Джон Броснан
Краят на небесните господари (30)

Глава тридесета

— Тъпа кучка! — каза Майлоу.

Айла стоеше пред него, още държеше един крак от стола. Мълчаливо се съгласи с Майлоу. И сега какво? Да опита да го удари пак? Как не. Вече беше видяла колко е бърз. Хайде, момиче, каза си тя, скоро ще умреш… ако имаш късмет. Разтвори пръсти и пусна парчето дърво. В мига, когато издрънча на пода, Джан Дорвин удари Майлоу отзад. Ръбът на дясната й длан се заби във врата му. Майлоу изръмжа, искаше да се завърти към нея, но движенията му бяха бавни и колебливи, Джан Дорвин имаше достатъчно време за още един ужасен саблен удар. Майлоу изръмжа отново и падна по лице на пода. Лежеше и стенеше. Джан Дорвин коленичи до него и бързо го удари още два пъти. Той замлъкна.

Джан стана, потриваше с другата ръка дланта си. Усмихна се на Айла.

— Заболя ме доста, но пък наистина ми хареса.

Айла премести погледа си от нея към неподвижното тяло на Майлоу.

— Убихте ли го?

— Би ми се искало, но не вярвам. Тези Майлоу трудно умират. Добре, че ти се намеси и му отвлече вниманието.

— Опитах се да го убия.

— Е, няма как, Майлоу обикновено поражда такива желания у хората! Но поне го зашемети… и ми даде добра възможност. — Тя протегна ръка на Айла. — Както и да е, аз наистина съм Джан Дорвин. А ти?

Айла пое ръката й, но много внимателно.

— Айла Хедън.

— Ти си много красива, Айла — каза тя и изненада Айла, като я целуна по устата. После пусна ръката й и дойде до леглото на Жан-Пол. — От кой Небесен Господар си?

— „Господарят Монкалм“.

— Аха, едно от ранните ми завоевания. Наоколо ли е корабът? И как си се измъкнал от вашата Ашли?

Жан-Пол й разказа какво се случи с програмата… и със самия кораб.

— Предполагам, че си пострадал при катастрофата, така ли е? — попита тя.

Айла отговори вместо него.

— Не, простреляха го в гърба. Само преди два дена. Куршумът го парализира. Брат… Майлоу… Този — тя посочи Майлоу, — каза, че може да му помогне с операции, ако аз… бъда с него. Тази вечер.

— Майлоу винаги си е един и същ — с погнуса каза Джан. Застана над тялото и го огледа. — Още диша. Трябва да измислим как да го обуздаем. При това надеждно. — Тя погледна Айла. — Казваш, че е дошъл да те вземе?

Айла кимна.

— Не знам къде щеше да ме заведе.

— Сигурно в някое усамотено местенце. Значи до утре едва ли ще го потърсят. Можем да го скрием тук, в болницата. Ще го издокараме като останалите пациенти. Можеш ли да намериш още едно от тези сгъваеми легла?

— Да — каза Айла.

— Тогава върви веднага да го донесеш.

Когато Айла излезе, Жан-Пол каза:

— Ще ми се да науча ти какво правиш тук. Имаме си едни завоеватели на главата, други май не ни трябват.

— Кои, тези от космическия кораб ли?

— Същите, скапаняците гадни! Когато пристигнаха, държаха се много мило. И докато се опомним, станахме техни поданици.

— И аз това си помислих, като се оглеждах на брега. Въоръжени патрули, а освен тях жив човек не се вижда по улиците. Но мен не ме брой, вече съм извън играта. Никога не ме е бивало по завладяването. В момента само изпълнявам заповедите на една много могъща компютърна програма, която сега контролира Небесния Ангел.

— Ашли?

— Не, по нищо не си приличат — Тя му обясни какво представлява и откъде произхожда супер-програмата Фибъс. — Тя знаеше, че тук се е приземил космически кораб и затова изпрати нас напред да видим какво е положението.

— Вас?

— С мен има още един човек. Той ме чака в Играчката, която е… е, нека я наречем една много съвършена машина. В този момент се намира под водата на стотина метра от брега.

— Искаш да кажеш, че просто ей така сте се спуснали с това нещо от небето? — попита Жан-Пол. — Но тук има радар, в кораба също. Засекли са ви.

— Ами да, за малко ни проследиха, но още бяхме трийсетина мили навътре в морето. Не включихме навреме защитата. След това, за да не ни видят, се потопихме и изминахме остатъка от пътя под вода.

Жан-Пол сви вежди.

— Но щом сте само на стотина метра от брега, влезли сте много навътре от защитната стена.

— Е, за съжаление наложи се да си пробием път през нея. Но не се тревожи, според мен повредите лесно може да се закърпят.

— Да, обаче…

Жан-Пол се вцепени. Майлоу изстена и помръдна ръка. Джан Дорвин веднага отиде при него и силно го ритна в слепоочието. И втори път. Майлоу пак застина неподвижно.

— Това ще вземе да ми хареса! — намусено каза Джан.

— А твоята суперпрограма… Ще помогне ли на Палмира да се отърве от тези космически нашественици?

— Да ти кажа честно, и аз не знам какво ще направи — каза му Джан. — Твърде неясно ми е към какво се стреми. Но пристигането на тези типове на Земята привлече веднага вниманието й. И си мисля, че това не вещае добро за вашите завоеватели.

— Къде е тя сега?

— В момента й остават осем часа полет до Палмира. Ще отлетим обратно при нея, аз ще й кажа какво се е случило и преди зазоряване би трябвало пак да сме тук. Какво ще стане после, не знам. Но сигурно ще е по-добре от сегашното положение. — Тя спря, защото Айла се върна със сгъваемото легло. — А сега хубавичко да вържем Майлоу…

Джан безпрепятствено стигна до водата, само веднъж й се наложи да се крие зад една стена, докато отмине патрулът. На брега извади от джоба си малък компас-автомат и го закопча на китката си. Знаеше приблизително къде е Играчката — по посока на портата в морската стена, но електронното приспособление щеше бързо да й покаже точното място, щом наближеше апарата. Нагази до кръста в топлата вода и заплува, от време на време поглеждаше към портата, за да не се отклонява.

 

— Струва ми се, че сега нищо не може да се направи — каза Жан-Пол.

— Надявам се — отвърна Айла, сбърчила чело.

Майлоу приличаше на метален пашкул. Помагайки си с големи клещи, Джан и Айла го бяха увили с дебела тел. Стегнат от врата до ходилата, той беше вързан и за леглото. Трябваше им цял час, за да свършат работата, а се налагаше и да убеждават лекари и сестри, че имат достатъчно основателни причини за тази лудост.

— По-добре го покрий.

Айла хвърли едно одеяло върху Майлоу, дръпна го нагоре, за да се скрие бинтованата му глава и парцала в устата му.

— О Боже! — внезапно викна тя.

— Какво има? — уплашено попита Жан-Пол. Понадигна главата да погледне. — Какво прави той?

Айла обърна към него зейналия си поглед, закриваше устата си с ръка.

— Не е заради него… спомних си нещо. От цялото това вълнение… забравих…

— Но какво?

— Да я предупредя. Джан Дорвин. Нали ми каза, че машината й пробила морската стена. Значи онези гадини могат да се промъкнат навътре. Може би вече са във водата край брега!

Жан-Пол облекчено отпусна глава.

— Това ли било?

— Какво искаш да ми кажеш, „това ли било“?! — извика Айла. — Ако тези мръсни твари я убият, аз ще съм виновна! Няма да я изоставя в ноктите им!

— Айла, успокой се и помисли по-разумно. Вече не можеш с нищо да й помогнеш.

— Ами подводния лазер? Още е вкъщи. Ще го взема и ще тръгна след нея.

— За Бога, Айла, твърде късно е! Тя излезе преди петнайсетина минути. Отдавна е влязла във водата.

— Не ме интересува. Поне ще се опитам!

За ужас на Жан-Пол, тя тичешком излезе от стаята.

— Айла! — изкрещя той. — Върни се! — Стресната сестра надникна през вратата и той извика: — Спрете я! Длъжни сте да я спрете!

 

Джан спря да плува и се завъртя във водата, искаше да разбере докъде е стигнала. Забеляза, че малко се е отклонила и не е плувала точно към портата. Вдигна ръка над водата и погледна компаса. Бледата зелена светлинка бавно пулсираше. Когато се добереше до Играчката, щеше да свети постоянно. Не оставаше много, но трябваше да побърза. Заплува отново. И тогава нещо захапа десния й прасец. Дръпна я под водата.

Тя се задави и силно ритна с левия крак. Петата й се удари в нещо твърдо. „Акула!“, извика безмълвно, паниката я смрази. Дръпна я все по-надолу, преряза я непоносима болка — нещо много остро се заби в корема й. Тя запищя, остатъка от въздух в дробовете й се втурна нагоре в облак мехурчета. След миг осъзна, че дясната й ръка е отхапана. Надяваше се да не живее още дълго… Но докато нокти и челюсти разкъсваха плътта й, мина цяла безкрайност, преди да я обгърне отчаяно желаният мрак…

Робин дремеше. Играчката заговори и той веднага се отърси от унеса.

— Нещо става във водата, наблизо е — каза Играчката.

— Какво е това „нещо“? — недоволно попита той. — И къде?

— На приблизително шестдесет стъпки отдясно. Сензорите улавят вибрации и шумове.

— Не можеш ли да видиш какво става?

— Джан заповяда да не използвам активни сензори, докато сме близо до брега, за да не ни засекат.

— Добре де, отменям заповедта й! Може Джан да е попаднала в беда. Използвай звуковите скенери.

— Да, Робин.

— Е? — нетърпеливо я подкани той. — Какво виждаш сега?

— Три човекоподобни морски същества. Много по-едри са от размерите на среден човек. Борят се едно с друго — заради остатъците от друго морско същество.

— Искам да погледна!

Един от тъмните екрани се съживи. Даже след компютърната обработка на сигнала Робин не можеше ясно да различи какво става пред него. Виждаше трите същества, споменати от Играчката, но подробностите се губеха. Нападаха нещо с вледеняваща свирепост. Като пощурели от глад акули. Акули с човешки форми.

— Мини по-близо до тях — заповяда той.

Играчката незабавно се надигна от дъното, обърна и се насочи към биещите се същества. Робин опитваше да не се подаде под тежестта на смазващата уплаха. Та нали Джан трябваше да преплува обратно през тези места!…

Трите същества обърнаха лица към Играчката, щом усетиха приближаването й. Пуснаха раздърпаните останки от жертвата си и се приготвиха да нападнат. Робин все още не виждаше всичко.

— Премини на оптика и включи светлините! — заповяда.

— Разумно ли е това? — попита Играчката.

— Направи каквото ти казвам!

Играчката се подчини. Образът на екрана се промени. Сега Робин добре различаваше всяка подробност. Твърде добре. Трите нападащи човекоподобни му се явиха в цялата си грозота. Зъби и нокти. Машини за смърт. Сега виждаше и носещите се над дъното останки. Оголените и разръфани ребра, изгризаната плът до шията, трепкащите мускулни влакна на полуизядена ръка. Нямаше стомах. А от кръста надолу тялото на Джан не съществуваше.

— Не! Не! — закрещя Робин. — Убий ги! Убий ги!

 

Стиснала в ръце подводния лазер, Айла запъхтяна дотича на брега. Някак успяваше да задържи и маската си, заедно с подводното фенерче, които грабна от дома си. Не виждаше Джан. Може пък да се е добрала невредима до своя апарат. Но Айла искаше сама да се увери в това, за да успокои съвестта си. Изхлузи сандалите, сложи си маската и вече искаше да влезе във водата, но изведнъж я заля ярка светлина и мъжки глас викна остро:

— Стой! Пусни това оръжие и вдигни ръце!

Тя хвърли лазера и фенерчето на пясъка, вдигна ръце и се обърна. Четирима войници идваха по брега към нея. Всички носеха защитните си скафандри, но без шлемовете, в ръцете им се виждаха странните лъчеви оръжия. Насочени към нея.

— Знаеш ли какво е наказанието за залавяне с оръжие, момиче? — попита един, когато застанаха срещу нея.

— Това не е оръжие — бързо отговори тя. — Това е уред за работа под вода. Опитайте сами. Във въздуха не действа.

Те я наобиколиха, оглеждаха я от глава до пети. Онзи със светлината каза:

— Сочно парче си. Жалко, че ще трябва да те убием.

— Нали ви казах, това не е оръжие! — извика тя.

Той погледна лежащия на пясъка лазер.

— А на мен ми прилича на оръжие. Друго не ме интересува.

В този миг един от другите извика:

— Лейтенант! Вижте! Ей там!

Той сочеше вътрешността на залива. Всички се завъртяха, Айла също. Виждаше се бяло сияние. При това под водата.

— Това пък какво е, мамка му?

— Нещо свети под водата — мъдро отбеляза лейтенантът. — И се движи. — Погледна Айла. — Момиче, ти знаеш ли какво е това?

Тя завъртя глава и излъга:

— Не знам.

Той гледаше ту нея, ту лазера.

— Какво щеше да правиш, ако не бяхме дошли?

— Исках да поправя морската стена. Повредена е.

— По това време? Самичка? Я не си прави майтап с мен.

— Но това е истината!

— Лейтенант, пак се размърда!

— Тая работа хич не ми харесва — промърмори той. — Ще се обадя в щаба да вдигнат тревога. Капитан Вюшков трябва да знае какво става тук. — Той натисна с брадичка яката на скафандъра и от нея изскочи малък микрофон. — Тук лейтенант Брушки. На брега съм. Аз и моят патрул забелязахме движещи се под водата светлини, навътре в залива. Предлагам веднага да проверим какво е това.

 

Робин лежеше като пихтия в креслото и гледаше сляпо тавана на кабината. „Джан е мъртва. Джан е мъртва. Край…“

— Мога ли да ти предложа нещо? — обади се Играчката.

— Не. Млъквай.

— Отнася се за Джан.

— Май не си забелязала, а? Тя умря! — бясно изкрещя Робин.

— Да, но бих искала да насоча вниманието ти към нейната глава. Раните по лицето са тежки, но иначе изглежда невредима.

Той безмълвно изръмжа.

— Това според мен означава, че мозъкът й не е засегнат — продължи Играчката с вечната си невъзмутимост. — Следователно съществува немалък шанс тя да бъде съживена, ако я сложим в медицинска машина.

От надеждата Робин подскочи в креслото. Но веднага се отдаде пак на отчаяние.

— Няма начин да стигнем навреме до Небесния Ангел. Тя е умряла преди повече от две минути. Необратимите увреждания в мозъчните клетки ще започнат много преди да долетим.

— Пропускаш нещо важно — отговори му Играчката. — Моя склад за биологичните проби. Има и хладилно устройство. Мога веднага да я замразя. И като се има предвид колко малко е останало от Джан, лесно ще я сложа в склада.

Няколко секунди трябваха на Робин, за да се опомни. Изрева.

— Спри да дрънкаш и го направи, да се пръснеш на парчета дано!

 

Айла стоеше сред четиримата войници, които нетърпеливо очакваха да дойдат подкрепления. Тревожеше се и трепереше от напрежение. Дали наистина ще решат да я убият на място? И какво ли би могла да направи? Да побегне, преди да са дошли другите войници? Не й се вярваше да стигне далече, щяха просто да я застрелят. Но каквото и да стане, трябва да си мълчи за Джан Дорвин и наближаващия Небесен Ангел. Ако нашествениците научат, че ще се появи на зазоряване, ще имат време да се подготвят…

Всички се вцепениха от изненада — от водата изригна разпенен гейзер и от него с огромна скорост излетя капковиден метален предмет. Все по-стремително се ускоряваше към нощното небе. Изравни полета си и изчезна над океана… тогава Айла реши да побегне. Наистина не стигна далече.