Джон Броснан
Краят на небесните господари (19)

Глава деветнадесета

Играчката се плъзна през един от големите люкове на огромното метално кълбо, наречено Шангри Ла и започна да пори водата все по-бързо. Вътре в нея Джан погледна загрижено Робин. Стори й се неспокоен. Не искаше да идва, но тя настоя. Тя съзнаваше, че поемат голям риск, но този път не искаше да се разделя с Робин. Но се изненада, когато Дейвин веднага даде съгласието си Робин да я придружи.

— Няма от какво да се страхуваш — каза тя. — Ще останеш в Играчката, докато не се уверя, че ще бъдеш в безопасност. Ако нещата тръгнат зле и накрая ме затворят в кораба или стане по-лошо, Играчката ще те отведе обратно в Шангри Ла.

— Не, няма да те изоставя — каза той, макар и не особено убедено. Все пак тя оцени жеста.

Не можеше да се отърве от чувството, че я използват. Но Дейвин и онази непозната програма — Фибъс, говореха много убедително. И стига всичко да тръгнеше според плановете, така можеше завинаги да се махне от Шангри Ла. Ако… ако… В първия момент отказа на Дейвин да служи като посредник в преговорите с Майлоу и Ашли. Но Дейвин й обясни, че тези „преговори“ ще бъдат само прикритие за съвсем други действия.

— Искаме да пренесеш нещо в Небесния Ангел — каза Дейвин.

— Няма нужда да ми казваш какво е то… трябва да е бомба — отвърна тя.

Спомни си притеснено миналия път, когато й заповядаха да пренесе бомба в Небесен Господар и къде точно трябваше да я скрие.

— Не е бомба — увери я Дейвин.

В същия миг един робот затупурка през стаята и протегна манипулатор към нея. Видя, че държи нещо като малък пистолет. Почти равнодушно се запита от колко ли време роботът е чакал да му дойде времето, скрит зад вратата. Взе от него пистолетчето и го заоглежда.

— Май бих предпочела бомбата — каза накрая.

— Това е много по-силно от всяка бомба.

— Брей. И с какво стреля?

— Изстрелва мен.

До Дейвин беше застанала жена. Разбира се, беше образ на друга програма, но преди Джан не беше виждала едновременно холографска прожекция на две или повече програми. Това изображение представляваше сурова млада жена, облечена в дълга металносива роба. Имаше рязко очертани скули, косата й беше прибрана отзад в стегнат кок. Погледна за миг Джан и каза:

— Аз съм Фибъс. Ще дойда с тебе в Небесния Ангел.

Джан местеше погледа си от Фибъс към пистолетчето и обратно.

— В това! — Искаше й се да се разсмее неудържимо.

— В известен смисъл.

— Смятаме да проникнем в компютърната система на кораба — допълни Дейвин.

Джан завъртя глава.

— Изобщо не си въобразявайте, че Майлоу и Ашли ще ме пуснат да припаря до централния компютър в залата.

— Не се налага да отиваш там — каза Дейвин. — Просто стреляй с това устройство по който и да е робот на кораба. Това ще бъде достатъчно за Фибъс.

— Да стрелям по някой паяк? — озадачено проточи Джан. Можеше само да предположи, че са създали някакъв нов, по-миниатюрен софтуер. — И колко възможности да стрелям ще имам?

— Една-единствена.

Тя въздъхна.

— Не знам какво да ви кажа. Звучи ми доста рисковано. А и как можете да сте сигурни, че ще проработи?

— Довери ни се — каза Фибъс.

Джан се засмя сухо.

— О, винаги. Вижте, в онази система трябва да се справите не само с Ашли, там е и Карл. Разказах ви за него. Той е като вас — чиста програма, при това много изобретателна.

— А ние пък ти казахме, че непрекъснато се развиваме. Карл е технология отпреди векове. Фибъс лесно ще го надхитри.

Джан не се оставяше да я убедят.

— Все пак не съм сигурна… Няма ли да е по-просто, ако използвате Играчката, можете да унищожите лазерната система, с която пробиват леда. И после да пръснете на молекули компютърното управление заедно с Ашли в него.

— Не. Не искаме да повреждаме Небесния Ангел. Ще ни бъде необходим.

— Значи ви е потрябвал? — изненада се Джан. — За какво?

— Решихме да правим това, което ти предложи.

— Кое точно?

Фибъс каза:

— Ще използваме биологическите ресурси, складирани в Небесния Ангел, за да помогнем на остатъците от човечеството. Същото, което и ти в ограничен мащаб си опитала да постигнеш. Но ние освен това ще създадем и нови организми, които да унищожат пустошта, всички нейни разновидности.

— Наистина ли? — въодушевено каза Джан. Но подозрението бързо измести всички други чувства. — И защо? Винаги досега отказвахте да се намесвате в света извън станцията. Елоите са единствената ви грижа. Самите вие сте ми казвали толкова пъти, че защитата им е единственият мотив в програмите ви. Защо изведнъж проявявате съчувствие, ха-ха! Откъде бликна този ручей на човеколюбието?

— Повярвай ни, действията, които смятаме да предприемем, напълно се вписват в първостепенните задачи на нашите програми. Нямат нищо общо с човеколюбието. Просто положението се променя. Нови фактори определят схемата за действие.

— Не разбирам.

— Имай търпение. По-късно ще ти обясним всичко — каза Фибъс.

— И така, ще направиш ли каквото те помолихме? — попита Дейвин.

— Ами да… какво пречи? — Тя пак погледна малкия пистолет в ръката си. — Плъхове! — промърмори почти беззвучно.

Играчката се измъкна изпод ръба на ледения шелф и се насочи нагоре. Изхвръкна от водата като гейзер и светкавично ускори движението си. Направи широк завой и полетя обратно над шелфа. Играчката скоро достигна максималната си скорост, оставаха броени минути, преди Небесният Ангел да бъде засечен от оптическите сензори, за да се появи на екраните.

— Установи радиовръзка с въздушния кораб — каза Джан. — С Ашли или Карл. Кажи им, че сме представители на станцията. Идваме да преговаряме за примирие. Смятаме да изпълним исканията им, ако прекратят нападението си. Ще кацнем върху кораба и ще чакаме. Разбра ли?

— Разбира се — отговори Играчката.

Белият Небесен Ангел почти докосваше повърхността на ледения шелф. Гъсти облаци водна пара се кълбяха под него, лазерите непрестанно дълбаеха надолу в леда. Джан се обърка, когато отново видя Небесния Ангел. В този въздушен кораб бе преживяла най-щастливите мигове досега. Първо годините със сина си, по-късно дойде Робин. Но там й се случи и най-страшното. Смъртта на Сирай, гибелта на личността на Саймън, когато Майлоу му отне тялото…

Играчката наближи Небесния Ангел и екраните угаснаха. Апаратът трепна и се разклати.

— Срещу нас е насочена лазерна атака — обяви Играчката.

— Ау, каква изненада. Изпрати ли съобщението?

— Да, на всички честоти. Няма отговор.

— Повтори го, когато приключат с глупостите си — заповяда Джан, обърна се към Робин и стисна ръката му. — Не се плаши. Нищо лошо не може да ни се случи.

Пребледнелият Робин се усмихна напрегнато и каза:

— Забравяш, че и преди ми се е случвало. Но тогава ти стреляше по мен.

Играчката се спусна, ускорението ги притисна в креслата. Екраните оживяха. Джан видя, че се носят шеметно на броени метри над корпуса на въздушния кораб. Нямаше лазерни лъчи.

— Голям майтап, а? — каза тя на Робин.

— Хъм…

Играчката обърна и кацна леко близо до един от люковете.

— Все още не получавам отговор — обади се апаратът.

— Не спирай радиопредаването. Единственото, което можем да правим, е да чакаме. Сигурна съм, че някой или нещо ще се появи скоро. — Джан разкопча предпазните ремъци и извади пистолетчето от джоба си. Толкова малко беше, че можеше да го скрие в дланта си. — Защо ли ми се струва, че след малко ще изглеждам много глупаво?

Робин я потупа по рамото.

— Мисля, че си много смела.

— Това е същото, но казано по друг начин — отвърна тя и се разсмя.

Точно след петнадесет минути близкият люк се отвори и един мъж се покатери върху корпуса. Майлоу. Последваха го два паяка. Джан безмълвно благодари на майката Богиня. Не искаше да си представи какво би правила, ако Майлоу беше дошъл сам. Увеличи изображението му на екрана. С облекчение видя, че няма и следа от нейния син в сегашния му облик. Напълно развитият Майлоу изглеждаше точно като предшественика си, както го помнеше.

Той и паяците спряха на десетина стъпки от Играчката. Майлоу носеше цял работен комбинезон, който май не го пазеше добре от студа. Имаше необичайно мрачно изражение. Устата му се раздвижи, явно викаше нещо. Тя каза на Играчката да включи външните микрофони…

— … тук. Така че излезте да ви видя и ще слезем долу да поговорим сериозно.

— Отвори люковете — каза Джан на Играчката.

Двойният люк се плъзна настрани. Джан тръгна да излиза. Чу шум зад себе си и видя, че Робин се канеше да я последва.

— Ти ще останеш тук — нетърпеливо отсече тя. — Освен всичко друго, много леко си облечен.

Той завъртя глава.

— Няма да стане. Да не съм инвалид? Хайде, да излизаме.

Недоволна, тя се измъкна през люка и скочи върху корпуса на въздушния кораб, оръжието беше скрито в ръката й. Веднага усети реакцията на отоплителната система в дрехите си. Погледът на Майлоу й позволи да преживее доста силно извратено удоволствие.

— Исусе… ти! — възкликна той.

— Но това е Джан! — извика един от паяците с гласа на Ашли, ненужно наблягайки на очевидното.

— Здрасти, Майлоу — каза Джан безизразно.

Майлоу се изненада не по-малко, когато и Робин застана до нея, но както й преди, бързо се опомни и насочи към тях познатата крива усмивка.

— Виж ти, Робин от Шерууд също бил тук. Наистина всичко е като в доброто старо време. Щастлив съм да видя и двама ви живи и здрави, особено тебе, Джан. Боя се, че не оценявах много високо шансовете ви за оцеляване, след като Ашли ви заряза на земята.

— Майлоу, ти пак започна с твоите предишни глупости — каза Джан.

Малкият пистолет като че прегаряше дланта й.

— Да бе, Майлоу, тези защо са още живи? — ядосано попита Ашли. — И откъде накъде са тук!

— Късметлии сме — каза Джан. Искаше й се по-бързо да свърши със задачата си. Усещаше как Робин трепери до нея.

Майлоу замислено прокара длан по плешивата си глава и кимна.

— Май се сещам. Когато Играчката отлетя оттук, отивала е да прибере него. И тебе. Нещо като предавател, който не можах да открия навреме, нали?

— Да, Майлоу, нещо такова беше. А сега хайде да говорим за настоящето.

— Така де — жадно се намеси Ашли. — Да обсъдим как ще се предадете, заедно с тези изроди долу.

Джан пристъпи крачка към паяка, през когото говореше Ашли. Ръката й се потеше така, че едва не изпусна пистолетчето.

— Аз пък не съм останала с впечатлението, че ще се предаваме. Тук съм, за да представям Елоите и техните защитници, и за да стигнем до решение, което ще задоволи всички.

— Съгласяват се да ми дадат ново тяло или умират — каза Ашли.

— Какво — Джан зяпна.

Погледна Майлоу който едва забележимо сви рамене.

— Обясних на Ашли, че ако се вярва на сведенията ни за чудесата, намиращи се в Шангри Ла, отглеждането на ново тяло за Ашли няма да затрудни биотехнологичния комплекс на станцията. Прав съм, нали?

Джан веднага схвана уловката и кимна.

— Естествено, прав си. Долу могат всичко.

— Ама наистина? — едновременно попитаха двата паяка с несигурни от напрежението гласове.

— Да — потвърди Джан и направи още една крачка напред. — Тукашните технологии наистина са превъзходни. Ето, вижте това.

Тя показа пистолетчето и натисна спусъка. Беше само на три стъпки от единия паяк. Нямаше как да не улучи.

Чу се тихо съскане, нещо блесна ярко върху кръглото тяло на паяка. И нищо друго… Но Майлоу за кой ли път показа, че човешкото същество не може да се мери с него по бързина. Заби ръба на едната си длан в ребрата на Джан, а с другата ръка изби оръжието. Тя се претърколи, потънала в червената мътилка на болката и объркването. Когато зрението й се проясни, Майлоу стоеше над нея и пренебрежително въртеше в ръцете си пистолетчето. А зад него Робин лежеше и стенеше. Майлоу беше нокаутирал и него.

— Джан си е все същата — уморено каза Майлоу. — Винаги иска невъзможното, а плановете са глупави, средствата също. Не мога да си представя какво си искала да постигнеш с тази нищожна дрънкулка. Може да стреля само веднъж и дори не повреди робота. Срамота. Когато те срещнах за първи път, имах такива надежди за тебе. Мислех си, че можеш да бъдеш превърната в нещо достойно за мен.

— Нещо… пропускаш… Майлоу — изпъшка Робин. — Паяците… паяците не мърдат.

— Какво?! — Майлоу се обърна със скок. — Ашли! Ашли! Какво ти става?

— Майлоу… помощ… — отзова се слабият глас на Ашли, чуваше се сякаш отдалече.

Майлоу се обърна към робота, по който Джан не беше стреляла. Ритна го.

— Ашли! Какъв номер ми разиграваш?

Пак се чу слаб, далечен глас:

— Майлоу… Нещо странно… не мисля както трябва… губя се… има тук нещо при мен…

Майлоу връхлетя Джан, която се изправяше, хапейки устни от болката, не се съмняваше, че й е счупил едно-две ребра. Майлоу я сграбчи и грубо я разтърси.

— Какво си направила, да пукнеш дано? Казвай какво направи! — изрева вбесен Майлоу.

— И аз не съм сигурна. Но каквото и да е, оказа се успешно.

Той я отблъсна и пак се обърна към паяците.

— Ашли!

— Мамичко — прошепна глъхнещият глас, — не искам да умра, мамичко… помогни ми…

— Не съм проклетата ти мамичка, Ашли! — свирепо кресна Майлоу и още веднъж ритна паяка.

— Карл! Ти къде си? По дяволите, кажи ми какво стана!

Карл не отговори веднага. И неговият глас чезнеше, но беше безстрастен, както винаги.

— Чужда програма… Проникнала в системата… много сложна е… непозната… не мога да я преодолея… изтрива целия софтуер… и мен… — Карл произнесе още няколко думи, но бяха неразбираеми.

Майлоу постоя, загледан в неподвижните роботи, разсмя се и потърка глава.

— Ами добре, да погледнем нещата откъм добрата им страна. Нали все опитвах да се отърва от тази кучка. Жалко за Карл, обаче. Имах нужда от него. Ще трябва да сляза в залата за управление, да изключа централния компютър и да го почистя от боклука, с който го напълнихте. Щом свърша тази работа, отново аз ще заповядвам тук. И тогава, Джан, аз, ти и Робин Худ ще си побъбрим малко за станцията под нас… ъх! — Погледна надолу към краката си — един от паяците стегна пипало около глезена му. — Ашли? — колебливо каза Майлоу. — Още ли си тук?

Въпреки болката Джан се усмихна на Майлоу и му каза:

— Жалко за тебе. Страхувам се, че юздите вече не са в твоите ръце. Смъкнат си от трона. Сега ние заповядваме тук.

— Не е точно така — обади се друг глас.

Джан стреснато се обърна и не повярва на очите си — до нея стоеше Фибъс.