Джон Броснан
Краят на небесните господари (21)

Глава двадесет и първа

Джан захласнато се взираше надолу към леденото поле.

— Значи ще се вдигне до повърхността?

Фибъс, която стоеше до нея в залата за управление, каза:

— Да, ще имам нужда от някои материали, преди да започнем мисията си. Ще трябва да направим много повече работи, а някои апарати, като Играчката, трябва да бъдат приспособени за предстоящата работа.

Джан я изгледа, не преставаше да се чуди колко истинска й се струва. Не можа да се сдържи. Пресегна се и мушна с показалец рамото на Фибъс. Ами да, все същата твърдост. Фибъс обърна към нея студения си поглед.

— Защо направи това?

— Трудно ми е да повярвам, това е всичко. Не ми се вярва, че ти не си жива, а само фалшива измислица на собственото ми въображение. И че съществуваш само в мозъка ми, не в истинския свят.

— „Истинският свят“, който възприемаш, е представа на мозъка ти. Начинът, по който възприемаш мен, е почти същият.

Джан се замисли за това. Предполагаше, че Фибъс е права. Значи трябваше да смята, че и Фибъс е „истинска“. Внезапно бузите й леко се сгорещиха. Колкото и да беше смешно, хвана се, че намира във Фибъс някаква смътна сексуалност. А какво би станало, ако?… Майко Богиньо, каза си, с годините май ставам извратена! Из главата ми щъкат сексуални фантазии за компютърна програма!

— Ето го — каза Фибъс.

Джан пак погледна надолу. Намираха се точно над дупката в леда, която Ашли и Майлоу бяха издълбали с лазерите. В нея още се кълбеше пара и скриваше дъното на ямата. Джан гледаше как стените й се тресат, след миг се чу тътен. Появиха се пукнатини, големи парчета лед се надигнаха, за да се разбият с гръмотевични удари. Вече цялото поле около ямата пращеше и се гърчеше. Изблъсканият лед скърцаше и стенеше, сякаш недоволен от насилието. После най-горната част от станцията се появи сред леда пред очите на Джан. Приличаше на разширяващ се огромен купол, ледените буци се пръскаха на трошки и се плъзгаха надолу по него. А станцията изплаваше все по-нагоре, спря чак когато хиляди квадратни метри от сивия метал станаха достъпни за погледа. Изглеждаше като тъмен мехур сред недокоснатата чистота на леда. Джан и преди знаеше, че Шангри Ла е голяма, но досега просто не си представяше колко голяма е. А и сега можеше да види само незначителна част от грамадното кълбо. Смая се. И се разтревожи.

Най-горе в сивия метал се отвори люк, множество роботи изприпкаха навън. А от Небесния Ангел вече се спускаше товарна платформа. Фибъс каза:

— Според оценките ми ще ни трябва около половин денонощие, за да се подготвим. След това ще започнем.

— Какво ще започваме? — попита я Джан.

— Ще трябва да съберем тъканни проби от цялата флора и фауна, съставляващи пустошта, за да създадем биологически оръжия срещу нея. В това ще можеш да помогнеш много. Познаваш всички особености на пустошта. Ще съставиш за мен каталог. Има още нещо, което можеш да направиш — ако използваш Играчката и също започнеш да събираш проби. Важно е да пестим време.

Джан сви рамене.

— Разбира се. Ще направя всичко, за да помогна.

— Добре. Сега можеш да си вървиш — Фибъс я освободи като господарка.

Джан постоя малко, размишлявайки какво ли ще стане, ако ритне здравата Фибъс по задника, но реши, че е по-уместно да ритне компютъра. Излезе, без да направи нито едното, нито другото.

Тръгна към склада, в който беше затворен Майлоу и усещаше колко жизнен е сега корабът. Това не се беше случвало, когато го управляваха Ашли и Карл. Чуваше звуци отвсякъде. Автоматичните механизми се раздвижваха, включваха се автоматични лаборатории и цехове. Присъствието на Фибъс превръщаше Небесния Ангел в огромен жив организъм.

Новото жилище на Майлоу не беше нищо повече от малка гола стаичка, в нея имаше само сгъваема постеля и кофа. Изтегнат на пода, Майлоу й се усмихна подигравателно, когато пазещият го паяк я пусна да влезе.

— Я виж, дошли сме да позлорадстваме на воля, нали?

Джан скръсти ръце, облегна се на рамката на вратата и го огледа подозрително.

— Майлоу, не съм дошла да тържествувам. Дойдох да поговорим. Ще ми се да обмислиш положението разумно.

Той изпъна ръце и се ухили.

— Трогнат съм.

— Сериозно ти говоря. Не знаеш срещу какво се изправяш с тези програми от станцията. Могъщи са, а Фибъс като че е най-могъщата от всички. Само да започнеш с обичайните си номера и тя… е, не знам какво би направила. Изненадана съм, че още не се е отървала от тебе. Знае що за чудо си.

— За това трябва да благодаря на тебе, моя малка амазонке.

— Не ме наричай така! — избухна Джан.

— Освежава ти спомените, нали? — озъби се той. — За онези времена на „Господаря Панглот“, когато те покровителствах. Знаеш, че ми дължиш живота си и смятам да ти поискам някои услуги срещу това. Използвай влиянието си над онази фригидна илюзия и ме измъкни от тук.

— Майлоу, признавам, неведнъж си ми спасявал живота, но не ти дължа никакви услуги. Ти ме изнасили и забременях с твоя клонинг. И унищожи сина ми, за да му отнемеш тялото.

— Колко пъти да ти казвам, че не е било нарочно!

— Ако така смяташ да ме успокоиш, няма да стане. А и друго си припомням — ти не се възпротиви бурно, когато Ашли захвърли Робин и мен в пустошта.

— Ей, я помисли, та какво можех да направя? Ашли налагаше правилата. Трябваше да внимавам за всяка своя стъпка.

Джан го засече:

— Точно такова е и моето положение сега. Въобще нямам тежест пред Фибъс, а сега тя налага правилата.

— Както и да е, все ми е едно. Някак ще се измъкна от това. Винаги успявам. Ти ме познаваш, Джан. Не могат да ме спрат.

— Брей… Аз пък си спомням как беше не само спрян, но и превърнат в кайма от краката на побъркания кибероид…

— Млъквай! — остро каза Майлоу. — Не искам да слушам това.

— Първоначалният Майлоу, който беше по-страховит дори от тебе. Но за миг само се разсея. И край. Размазан на земята като желе.

Той се понадигна от постелята си с разкривено от бяс лице.

— Затваряй си устата или ще те!…

Паякът тръгна към него и той спря. Ухили се и легна. Паякът отново застана до Джан.

— И какво щеше да кажеш? — попита Джан.

— Нищо особено. Но няма да забравя това.

— Ау, колко страшно — тя потрепери престорено. — Направо пощурях от ужас. Но има още нещо, което би трябвало да не забравяш. Тези програми от станцията са нещо съвсем ново. Векове наред са се развивали. Направо са с цели мили пред това, което беше Карл. Въобще не ми се удава да ги разбера. И те съветвам да се отнасяш към тях предпазливо. На твое място не бих ги подценявала. Ако направиш нещо тъпо, ще изложиш на риск мен и Робин, да не говорим за Шан и Тайра.

Той любопитно се взря в нея.

— Май си доста притеснена от новите си съюзници.

— Притеснена съм.

Стрелна с очи паяка. Фибъс сигурно подслушваше, но за нея не би било новост да чуе думите на Джан. Нали все за това говореше с Дейвин.

— Не мога да си представя мотивите им. О, знам, че основната заповед, заложена в тях, е да защитават Елоите и да се грижат за тях и че всички техни действия са резултат от това програмно ядро. Но не разбирам как премахването на пустошта подхожда на програмата. Не знам защо го правят и това ме изнервя.

Майлоу сви рамене.

— Имаше навремето една поговорка — „На подарен кон зъбите не се гледат“. Нали правят, каквото ти искаше да стане. Ще получиш своята почистена планета.

— Но защо го правят сега? Векове са си стояли в онази станция, изтривали са лигите на гнусните Елои, а отвън светът се превръщал в ад. Не сме програмирани да наглеждаме и него, казваха. Нищо не можем да направим. Много съжаляваме. И всякакви подобни глупости. А сега — хоп! Ще се опитаме да спасим света. Нещо не е наред в тази работа. — Тя пак погледна паяка. — Както казах и на Робин, аз просто не мога да им се доверя.

Майлоу се разсмя.

— Ама ти какво си мислиш, че искат да направят? Да завладеят света? Това са изтъркани дрънканици от научната фантастика.

— Какво е „научна фантастика“?

Той снизходително махна с ръка.

— Това беше вид литература, който се състоеше главно от така наречените „научни“ екстраполации. Много от историите се развиваха в тогавашното бъдеще… помниш ли онези „забавления“, които гледаше заедно с принц Каспар и неговите подмазвачи в „Господаря Панглот“? Ами това е. Като хлапе бях щур по фантастиката, но сега като си мисля, нито един от онези скапани писачи не позна какво ще стане. Космически империи… ха! — Той тръсна глава. — Както и да е, много популярно беше да разсъждават, че интелигентните компютри щели да поискат да завладеят света. — Той се закиска. — Спомних си един филм за това, направо класика. Страшна тъпотия, но тогава ми хареса. И донесе цяло състояние на създателите си. Я да видим… — Майлоу притвори очи. — Казваше се „Едно прекрасно слънчево утро“… светът се събуждаше един ден и откриваше, че всички компютърни системи са се свързали и са образували машинен свръхинтелект… ами да, героят спечели битката, като измисли компютърен вирус, който разруши това единство. Дяволите да ме вземат, още помня тази глупост! А трябва да съм я гледал през 2010 година, бил съм само на тринадесет…

— Много забавно, но защо си толкова убеден, че тези програми няма да се поблазнят от контрол над Земята? Нали все ти казвам, че са различни от другите. И са прекалено усъвършенствани.

— Значи пак стигнахме до мотивите. Какъв мотив може да има един машинен интелект за завоюване на света? Той е безтелесна система, която съществува само, за да осъществява основните команди в програмата си. Той е своята програма, точно, както ние хората се състоим от своите напълно различаващи се биологически нагони. Тъй като сме хора, искаме да дишаме, да ядем, да пием, да оцелеем и да се чукаме. Но не непременно в тази последователност.

— Забрави стремежа към размножаването — каза Джан. — Има и други.

— Не, размножаването е набъркано в ебането и оцеляването. Искам да ти стане ясно, че и ние сме нашите генетично програмирани нагони. Всичко направено от човечеството през миналите хилядолетия е резултат от тези основополагащи биологически програми. Те създават нашите чувства. Те определят нашата култура, желанията ни. Те създават нас. Но компютърната програма не притежава нито един от тези нагони. Тя даже няма инстинкт за самосъхранение, защо й е да завоюва каквото и да било? Завладяването обикновено е проява на самозащита, няма значение дали ще го извърши един човек или цяло общество.

— Но нали нагонът за оцеляване може да бъде заложен в компютърната програма?

— Да, можеш да наложиш на програмата да се защитава и пази, но това не прилича на биологическия нагон, на отчаяното желание да останеш жив, на страха от смъртта, на страха от забраната и така нататък. Признавам, компютърните програми могат великолепно да имитират човешки чувства, но това е само представление. Създадохме ги като свое подобие, но всъщност те по нищо не приличат на нас.

Джан каза колебливо:

— Дейвин ми каза горе-долу същото. Но не знам… още не разбирам как помощта за простосмъртното човечество се вписва в единствената им задача — да пазят Елоите. Може би по-късно всичко ще стане ясно като бял ден, но…

Тя въздъхна, докосна хълбока си и се присви от болка. Сигурно трябваше да полежи в някоя медицинска машина. Още я боляха ребрата, където я удари Майлоу.

— Добре, аз си тръгвам — каза му, — имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда от какво ли не — отговори той. — Но ти говориш за скучни неща като ядене и пиене, нали?

— Да — уморено каза тя. — Ще уредя да ти донесат нещо.

— Колко си мила. Между другото, като заговорихме за нужди, как е бившата ми партньорка в забавленията?

— Тайра ли? Шан се грижи за нея.

— Сигурно се лигави от щастие. Мекотело.

— Иска да те убие.

— Не мога да го виня за това.

— Ти несъмнено надмина себе си с Тайра. Защо? Защо си се държал толкова жестоко с нея?

Той сви рамене.

— Защо ли? Пак трябва да говорим за основните нагони.

— Не бих причислила към тях и садизма — каза тя.

— Нима? Значи много ще се чудиш, като разбереш истината.

— Към мен никога не си се отнасял така, освен ако си го бил предвидил за по-късно.

— Джан, и ти никога не си се държала като Тайра. Тя просто е родена да бъде жертва. Самото й покорство възбужда садистичния нагон у мен. Ти си друга. Тогава беше невежа дивачка, но имаше сила и смелост. Да си призная, винаги съм ти се възхищавал, от самото начало.

— Ох, спести ми това — изпъшка Джан и дръпна вратата.

— Доскоро, Мамче — каза той.

Джан се вцепени, обърна се съвсем бавно и го изгледа. Той се ухили лъчезарно.

— Съжалявам. Не мога да устоя на изкушението.