После ще пратим долу голяма въоръжена група и ще отмъкнем всичко, що става за ядене.

— Да, май няма друг начин — с нежелание процеди Жан-Пол.

В предишните времена, когато „Господарят Монкалм“ и благородниците му управляваха въздушния кораб, той въобще не се замисляше за съдбата на земните жители. Естествено, презираше благородниците, но животът му на войник беше уютен и лесен. Смяташе, че е редно Небесните хора по право да властват над онези, които бяха обречени от съдбата да се борят за живота си на отровената от зарази земя. Но откакто „Господарят Монкалм“ беше превзет на свой ред и омразната програма на Ашли се настани да заповядва в него, мнението му за властниците и подвластниците се промени, дори когато трябваше да наложи желанията си на някакви земни червеи…

— Какво означава това „Май“? — с недоумение попита Емил. — Всички гладуваме, включително и ти. Я се погледни, само кожа и кости си! Да не искаш пак да ловим риба?

Не, Жан-Пол твърдо не възнамеряваше да опитват отново с риболова. Катастрофалният край на единственият им опит още режеше като нож паметта му. Прилошаваше му всеки път, щом си спомнеше как безпомощно гледаше хората си да гинат един по един в пипалата на главоногото. Неколцина още се задържаха на платформата, когато въжетата се скъсаха от напрежението и тя пльосна във водата. Жан-Пол безмълвно гледаше, докато чудовището отмъкна и последните мъже. Чак тогава каза грубо „Пуснете бомби!“ Но докато хвърлят няколко бомби в океана, гадната твар беше изчезнала и Жан-Пол се съмняваше, че са й навредили.

Усети, че Емил го е хванал за ръката.

— Всеки ден губим хора от болести и недохранване — настояваше Емил. — Да попаднем на такова място е Божи дар! Да, само Бог ни изпрати тук! И трябва да приемем този дар! Нима имаме някаква друга възможност?

— Можем да ги помолим да ни дадат храна — тихо каза Жан-Пол.

Емил го погледна ужасено.

— Скъпи ми приятелю, недояждането вече ти замъглява мозъка! Да ги помолим ли? Да ги помолим? И си мислиш, че ей така ще ни поднесат храната? Доброволно ще я дадат на Небесни хора?

Жан-Пол въздъхна.

— Няма, разбира се, ти си прав. Подгответе групата за слизане… и бомбите. Ще атакуваме колкото можем по-скоро.