Джон Броснан
Краят на небесните господари (20)

Глава двадесета

Както и да обмисляше клопката, в която се бе озовал, Жан-Пол все стигаше до едно и също заключение — положението му беше твърде неприятно. Уплътнението на илюминатора не се разхлаби повече, но и така водата в кабината вече стигаше до кръста му. И се надигаше. Дори само това да беше, пак би било достатъчно зле, но подводното снаряжение беше в шлюза, пълен с вода. Жан-Пол не знаеше как да изпомпва водата оттам, но това вече нямаше значение — гмуркачът беше останал без запаси от енергия. Значи нямаше как да напомпа въздух в шлюза. Значи рано или късно щеше да бъде принуден да отвори преходния люк и да опитва под водата, докато намери някой акваланг и успее да налапа наустника му. А и да постигнеше това, преди да се удави, после какво? Пак щеше да стои в гмуркача заради проклетите чудовища. Те се отказаха от опитите да разбият апарата, но несъмнено се навъртаха наоколо. Когато за последен път надникна, те още упорито напъваха да вдигнат портата на морската стена.

Имаше още една причина за нежеланието му да отвори люка към шлюза — страхуваше се да не би някое от тези същества да го дебне там. Вярно, не му се виждаше вероятно някое от тях да се промъкне през външния люк, но и това не го освободи от страховете му. Положението, в което беше попаднал, като че оправдаваше и най-нелепите опасения…

Надеждата помощта да дойде навреме почти го напускаше. Даже ако Айла бе успяла да доплува до брега — другата възможност му се струваше немислима — докато спасителната група събере снаряжението си, за да надделее над тези ужасни твари, ще е твърде късно да го спасяват. Той ще се е удавил дотогава…

Водата се надигаше бавно. Нещо отново заудря по гмуркача. Гадните същества не се отказваха лесно! Той се сети, че поне маската си е взел в кабината. Нахлузи я върху очите и носа си, пое дълбоко дъх и потопи главата си, за да погледне какво става навън. Надяваше се мутрата на някое от чудовищата да не е закрила илюминатора. Притисна маската си в стъклото и заразглежда околността. Портата си беше затворена както преди, но не се мяркаше нито една твар. Дали са се отчаяли достатъчно, за да си отидат? Или пък са се скрили някъде, надяват се да го подмамят да излезе?

Трепна уплашено. Чу нещо да влиза в шлюза. Вдигна глава над водата и се заслуша напрегнато. Стомахът му се сви, когато нещото заудря по преходния люк. Но това е Айла, каза си, трябва да е тя. Не може да е някое от съществата…

Бързо все решение, вдиша докрай, хвана ръчката на люка и я завъртя. Люкът се отвори и водата в кабината веднага заля Жан-Пол. Налягането на притиснатия към тавана въздух скочи, той усети страшна болка в ушите. Водата покри главата му, смътно различи нещо, насочило се към него пред люка. Не беше Айла… едно от чудовищата… Затвори очи в очакване на края.

Но женска ръка сграбчи рамото му. Отвори очи. Айла беше пред него, извадила наустника от устата си и настойчиво го буташе към него. Той го взе и си пое дъх. После върна наустника. Тя му посочи да я последва. В шлюза му помогна с акваланга, после изплуваха навън.

Щом се подаде от гмуркача, той предпазливо огледа всичко наоколо. Почти веднага погледът му засече едно от чудовищата, полюшвано от теченията над дъното. Но самото то не помръдваше. Беше мъртво. Около гмуркача се виждаха неколцина плувци с акваланги. Държаха в ръцете „шеметни тояги“, от поясите им стърчаха още. А един от тях носеше някакво оръжие, което Жан-Пол не разпозна.

Айла посочи нагоре, искаше да изплуват на повърхността. На два пъти спряха за декомпресия, накрая подадоха глави близо до стената. От нея бяха спуснати въжени стълби. Жан-Пол тромаво се закатери по едната, с благодарност прие помощта на издърпалите го нагоре ръце, когато наближи върха на стената. Разкопча ремъците, свали всичко от себе си и се отпусна върху стената, изтощен докрай. Някой му подаде чаша с горещ бульон. Айла седна до него.

— Как се чувстваш?

— Общо взето, мъртъв, но се радвам, че оживях. Благодаря ти. Боях се дали ще стигнеш до брега. Видях онази гад, когато ти раздра крака…

— Раната изглеждаше зле и отначало доста кървеше, но се оказа повърхностна. Даже нямаше нужда от шевове, само ме превързаха. — Тя докосна подутината на крака си под влажния подводен екип. — Трябваше ми цял час, за да изпълзя на брега. Джулай ми помогна да съберем най-добрите подводни плувци и се върнахме тук с най-бързите лодки.

Тя посочи вътрешната страна на стената. Жан-Пол погледна надолу към няколкото вързани лодки.

— И още веднъж — благодаря. Много неприятности ли ви създадоха онези чудовища?

— Не беше кой знае какво. Заобиколихме и ги нападнахме в гръб. Изненадахме ги. Убихме девет, останалите избягаха.

И други изплуваха, катереха се върху стената. Жан-Пол с учудване видя и Лон Хедън между тях. Точно той носеше странното оръжие. Жан-Пол го разгледа с любопитство, докато Хедън уморено се настаняваше до тях двамата.

— Виждам, че още си цял-целеничък — отбеляза Хедън.

— Благодарение на Айла. И на тебе. Струва ми се, че вечно ще бъда задължен на семейство Хедън.

— Добре казано, но на мен лесно можеш да се отблагодариш, ако се грижиш за Айла, когато аз…

— Татко! — рязко викна Айла.

Хедън замълча. За да облекчи напрежението, Жан-Пол посочи странния уред и попита какво представлява.

— Точно той ни даде много важно преимущество спрямо съществата — каза Хедън. — Това е лазер и с него може да се стреля под вода. Обикновено електромагнитните вълни — светлината, радиовълните — не след дълго се разсейват във водата, но това тук е изключение. Лазерният лъч променя честотата и цвета си в зависимост от дълбочината. Явно това е свързано с количеството естествена светлина в околната среда, но не ме питай какъв е принципът му на действие.

Жан-Пол протегна ръка и Хедън му подаде оръжието. Беше тежко. Жан-Пол никога не беше виждал преносим лазер.

— А може ли да работи и във въздуха?

— Не. Само във вода.

— Жалко. Предполагам, не сте го изработили вие.

Отговори му Айла:

— Не, и той е от Старата наука. Дадоха ни го морските хора. Взели са го от подводната станция. Каква ирония, Тигър ни молеше да му дадем оръжия, а той сам ни предложи идеалното средство да се справим с онези чудовища. Разбира се нямало е и как да узнае това. Ние също отначало не разбирахме. Нашите техници едва не си прегориха мозъците от чудене, преди на един от тях да му хрумне хубавата идея как работи това нещо.

Жан-Пол върна оръжието на Хедън и каза:

— Все пак, знаете ли какви са тези твари и откъде идват?

Хедън завъртя глава.

— Можем само да предполагаме, че някога са живели много по-навътре в океана, както и нашите морски хора. И по същия начин са били изтласкани към брега от влошените условия.

— Но едно е сигурно — добави Айла. — Избили са нашите морски хора. Тигър и останалите. Свършено е с тях. — Тя въздъхна. — Нещата се променят бързо. Прекалено бързо.

 

През нощта тя ридаеше за Кел, а Жан-Пол се опитваше да я утеши в прегръдките си. През деня подводните плувци откриха трупа. Беше полуизяден.

 

— Тази коя е, да я вземат мътните? — остро попита Майлоу.

Джан стана бавно, очите й не се отделяха от Фибъс. Това беше невъзможно. Фибъс не трябваше да е тук.

— Името й е Фибъс — каза Джан. — Тя е програма от Шангри Ла и не разбирам как може да стои тук, пред нас.

— И все пак ясно виждаш, че аз съм тук — напомни Фибъс.

— Но ти си холограма — с обвинителен тон каза Джан. — А тук няма уреди за холографски прожекции.

— Защо смяташ, че съм холограма? — попита Фибъс.

— Какво друго може да си? Извън компютъра ти не съществуваш — отвърна Джан.

— Ела да ме пипнеш, после ми кажи какво мислиш.

Джан отиде до нея и предпазливо протегна ръка. Когато върховете на пръстите й докоснаха рамото на Фибъс, срещнаха твърда плът. Джан уплашено дръпна ръката си.

— Не… не вярвам! Ти си истинска!

— Не, само така ти се струва. Всъщност съм халюцинация, която всички вие преживявате едновременно. Излъчвам се направо в съответните центрове на вашите мозъци, променяйки сигналите всяка микросекунда.

— Ох! — отпусна се Джан от разумното обяснение, макар че не го разбираше. — Но откъде идва тази халюцинация?

— От кораба. Сега аз съм корабът. Проникнала съм във всяка негова система. Освен това започнах процес на промяна в тези системи. Усъвършенствам ги.

— Хич не ми пука дали ще местиш мебелите или ще рисуваш картинки в кенефите — ядосано каза Майлоу. — Но накарай това нещо да ме пусне!

Фибъс се обърна към него.

— Знам всичко за тебе, Майлоу. Ти си опасен и не заслужаваш доверие. Ще бъдеш затворен през цялото време.

Пипалото пусна глезена на Майлоу, но се уви около врата му.

— Ей, по-леко! — извика Майлоу. Опита се да го махне, но не можа. Погледна свирепо Джан. — Значи си им надрънкала лъжи за мен, така ли?

— Я стига, Майлоу! — отвратено каза тя и отиде да помогне на Робин.

Беше пребледнял силно и трепереше. Притискаше длан към стомаха си.

— Добре ли си? — неспокойно попита тя.

— Ъхъ. Само малко съм зашеметен.

Джан погледна Фибъс.

— Може ли вече да слезем вътре? Робин ще замръзне.

— Да. Предстои ни много работа. Но първо ще трябва да се погрижите за другите двама човеци в кораба. И двамата са в лошо състояние… заради него. — Фибъс посочи Майлоу.

— Много го бива по тази част — каза Джан.

 

— Ти коя си? — страхливо попита момичето.

Беше много слаба, под големите й очи се виждаха черни сенки. Носеше само тъничък и къс бял комбинезон. Джан забеляза петна от засъхнала кръв по него.

— Аз съм Джан. Ти как се казваш?

Момичето не отговори. Джан дръпна вратата и тръгна към нея. Момичето отстъпваше назад.

— Къде е Майлоу?

— Не си губи времето с него. Вече нищо лошо не може да ти стори. Ще ми кажеш ли името си?

Момичето се отдръпна уплашено.

— Това е някаква хитрост. Майлоу пак е измислил нещо. За него го правиш.

Джан застана на място.

— Никаква хитрост не е. Майлоу не ми е приятел. Напротив. Едва ли ще ми повярваш, но имам повече причини да го мразя, отколкото ти си насъбрала.

Момичето притисна гръб в стената.

— Той ми причинява болка. Все иска да ме боли.

— Знам — меко каза Джан. — Но повече няма да може. Тук всичко се промени. Ашли… такова, няма я… а Майлоу…

— Умря ли? — с надежда попита момичето.

— За съжаление, не е умрял. Но е затворен. И там ще си остане.

— Няма да имам спокойствие, докато не умре — каза момичето.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето й.

— Знам какво ти е — каза Джан, — но ти наистина вече си в безопасност. Кълна се!

Тя протегна ръце към момичето, което само за миг се поколеба и се втурна към нея. Джан я прегърна и слушаше как плаче. Мина време, преди да се поуспокои.

— Сега нали ще ми кажеш името си? — нежно попита Джан.

— Тайра.

 

Джан дръпна резето, бутна настрани тежката стоманена врата и влезе.

— Здрасти, Шан.

Шан лежеше на мръсната постеля. Веднага скочи.

— Госпожо? Не разбирам… казаха, че сте мъртва!

— Е, не е точно така.

Стъписаният Шан дойде по-близо.

— Джан… Госпожо… наистина сте вие! Но как?…

— По-късно ще ти разкажа всичко. По-важното е, че вече си свободен. Майлоу и Ашли вече не командват тук.

При споменаването на Майлоу лицето на Шан се промени неузнаваемо. До този момент, въпреки отоците и разбитите устни, приличаше на онзи Шан, когото тя познаваше от години, но сега изглеждаше съвсем друг човек. Ненавистта в очите му я смразяваше. Трудно можеше да повярва, че този мъж е от Минерва.

— Къде е Майлоу? Искам да го убия.

— Успокой се. Знаеш ли каква опашка се е наредила преди тебе? Но бъди сигурен, че отсега нататък никому нищо няма да направи.

— Къде е Тайра? Какво е направил с нея?

Джан се обърна към вратата.

— Сега вече можеш да влезеш — извика тя.

Тайра влезе. Двамата с Шан се погледнаха безмълвно и едновременно се затичаха един към друг. Джан ги погледна доволно и тихо се изниза от стаята. В коридора каза:

— Фибъс?

Намръщената „млада жена“ се появи пред нея.

— Слушам те.

— Тези двама засега са добре, но са им причинени тежки емоционални страдания, така че доста време ще им трябва да се възстановят, ако е възможно.

— И за тях ще се погрижа.

Джан вдигна вежди.

— Нима? И как точно?

— Не се занимавай с това сега. Искам да слезеш в залата за управление.

— Така да бъде — съгласи се Джан. — Но преди това искам да проверя как е Робин.

— Може.

— О, много ти благодаря.

Бяха се настанили в предишното жилище на Джан. С облекчение видя, че Робин вече изглежда по-добре, отколкото в Шангри Ла. Очевидно не сбърка, като го измъкна от станцията. Тя го целуна и каза:

— Няма да стоя дълго. Ледената кралица ме иска в залата за управление. Само не ме питай защо.

Той също я целуна и я изненада.

— Страхотно е, нали? Всичко стана според плана и сега Фибъс поема нещата.

— Да, страхотно е, нямам думи! — намуси се Джан.

Той я погледна внимателно.

— Дори да се опитам, няма да й повярвам.