Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of the Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 53гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

КРАЯТ НА НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1993. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №3. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [War of The Sky Lords, John BROSNAN (1991)]. Художник: КАМО. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 15 000. Страници: 332. Цена 23.00 лв. ISBN: 954-422-022-2 (грешен). ISBN: 954-422-022-4 (поправен).

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. —Добавяне

Глава двадесет и шеста

Лон Хедън чувстваше душата си възвисена от гледката. Но той не признаваше, че има душа, значи някаква много съществена част от неговото „аз“ преливаше от най-чиста реалност, докато космическият кораб се спускаше към мястото на кацане. Не беше толкова внушителен като надвесил се отгоре Небесен Господар — в сравнение с въздушните кораби този апарат изглеждаше малък. Но развълнува неизразимо Хедън, защото за него означаваше символ на бъдещето и беше нагледно доказателство за човешкото майсторство в технологиите.

Сребристият, обтекаем кораб растеше пред очите му, Хедън усети леко пощипване по кожата, косата му се надигна. Разбра, че му въздейства мощно електромагнитно поле, заобикалящо кораба. Чуваше и басово бръмчене. Предполагаше, че го поражда двигателната система на кораба.

Космическият кораб спря над площадката за кацане, после бавно я докосна без никакъв звук. Сякаш целува Земята като завърнал се отдалече любовник, щастливо си каза Хедън. Бръмченето затихна. Хедън вдигна ръце нагоре и приветствени викове гръмнаха сред хората, заобиколили отвсякъде площадката. И веднага оркестърът на Палмира, състоящ се от най-разнообразни инструменти, засвири специално съчинената мелодия в чест на гостите от Космоса. Виковете не преставаха.

 

Застанал до капитан Вюшков, Майлоу се взираше през илюминатора.

— Интересно! — промърмори той.

Мургавите красиви хора на Палмира бяха смесица от раси.

— Е, трябва да признаем, че наглед пращят от здраве, какво ще кажете?

— Но са облечени като диваци — пренебрежително каза Вюшков. — Мъжете носят същите дрехи като жените. И погледнете, тези жени си разголват гърдите.

— Гледам ги — отвърна Майлоу, малко съжаляваше, че Отец Шоу не е жив, за да се наслади на реакцията му спрямо тази разпуснатост. Но забеляза, че не всички са облечени еднакво. Неколцина в тълпата носеха панталони или шорти, някои предпочитаха ризите с къси ръкави…

Вюшков вдигна шлема над главата си.

— Както и да е, да излезем и да поздравим нашите домакини, докато още могат да се чувстват домакини. — Той намести шлема си и го съедини със скафандъра. — Утре по това време ще бъдат наши поданици.

За първата среща излизаха само четирима, между тях и Майлоу. Никой не носеше оръжие. Когато излязоха през люка, приветствията от тълпата станаха още по-бурни. В прекалено чувствителните слушалки на шлема се чуваха като грохот на големи вълни върху крайбрежни скали. Майлоу забеляза, че посрещачите с удоволствие биха се втурнали да поздравят космическите пътешественици, но се съобразяваха с предупреждението, че не е безопасно да доближават корпуса на кораба няколко часа след кацането.

Майлоу спря и наклони шлема си назад. Отново синьо небе! След толкова векове! Искаше му се да махне шлема, за да вдъхне свежия въздух, но Вюшков настояваше да направят изчерпателни тестове на околната среда, преди да рискуват. Майлоу одобри предпазливостта му. Жителите на Палмира може би са придобили естествен имунитет срещу наследените от войните микроорганизми. Но за хората от орбиталните станции срещата с дребните убийци можеше да се окаже фатална. Майлоу продължи напред след другите от групата. Усещаше се по-тежък от обичайното, но това беше предвидено. Изкуствената гравитация в станциите, създадена от въртенето им около оста, беше малко по-ниска от земната. Вюшков и хората му бяха преминали специална подготовка, за да свикнат с притеглянето на Земята.

Настигна тримата и в този момент видя, че от тълпата се отделят шестима мъже, излязоха напред да ги посрещнат. Всички носеха златни верижки с окачени на тях шестлъчеви златни звезди, Майлоу се досети, че би трябвало да са управниците на Палмира. „И те като другите са толкова щастливи от пристигането ни, с удоволствие помисли той. Смятат ни за свои спасители. Каква изненада ги очаква утре!“

 

Джан възкликна смаяно:

— Наистина ли казваш, че нещо ни е глътнало!

Погледна Робин и безпомощно сви рамене.

— Нещо ни било глътнало — повтори тя и се закиска.

Толкова смешно беше. Робин също се усмихна.

Но това животно може ли да е достатъчно голямо, за да глътне Играчката?

— Може би е гигантски кит… ама не, те отдавна са изчезнали.

Джан вече се кикотеше неудържимо, не спря даже когато носът на Играчката рязко се надигна. Робин също се смееше.

— Движим се назад и надолу — осведоми ги Играчката.

Останала без дъх, Джан едва каза:

— Май това нещо е решило, че не му харесваме на вкус. И се кани да се отърве от нас. Влизаме от едната страна… и излизаме през другата!

— Страшно ще го заболи, каквото ще да е… — изпъшка Робин и Джан се преви от смях на креслото.

— Внимание — каза Играчката. — Сигналите, които получавам от Фибъс, са много слаби. Трябва да съм по-близо до повърхността, за да установя приемлива радиовръзка.

Все още засмяна, Джан каза:

— Кажи на Фибъс, че сме заети с друго. Кажи й, че нещо ни е сметнало за много вкусна хапка.

— Ще предприема действия, за да се освободя от погълналия ни организъм. Предлагам да вземем проба от него, преди да започна.

Джан спря смеха си.

— Ей, кой заповядва тук?

— Фибъс.

Смехът на Робин също заглъхна.

— Трудно е да се оспорва това.

Веселието на Джан бързо се превърна в раздразнителност.

— Добре, добре, вземай проба и да се махаме!

След няколко секунди Играчката каза:

— Разполагам с биологическа проба. А сега си отиваме…

Апаратът тръгна напред, отначало бавно, после увеличи скоростта. Друсането се усилваше. Джан и Робин постоянно увисваха на предпазните ремъци.

— Каквото и да ни е глътнало, сигурно вече съжалява за това — каза Робин.

Играчката забави и спря, макар че Джан чуваше работещите с пълна мощност подводни движители. Изведнъж й хрумна, че може наистина да са попаднали в опасно положение. Вече не й се струваше само забавна случка. Винаги беше приемала като нещо несъмнено, че Играчката е неуязвима и разполага с неограничена мощ, но сега си помисли дали не се е заблуждавала. Биха могли да намерят смъртта си тук, без да научат къде е това „тук“…

— Срещнах препятствие — съобщи Играчката. — Не се тревожете.

Лесно е да се каже, безмълвно промърмори Джан. Играчката сякаш застана на опашката си и рязко се разлюля напред-назад. Пластмасовата кутия със сандвичи и термосът с кафе изскочиха изпод креслото и се заблъскаха в стените на кабината. Джан хвана Робин за ръката. Нещото явно се опитваше да махне Играчката от гърлото си или която и да беше част от своята анатомия, където заседна апаратът.

— Ще има силен взрив в относителна близост до нас — каза Играчката с влудяващо спокойния си глас. — Няма причини за безпокойство.

В този миг Играчката се разтресе така, че челюстите на Джан се затвориха с трясък, тя усети кръв в устата си. Беше си отхапала върха на езика. Извика и го изплю. Последва взривът, в такава „относителна близост“, че Играчката звънна като от удар с огромен чук. Болката се заби в ушите на Джан, за момент забрави прехапания си език.

Играчката се стрелна напред. Това, което покриваше сензорите, беше изчезнало, защото на екраните отново се появиха изображения, но Джан не разбираше какво вижда — някакви въртящи се облаци в черно и сиво.

— Измъкнахме се — съобщи Играчката.

— О къде? — с мъка извика Джан, болеше я от говоренето. — Фклюши на жвуково шканиране, да видим к’во штава!

Играчката се подчини незабавно и всички екрани се превключиха от визуални на преработени от компютъра звукови сигнали. Апаратът се движеше през нещо, което приличаше на разхвърляни буци плът. Джан се взираше стреснато в отминаващото голямо парче с изцъклено кръгло око.

— Я виж това — Робин посочи екрана, където постъпваха сигнали откъм задната част на Играчката.

Грамадно змиевидно туловище бавно се гънеше и обръщаше, потъвайки надолу. Беше толкова невероятно голямо, че звуковите скенери не улавяха края му, който се разплуваше в неясна мътилка. Там където трябваше да се намира главата, се полюшваха ленти разкъсана плът, приличаха на разцъфнало цвете. Играчката беше взривила главата на чудовището, за да се освободи.

— Майко Богиньо, к’во е това? — задъха се Джан, забравила за капещата от брадичката й кръв.

— Морски червей — отговори й Робин. — Но не бях виждал толкова голям.

Джан си спомни, че Сирай й беше казала за морските червеи, които били една от най-страшните заплахи за нейния морски комплекс. Беше ги описала като много големи животни, но… С прехласнато отвращение Джан гледаше как гърчещият се труп изчезва в дълбините. И тук хаосът ставаше неуправляем.

— Олеле! Какво ти се е случило? — извика Робин.

Тя се обърна. Той я гледаше стъписано. Пипна мократа си брадичка и погледна пръстите си. Твърде много кръв.

— Ня’а нищо — каза тя, — отхапах ши края на ежика… Не е толко’а жле, колкото ижглежда.

— Надявам се. Кървиш като заклана.

— Наближаваме повърхността — прекъсна ги Играчката. — Скоро ще мога да установя ясна радиовръзка с Фибъс.

Джан изплю кръвта в книжна салфетка и каза:

— Ижлеж над водата. Тряб’а да ше върнем в Небесния Ангел. Май ми е нужна медичиншка помощ. Играчката се издигаше и сега преминаваха през дебел слой гъсто преплетени розови водорасли. Приличащи на въжета стъбла се лепяха по Играчката. Мутиралите водорасли вече покриваха обширни райони от Тихия и Атлантическия океан. Джан не можа да си спомни каква е била първоначалната цел на създаването им. Или е трябвало да станат евтина храна, с която Корпорациите да залъжат Третия свят, или някоя от Корпорациите искала да саботира морските ферми на друга. Както и да е било, сега се множаха в изобилие. Биологическата проба от тях вече беше попълнила бързо разрастващия се склад с образци.

Играчката се освободи и спря на двадесетина стъпки над розовото месило. Джан огледа екраните. От изток застрашително наближаваше буря. Мрачните облаци се надигаха на цели мили в небето. В кипящите им недра пробляскваха мълнии. Играчката каза:

— Свързвам ви с Фибъс.

Чу се гласът на програмата:

— Незабавно се връщате в Небесния Ангел. Появи се нов фактор.

— И беш това ше връщаме — отговори Джан. — Случи ми ше неприятношт. Не е штрашно, да не ше тревожиш.

Фибъс не отговори.

— И какво ново е штанало?

— Засякох навлизащ в атмосферата космически кораб. Проследих го до кацането му на североизточния бряг на Австралия. Трябва да отидем там.

 

При всякакви други обстоятелства за Айла би било удоволствие да види баща си толкова щастлив, но състоянието на Жан-Пол не й позволяваше да сподели радостта. Сега се чувстваше виновна, защото баща й беше дошъл в болницата направо от площадката за кацане. Но се и дразнеше — цялото вълнение през този ден би могло да се отрази зле на Жан-Пол. Още не се решаваше да каже това на баща си. Засега…

— … и те са всичко, на което се надявах! — каза Хедън, крачеше възбудено по стаята. — Може би са и нещо повече, от това, на което се надявах. Обещаха да ни предложат всякакво съдействие — научно, технологично… — Той стрелна с поглед Жан-Пол. — … медицинско. Всякакво!

— Ти говори ли с тях за Жан-Пол? — попита Айла.

— Не, мила, още не съм. Нямах възможност. Всъщност още не сме обсъждали нищо конкретно. Знам, че имат двама квалифицирани лекари в кораба. Единият е от Караганда, другият е от онези белведерски свещеници.

— Но сигурен ли си, че ще дойдат на банкета? Нали ти ми каза, че засега са си наложили карантина.

— Да, но само временна. Колкото да направят анализ на нашия въздух, почвата, храните и кръвните проби, които вече им предоставихме. Уверен съм, че това ще се окаже чиста формалност. В края на краищата, достатъчно е да ни погледнат, всички сме абсолютно здрави. — Осъзна какво е казал и примига смутено. Спря до леглото на Жан-Пол. — … извинявай…

— Забрави това, Лон — безсилно каза Жан-Пол. — Знам за какво мислеше.

Айла погали челото на Жан-Пол и пак се обърна към баща си.

— Страхуват се да не ги заразим с нещо, така ли?

— Ами да, но не можеш да ги виниш за това.

— А ние? Не можем ли нещо да прихванем от тях?

Той сви вежди.

— Не ми изглежда вероятно. Целия си живот са прекарали в почти стерилна среда.

— Колко са? — попита Жан-Пол.

— Днес следобед се срещнахме само с четирима от тях, но командирът им капитан Вюшков ми каза, че целият екипаж се състои от двадесет и девет души. Били са тридесет, но за съжаление единият белведерски свещеник умрял по време на полета. Според Вюшков, от сърдечен удар.

Айла изтръпна от тази новина. Никак не говореше добре за медицината на Белведере, щом спътникът на умрелия беше лекар. Може би хората от Караганда бяха по-вещи в медицината. Искрено се надяваше да е така.

Жан-Пол продължи с въпросите.

— А колко е голям техният кораб?

— Колко е голям ли? — Хедън сякаш се учуди. — Е, доста голям. Бих казал, че е дълъг над триста стъпки. Обикновено го използвали за пътуването до Марс. Защо питаш?

— Само от любопитство — Жан-Пол притвори очи.

— Татко, преуморяваш го — намеси се Айла.

— Съжалявам. Май е по-добре да тръгвам. Искам да проверя как върви подготовката в Голямата зала за банкета довечера.

Айла го изпрати до вратата.

— Радвам се, че всичко стана, както си го мечтаеше.

— Аз също, мила, аз също. Довечера ще дойдеш ли на празненствата?

Тя погледна през рамо към Жан-Пол.

— Не искам да го оставям сам… Но може да намина по-късно.

— Ще се радвам да те видя там — каза Хедън. Целуна я по бузата и излезе.

 

Когато Айла влезе в Голямата зала, официалната церемония и банкетът бяха свършили. Хората се събираха на малки групи с питиетата си в ръце, разговаряха оживено. Тя видя, че в средата на всяка малка купчина хора от Палмира стоеше по някой от космическите им гости, лесно се различаваше по прилепналата черно-жълта униформа. Озърташе се, искаше да открие баща си в тълпата, накрая го видя в далечния край на залата сред голямо множество. Проби си път натам. Трябваше й време, за да привлече вниманието на баща си. Най-после той я забеляза, усмихна се широко и се измъкна от шумната група.

— Айла, скъпа, много се радвам, че можа да дойдеш! Ела, искам да те запозная с капитан Вюшков, ръководителя на експедицията.

— Татко — настоятелно го прекъсна тя, — Жан-Пол е по-зле. Трябва да говоря с лекаря от Караганда. Искам да прегледа Жан-Пол.

Лицето на баща й стана угрижено.

— Лекарят от Караганда се върна в кораба. Но другият от Белведере е тук. Ела с мен… — Той я хвана за ръката и я поведе през тълпата. Стигнаха до масата на управниците. — Братко Джеймз, бих искал да ви представя своята дъщеря Айла.

Седналият до масата плешив мъж извъртя стола си към тях. Не беше облечен като другите хора от Космоса — носеше бял костюм от две части. Отляво на гърдите му се виждаше червен кръст. Тогава забеляза очите му. Едното беше синьо, а другото — зелено. Твърде странно, каза си тя. Мъжът стана и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Айла. Изключително приятно.