Джон Броснан
Краят на небесните господари (4)

Глава четвърта

Джан приклекна и се загледа в пингвините. Навсякъде около нея те продължаваха ритуалите на общуването си, но дали се караха или се ухажваха Джан не можеше да разбере. Когато я заболяха краката, тя стана и се протегна. Стараеше се да не плаши животните с бавните си движения, но те и без това се държаха, сякаш тя беше невидима. Тя вдигна поглед към яркосиньото небе, после с нежелание го премести към Играчката, легнала върху леда на около петдесетина метра. Джан реши да се връща в Шангри Ла.

Минаваше внимателно сред тълпите пингвини и размишляваше върху факта, че човекът — не, мъжете толкова отдавна бяха изчезнали от отново чистата бяла пустиня, че птиците ги бяха заличили от своя списък на заплашващи живота организми.

— Връщаме се — заповяда на Играчката, щом се вмъкна в кабината. — По най-дългия път.

Нямаше нужда да бърза. Както всеки ден.

— Разбира се, Джан — отговори Играчката и затвори люковете.

Машината веднага с бръмчене се издигна във въздуха. Джан не харесваше нейния женски глас, твърде много й напомняше за Ашли, макар и да знаеше, че не съществува никаква прилика — Ашли беше компютърен запис на човешка личност, докато Играчката си беше „чиста“ компютърна програма.

Джан гледаше на обзорните екрани прелитащите под нея бели полета на Антарктида. Играчката се носеше над тях само на няколкостотин стъпки. Тук-там от леда стърчаха останките на някогашни селища. Едно време тези съоръжения, част от огромни минни комплекси, се издигали нависоко, но ледът почти ги покриваше днес. След години щяха да изчезнат. Джан искаше да заповяда на Играчката да отлетят към някое друго място, но първоначалната програма на компютъра бе възстановена и машината можеше да се движи само в ограничен район — замръзналият континент и крайбрежните му води.

Шангри Ла, и иронично самонареклите се Елои, се намираше под необозримия леден шелф Рос. Пингвините, които допреди малко Джан разглеждаше, живееха на срещуположния бряг, който някога бил под управлението на Норвегия и се наричал Земя на кралица Мод. Но даже и по този обиколен маршрут Играчката стигна до шелфа Рос за петнадесет минути. Устремно премина над леда, стигна до открита вода и се гмурна надолу. След това Играчката се върна назад под леда към огромното метално кълбо на Шангри Ла и се плъзна в своя док зад двойния корпус на убежището. Джан изчака да бъде изпомпана водата от дока и излезе, без да отвърне на вежливото сбогуване на Играчката. Качи се с асансьора до етажа, където живееше заедно с Робин (знаеше, че истинското му име е Рин, но винаги наум го наричаше Робин).

По пътя към жилището си срещна в коридора двама Елои. Те се държаха за ръце. Усмихнаха й се сънливо. Тя им се озъби. Елоите наистина я отчайваха и вбесяваха така, както Робин я беше предупредил. Затворени завинаги в малките си лични светове, в които единственото достъпно им чувство беше тихото блаженство, те предразполагаха за общуване не повече от мебелите наоколо.

Тъкмо преди да влезе, пред вратата се появи холографският образ на една от програмите. „Той“ беше Дейвин, любимецът на Робин.

— Сега пък какво има? — грубо попита тя.

Той й се усмихна и каза:

— Само исках да те предупредя, че Рин спи.

— Той все това прави, нали? Но не се тревожи, ще се постарая да не вдигам шум, докато мина под душа и се преоблека. А сега мога ли да вляза?

— За неговото пълно възстановяване е много важно да почива повече — кротко каза Дейвин. — Ти защо не отидеш в залата за отдих, докато той се събуди?

Джан го изгледа ядно. Елоите наистина я вбесяваха, но тукашните компютърни програми заедно с холографските им изображения я дразнеха и объркваха не по-малко. Знаеше, че и те както Играчката по нищо не приличат на Ашли, но и това не й позволяваше да се чувства спокойна с тях. Контактът с Карл, компютърната програма, която се намираше в биософтуера на Ашли, бе съвсем прост и откровен. Карл беше въплътена логика, машинен интелект, но тези програми в убежището бяха очовечени до крайност. Всъщност те имитираха човешки личности така, че чак вдъхваха страх, но Джан се съмняваше дали тази привидност е истинската им същност. Подсъзнателно не можеше да им се довери, дори въпреки факта, че им дължеше живота си. Можеха толкова лесно да я изхвърлят от убежището, когато Играчката долетя обратно с нея и смъртно ранения Робин.

Тя въздъхна.

— Добре де. Ще отида в залата за отдих. Кажи на Робин къде съм, щом се събуди.

Дейвин кимна и изчезна. Джан се качи на следващия етаж, където беше разположена залата за отдих на тукашните „хора“. Самотен гол Елои седеше до декоративния басейн и гледаше обикалящия из него шаран.

— Какво би казал за една партия билярд? — попита го Джан със сарказъм.

Елоят обърна към нея мечтателната си усмивка. „Гадни малки безполови призрачета“, изруга тя наум. Само като си помислеше, че този тук някога е бил истинско човешко същество, учен от Старите времена, който вместо да опита да поправи причиненото от Генетичните войни, избрал да се потопи в своята лична безкрайна нирвана…

Тя поне беше опитала, каза си Джан. Майко Богиньо, с какви усилия! И до какво я доведоха те? Отначало враждебност, а после… нищо. Доста й провървя, че още беше жива. Може би все пак Елоите са били прави…

Джан свали дебело подплатените си дрехи и по бельо се настани в едно кресло. Избра си стар филм. Помириса недоволно подмишницата си и заповяда на глас да започне прожекцията. Историята беше на лента с плоско изображение, комедиен трилър от началото на двадесет и първия век. Частен детектив беше нает да преследва собствения си клонинг, който междувременно си беше сменил пола. Филмът, наречен „Да срещнеш готина мацка“, беше към края си, когато Робин влезе. Не беше съблякъл нощницата си. Усмихна й се нежно, дойде и разроши косата й, после предпазливо се отпусна на близкия диван. Тя спря филма и отиде при него. Седна на дивана.

— Как си?

— Чудесно. Само съм малко уморен.

Тя се наведе, притисна се в него и силно го целуна по устните. Той сякаш отвърна на целувката, прегърна я, но ръцете почти веднага се отпуснаха. Тя се дръпна и го погледна в очите. Изглеждаше смутен.

— Извинявай, Джан.

— Няма нищо — каза му тя, опитваше да скрие разочарованието си.

Тя протегна ръка и пипна между краката му през плата на нощницата. Нищо. И все пак той можеше да получи ерекция, въпреки липсата на тестиси. За да бъде компенсирана тя, простатата му бе променена, за да дава на организма му нормални количества тестостерон. Но нещо не беше наред. Няколко пъти опитаха да се любят, но съвсем незадоволително. Ако трябваше да бъде честна, беше си пълен провал.

Още не можеше да разбере защо медицинската машина не му създаде нови тестиси. Медицинската програма й беше обяснила, че е възможно да бъде взета клетка от която и да е част на човешкото тяло и след като бъде променена нейната ДНК, от нея да бъде отгледано ново око, или ръка, или черен дроб, или каквото и да е, но с този процес не се създавали органите за размножаване. Джан не схвана логиката на това ограничение и напомни на програмата, че в убежището има запас от сперматозоиди и яйцеклетки и било съвсем просто да създадат ембрион, от който да вземат необходимите клетки. Медицинската програма й отговори, че Етическата програма не позволява това.

В края на краищата, точно заради правилата за работа с ембрионите, заложени в Етическата програма, на Робин било позволено да се развие в нормално човешко същество, а не в Елои. И точно това събуждаше у Джан смътни подозрения към Етическата програма, но не можеше да си изясни в какво надушва нещо гнило. Тя си припомни, че дори за Майлоу изглеждаше странно тези свръхинтелигентни програми да допускат генетично „отклонение“, каквото според тях беше Робин, и то поради случайна грешка.

Джан стана от дивана и погледна Робин отгоре надолу. Колко различен беше сега от онзи жизнен, вълнуващ млад мъж, който й се беше представил в Небесния Ангел и беше предложил услугите си, а после и любовта си. Сега в него нямаше страст. Нямаше дух. Когато гадната кучка принцеса Андреа го кастрира, беше му отрязала не само тестисите.

— Трябваше да дойдеш с мен на разходка с Играчката — каза му тя. — Въздухът беше прекрасен. Щеше да е добре за тебе.

— Толкова уморен се чувствах днес — отговори той. — Може би някой друг път.

— Разбира се — каза тя. И добави: — Слизам долу да си хвърля един душ и да сменя дрехите. Ще се видим на вечеря.

Той я дари с бледа усмивка и кимна.

 

Под душа тя мислеше само за скуката на своя живот в убежището. Разбира се, другата възможност би била смърт в разрушения магазин, ако Играчката не беше дошла в последния миг да ги спаси. Тя равнодушно се запита какво ли е станало с дука и останалите, особено с онези две негови ужасни деца, които се опитваха да я убият. Но най-много я интересуваше какво прави Майлоу. Сега би трябвало да е израснал напълно и да е загубил всякаква прилика с нейния син Саймън, чието тяло открадна безмилостно. Поне тя се надяваше да е така. Горкичкият Саймън…

И горкичкият свят, сега Майлоу и Ашли се бяха съюзили и имаха не само Небесния Ангел, а и останалите Небесни Господари от флотилията. Майлоу. Как го ненавиждаше. Беше й отнел всичко, дори сина. А сега имаше сила да завладее целия свят…

Каквото бе останало от него.