Джон Броснан
Краят на небесните господари (28)

Глава двадесет и осма

По-младият затръшна вратата. Брон тръгна към Айла, която беше станала.

— Знаех си аз, че тук ще те намерим… с твоя агонизиращ небесен пират — каза той, поклащайки ножа в ръката си.

— Махайте се! — извика Айла, отстъпваше към леглото на Жан-Пол.

Той вече не можеше да понася своята безпомощност. Опита да се надигне, но болката сякаш избухна в гърба му.

— О, ами ние ще си ходим — ухили се Брон, — само че първо ще се разправим с тебе и твоето приятелче.

Сега и брат му пристъпваше към Айла. Тя сграбчи стола и го вдигна над себе си, но не помръдна от мястото си пред леглото. Жан-Пол изпадна в пълно отчаяние — тя искаше да го защити.

— Няма да ви се размине така лесно — каза Айла. — Ако ни убиете, ще ви съдят.

— Кой бе? — разсмя се по-младият. — Ония ли? Не им пука! А нашите хора ще кажат, че сме герои. Сега който убие някой Хедън, прави услуга на всички. Като обесят след час баща ти и брат ти един до друг, страшна веселба ще падне.

— Защо брат ми? — стъписано попита Айла.

— Ъхъ — каза Брон. — Изпратихме хора в неговата ферма. Сигурно скоро ще се върнат.

— Но Лен няма нищо общо с това! — възрази тя.

— Че нали и той е Хедън? — каза Брон и внезапно замахна с ножа към Айла.

Тя отби удара със стола, но братът на Брон хвана един от краката и дръпна силно. Айла загуби равновесие. Нямаше какво да прави — или трябваше да пусне стола, или да падне. По-младият брат се закиска и метна стола в един от ъглите. Айла вече беше беззащитна.

— Оставете я! — извика Жан-Пол и пак напразно се опита да стане от леглото.

— Ти що не млъкнеш! — каза му Брон. — Ей сега и на тебе ще ти видим сметката.

Пак тръгна към Айла, препречила с тялото си леглото на Жан-Пол…

В този момент вратата се отвори. Брат Джеймз беше облякъл същия бял костюм, но сега носеше и черна чанта. Застана на прага и огледа с кротко учудване замръзналите участници в сцената.

— Олеле, като че ли прекъснах нещо интересно? — спокойно каза той.

Братята Бенкс застанаха с лица към него. Брон каза:

— Ти какво правиш тук?

— Това е професионално посещение — осведоми го брат Джеймз. — Аз съм лекар.

— Сам ли си?

— Да, защо питате?

Братята се спогледаха и Брон каза:

— Убий го тоя!

По-младият се хвърли с протегнат напред нож към брат Джеймз. Жан-Пол не видя добре какво стана след това. В един миг брат Джеймз стоеше на вратата, в следващия го нямаше там. Въздухът около нападателя сякаш се завихри, изведнъж брат Джеймз се оказа зад него. Още държеше черната си чанта. Ножът на по-младият брат вече не беше в ръката, само дръжката стърчеше под брадичката му. Погледът му показваше, че и той не разбира какво се е случило. Обърна се колебливо към брат си, като че се надяваше да чуе обяснение. Брон отвърна със затъпял от изумление поглед. Изведнъж очите на по-младия се побелиха, краката му се подгънаха и той рухна на пода, главата му глухо се блъсна в дъските.

Брон гледаше още дълги секунди мъртвия си брат, после вдигна очи към брат Джеймз.

— Ти го уби! — пискливо каза той.

Брат Джеймз се наведе и внимателно остави чантата си на пода.

— Толкова е очевидно, че не мога да оспорвам твърдението ти.

Брон тръгна да заобикаля брат Джеймз, искаше да стигне до вратата.

— Тръгваш ли си вече? — весело го попита брат Джеймз.

— Не се приближавай! — изкрещя Брон още по-пронизително.

— Боя се, че не можеш да излезеш. Всяко нападение срещу някой от нас, извършено от някой от вас, се наказва със смърт. Признавам, малко крайна мярка, но не аз определям правилата.

Той се плъзна между Брон и вратата.

— Не ме пипай! — писна Брон и скочи към него.

Този път само дясната ръка на брат Джеймз изчезна за миг. Когато се появи, пръстите й стискаха китката на Брон. Чу се влажен пукот и ножът издрънча на пода. А другата ръка на брат Джеймз вече държеше Брон за гърлото. По-големият Бенкс издаде звук, сякаш се канеше да повърне, последва гадно пращене. Когато брат Джеймз го пусна, трупът се отпусна като празен чувал.

Брат Джеймз се обърна към Айла и Жан-Пол с широка усмивка.

— Добре, приключихме с неприятната част — той доволно потри ръце. — Сега да се заемем с по-приятните неща.

Дойде по-близо до леглото. Жан-Пол помисли, че Айла иска да избяга, но тя не помръдна.

— Как успяхте да направите това? — колебливо попита тя.

Той застана пред нея, още се усмихваше.

— Цялата тайна е в правилното дишане. Забравете това. Беше забавно. Сега да обсъдим деловите въпроси.

— Какви делови въпроси?

— Тези — той посочи Жан-Пол, но без да отмества погледа си от Айла. — Нося лекарството, което ще подобри състоянието на бъбреците му, но преди да му го дам, трябва да поговорим за цената.

Макар и доволен, че се отърваха от братята Бенкс, Жан-Пол бързо реши, че брат Джеймз е твърде гаден тип.

— Що за цена трябва да е това? — попита той.

Брат Джеймз пренебрегна въпроса. Все така гледаше настойчиво Айла.

— Наистина ли обичате този мъж? — попита я той.

— Да. Наистина.

— Добре. Много добре. — Брат Джеймз изглеждаше доволен. — Щом е така, няма да възникнат проблеми.

— Не разбирам — каза Айла.

— Съвсем просто е. Цената за неговия живот сте вие самата. Желая ви.

— Желаете ме? — проточено повтори Айла.

Явно още не разбираше за какво говори брат Джеймз. Но Жан-Пол разбра.

— Изчезвай оттук заедно със скапаното лекарство! — изрева той.

Айла се обърна и го погледна смутено и уплашено.

— Жан-Пол… какво…

— Айла, не виждаш ли? Опитва се да те изнудва! — викна Жан-Пол. — Заплашва, че ще ме остави да умра, ако не станеш негова…

— Защо да не кажем „сексуална робиня“. Звучи прелестно — весело каза брат Джеймз.

Лицето на Айла се вкамени.

— Значи ме искаш за секс? — обвинително каза тя.

— Колко приятно. Не само красива, а и умна. Да, малко съкровище, наистина те искам за секс. И то доста често. Нека да се разберем по-бързо. Трябва да отида и на една среща.

— Айла, я му кажи на този да си завре чепа в задника! — кресна Жан-Пол. — Не ми трябва помощта му.

Айла стоеше, загледана мълчаливо в брат Джеймз, сякаш все повече се сковаваше.

— Но ти се нуждаеш от помощта му — каза тя с мъртвешки глас. — Ние имаме нужда от помощта му.

— Айла, недей!…

— Ще направя всичко, което поискате, братко Джеймз. Само ви моля веднага да дадете лекарството на Жан-Пол.

Брат Джеймз протегна дясната си ръка и я хвана за брадичката. Повдигна леко главата й и заби очи в нейните.

— Ще повярвам на обещанието ти, малко съкровище. Само без номера и опити да се измъкнеш от сделката, защото много ще ти се ядосам. Разбра ли?

— Да, братко Джеймз — смирено каза тя.

За кой ли път Жан-Пол безсилно опита да се изправи и падна от леглото, победен от болката.

— Айла… — изстена той.

Тя с нищо не показа, че го е чула.

— Освен че ще помогнете на Жан-Пол, мога ли да помоля за още една услуга?

Брат Джеймз се понамръщи.

— Какво по-точно?

— Моят баща, с когото говорихте снощи, и моят брат ще бъдат обесени не след дълго в затвора. От нашите хора. А истината е, че сте тук благодарение на баща ми. Той положи най-много усилия да убеди мнозинството от хората в Палмира, че вашето идване ще бъде полезно за нас. Мисля си, че му дължите нещо.

Брат Джеймз се засмя.

— Ами да, права си. Оттук отивам при капитан Вюшков. Ще го убедя да спре тази екзекуция.

— Щом е така — каза Айла, — всичко между нас е уредено.

— Великолепно. Ще изискам присъствието ти само през нощта. Можеш да прекарваш дните си тук с твоя злополучен любим. Ще дойда да те взема довечера в осем. Приготви се.

— Да, братко Джеймз.

— О, недей да ме наричаш така повече. Можеш да се обръщаш към мен с истинското ми име. Майлоу.

— Да… Майлоу.

„Майлоу?“ Това име раздвижи паметта му.

— Ти ли си… Майлоу? — объркан попита Жан-Пол.

За първи път, откакто влезе в стаята, мъжът го удостои с поглед.

— Да, защо? Говориш, сякаш името ми означава нещо за тебе.

— Ти си бил с онази Небесна жена… Джан Дорвин.

Надвесен над него, Майлоу сви вежди.

— Джан Дорвин ли? Никога не съм чувал за нея.

Само съвпадение, каза си Жан-Пол. Не може да е същият човек. Този идваше от орбитална станция.

— Няма значение — каза той. — Трябва да е бил някой друг Майлоу.

— Друг… Майлоу? — повтори мъжът и за миг Жан-Пол улови мярналата се в очите му тревога.

Майлоу внезапно се обърна, отвори чантата си и извади малко стъклено шишенце, в което се виждаха синкави хапчета. Подаде го на Айла.

— Трябва да му даваш по едно на всеки шест часа.

Айла каза:

— Всичко, което ми казахте снощи — че можете да го оперирате и да възстановите контрола му върху тялото — това бяха само лъжи, нали?

— Точно обратното, всяка дума беше истина — Той рязко затвори черната си чанта. — Но дали ще го оперирам или не, зависи от тебе. Ако ме задоволяваш, ще се заема с лечението му. Ако не… ясно…

— Ще ви задоволя.

— Добре. Довечера в осем.

Той им обърна гръб, прекрачи небрежно над трупа на Брон и изчезна от погледите им.

— Айла, не можеш да направиш това! — извика Жан-Пол.

Много бавно и с голямо нежелание тя го погледна. Лицето й бе застинало в рязка решителност, но очите издаваха състоянието й.

— Нима мога да избирам?

 

Капитан Вюшков беше разположил своя временен щаб в Голямата зала, мястото, където вчера пируваха. На покрива имаше преносим излъчвател, заобиколен от войници. А вътре Вюшков седеше на най-високата маса между лейтенантите си. Пред него стояха петима от шестимата членове на управляващия Палмира съвет. Изглеждаха като оцелели от някакво страхотно природно бедствие: стъписани и все още далече от това, което се случваше наоколо. Сега украсата, висяща от тавана на залата и по стените, изглеждаше някак не на място. Подът под нея беше покрит с оръжия — повечето пушки и пистолети, но Майлоу забеляза и дълга редица харпуни. Майлоу тръгна към масата. Вюшков говореше на петимата мъже от Палмира.

— … Ще се постараете вашите хора да разберат — ако в домовете им бъдат открити оръжия по време на обиска, ще бъдат незабавно екзекутирани.

Бившите управници на Палмира промърмориха неясно, че ще се постараят. Вюшков продължи:

— Трябва да им бъде изяснено, че всяко нападение срещу някой от нас, колкото и да е незначително, също ще се наказва със смърт. Всеки от вас ще придружава една от групите за претърсване. Вие сте отговорни за това, никой да не направи фатална грешка. Щом се уверя, че населението вече не притежава оръжие, ще обсъдим бъдещето на Палмира. Сега вървете.

Придружени от двама войници, те мълчаливо се изнизаха от залата. Вюшков кимна на Майлоу, който забеляза леко безпокойство в погледа му.

— Всичко по плана ли върви? — попита Майлоу.

Вюшков стана от стола си и слезе от платформата. Хвана Майлоу за ръката и го поведе към другия край на залата, където не можеха да ги чуят.

— Ако говорим за укрепване на позициите ни тук, всичко продължава според плановете ни. Няма вече никаква съпротива. Палмира е наша без съмнение.

— Щом е така, къде е проблемът?

— Освен всичко друго, ние естествено превзехме и доста примитивна радарна инсталация на Палмира. Един от моите техници разглеждал уредите, повече за забавление, когато забелязал ясен сигнал на екрана. Само след няколко секунди сигналът изчезнал. Но според моя човек изглеждал като сигнал от плътен обект. Плътен летящ обект. И се движил от океана към нас… той оценява скоростта му на около хиляда мили в час.

Майлоу вдигна учудено вежди.

— Кога е станало това?

— Преди трийсетина минути.

— И къде е сега този тайнствен обект? Ако наистина съществува, трябваше да е тук.

— Не знам. Заповядах да вдигнат „Христина“ и да огледат всичко със собствения радар и другите сензори на кораба, но току-що ми докладваха, че не са успели да открият нищо.

— Ами ето, това доказва, че вашият техник е видял само фантомно изображение. Грешка на уреда. Нали сам казахте, че е доста примитивен. — И аз все това си повтарям, но все пак не ми харесва тази работа. Техникът, за когото говоря, е много надежден човек. Бих искал да съм сто процента сигурен, че няма за какво да се тревожа.

Всички бихме искали, безмълвно отвърна Майлоу.

— Според това, което научихме за състоянието на света от тукашните хора, единствените изработени от човек предмети във въздуха са онези овехтели въздушни кораби. Вече не съществуват други апарати, по-тежки от въздуха. Когато се самопровъзгласили преди векове, Небесните Господари ги забранили. Значи вашият техник не е видял летяща машина. Трябва да е било нещо друго и бих се обзаложил, че е случаен импулс в уреда.

— Моля се вие да сте прав — въздъхна Вюшков.

— Прав съм. Свързахте ли се вече с Караганда?

— Да, говорих с президента Якинфович и му съобщих добрата новина, че сме превзели Палмира за републиката, и то без нито една жертва от нашите хора.

Майлоу сниши гласа си.

— А кога ще предявите ултиматума си? По-точно, декларацията за независимост?

— Още не знам. Първо трябва да съм съвсем сигурен колко от хората ще ми останат верни при всички обстоятелства. Съмнителните ще трябва да бъдат обезвредени, преди да съобщя за промяната.

— Е, нищо не ни кара да бързаме. Имаме предостатъчно време… — Майлоу изведнъж щракна с пръсти. — Спомних си, от мен се очаква да спра опит за линчуване.

Той разказа на Вюшков, че след малко трябва да обесят Лон Хедън и неговия син. Вюшков се озадачи.

— Защо пък трябва да ви вълнува съдбата им?

— Ами нека да го кажа така — имам делово споразумение с прекрасната дъщеря на Хедън.

Вюшков се усмихна съучастнически.

— Ясно. Ами да, отидете и спрете тази екзекуция. Тези хора не могат да си въобразяват, че имат право да вършат каквото решат. Вземете и няколко войника. Аз ще им кажа да дойдат с вас.

Докато вървеше след Вюшков към група войници, Майлоу каза жизнерадостно:

— Надявам се, че няма да отида там твърде късно. Би могло да позатрудни плановете ми.