Джон Броснан
Краят на небесните господари (13)

Глава тринадесета

Айла подкара камиона с максимална скорост, но тя не беше повече от двадесет и пет мили в час. И при тази бързина Жан-Пол едва се удържаше в кабината след подскоците по ямите на пътя, който се виеше през градината.

— Според тебе какво се е случило? — попита той мрачната Айла.

— Нямам представа. Казах ти, фермата на Лен и Тиса не е далече от оградата. Нещо от пустошта може да е пробило навътре. Или някой. Например мародери.

— Но нали ми каза, че по оградата тече ток със смъртоносно напрежение — напомни й той, — а освен това непрекъснато обикалят патрули.

— Да, но понякога разни същества или хора успяват да проникнат. Затова взех оръжие.

Тя говореше за пистолета, увиснал в кобур на хълбока й. Когато я видя да излиза от къщата, въоръжена с това нещо, той на шега я попита дали ще го пази да не избяга. Тя се усмихна и каза, че било само „предпазна мярка“.

Тя се съсредоточи в шофирането, а Жан-Пол заоглежда местността наоколо, сам не знаеше какво търси. Искаше му се и той да има някакво оръжие.

— Благодаря ти, Боже — облекчено възкликна Айла.

Жан-Пол също погледна напред. Наглед нямаше никаква промяна. Зловещият стълб дим не изчезваше.

— Какво видя?

— Не гори фермата. Димът е зад нея.

Не след дълго стигнаха до фермата, оказа се, че Айла е права. Скупчените сгради бяха непокътнати, източникът на тревогата беше по-нататък. Айла спря камиона, скочи долу и нахълта в къщата, викайки „Лен! Тиса!“. Скоро излезе и поклати глава.

— Вътре няма никой.

Върна се в кабината и подкара. Заобиколи фермата, пред камиона уплашено се пръскаха на всички страни пилета, и се насочи към дима между две редици дървета. Тук нямаше дори пътека, друсаха се още по-зле.

Стигнаха края на градината, зад нея се виждаше само дива растителност. Айла нахлу с камиона право през нея, така я разораваше, че Жан-Пол с мъка се задържа на мястото си. Ивицата беше широка само около петдесет метра, камионът отведнъж изскочи на открито. Разчистената земя се простираше на още петдесет метра до висока ограда от телена мрежа. Част от оградата беше съборена, димът се носеше оттам. Отпред група хора, събрана около огън, хвърляше в него парчета дърво от пръснатите край тях купчинки. Всички се обърнаха от шума на идващия камион.

— Какво означава това? — попита Жан-Пол.

— Не съм сигурна… но май никой не е пострадал — каза щастливо Айла.

Групата се състоеше от шестима възрастни и две деца — момче и момиче. И двамата, застанали по-далече от огъня, държаха пушки в ръце. Айла натисна спирачките, от групата изтича единствената жена. Като другите и тя носеше само шорти. Айла скочи в прегръдката й.

— Тиса! Така ме изплашихте! Видях дима и си помислих, че е от фермата! А после никого не намерих там!…

И един от мъжете припряно дойде при тях. Айла прегърна и него. Жан-Пол реши, че това е Лен, нейният брат. Много приличаше на Лон Хедън. Жан-Пол слезе от кабината.

— Лен, Тиса — каза Айла, — това е Жан-Пол Равно. Живее у нас.

Лен Хедън го изгледа с напрегнато любопитство, подавайки ръката си.

— Значи това е Небесният човек, за когото толкова сме слушали? Ще ми бъде много интересно да си побъбрим по-късно, щом остане време.

— И какво стана тук? — попита Айла, обърната към огъня.

— О, нищо особено, пълзяща лоза успя да събори оградата — отговори брат й.

— Голяма ще да е била.

— Голяма си беше. Докато дотичаме, доста навътре беше се промъкнала. Малко обгоряла от токовия удар, преди да прекъсне веригата, но живичка и силно плющеше. Нали, Тиса? — Жена му потвърди с кимване. — Но успяхме да я насечем на парчета, напоихме я с керосин и я подпалихме. Поддържаме огъня, за да не се домъкне още някой неканен гост от пустошта, преди да дойде ремонтната група.

Жан-Пол с интерес надникна през оградата. За първи път виждаше пустошта отблизо. Зад ивица гола земя царуваше биологическия хаос. Господари тук бяха гигантските гъбички в безкрайно разнообразие от форми и цветове. Някои висяха като парцали от дърветата, на които бяха изсмукали живота. Други представляваха огромни топки с диаметър няколко стъпки. Усещаше наситената гадна воня на гъбичките. Миришеше му на задушаване и смърт. Той се обърна към Лен.

— Как се предпазвате от проникване на гъбичките през оградата? Нали вятърът пренася спорите им?

— Е да, и това се случва. Пустошта отвсякъде налита на Палмира, но имаме екипи, чиято единствена работа е да следи това и да ги унищожава с антигъбични отрови, преди нещата да станат неуправляеми. Тук правим същото. Напояваме вътрешната ивица с антигъбични вещества, редовно излизаме зад оградата с огнехвъргачки, за да запазим и външната ивица. Всички фермери, живеещи като нас близо до оградата, трябва да правят същото. Но си знаем — това е предварително загубена война. Някой ден пустошта ще прегази оградата и тогава ще отстъпим, за да построим нова по-навътре. И преди се е случвало… — Той примирено наведе глава.

— Лен, ако нямаш нищо против, ще заведа Айла и нейния… гост в къщата. Искам да приготвя вечерята — каза жена му.

— Ами да, вървете — съгласи се той. — Тук почти привършихме.

— Май ще е голяма теснотия в кабината, а Тиса? — каза Айла. — Ще трябва да седиш в скута на Жан-Пол, ако това не те притеснява.

— О, никак. А какво ще каже Жан-Пол? — Тиса му се усмихна присмехулно.

— Сигурна съм, че той няма да възрази — засмя се Айла.

Жан-Пол, който упорито опитваше да не гледа голите гърди на Тиса, също се усмихна малко насила.

След три часа седнаха да вечерят и ястията бяха хубави, но на Жан-Пол не му беше удобно да се чувства център на вниманието. Особено децата въобще не криеха любопитството си. Всеки път, когато погледнеше някое от тях, срещаше неуморно втренчените в него очи. Научи имената им — Сам и Тасма. Сам беше на единадесет години, Тасма — на дванадесет. Момичето беше по-малко копие на Айла и това леко объркваше Жан-Пол. Четиримата мъже, работещи във фермата, разглеждаха Жан-Пол с не по-малък интерес.

Лен почака до поднасянето на основното ястие — великолепно печено, преди да започне с въпросите си към Жан-Пол.

— Сигурно се чувстваш доста странно на земята, след като си прекарал целия си живот във въздуха?

— Така е — съгласи се Жан-Пол. — Но не съм съвсем объркан като някои от моите хора. Аз бях войник и често слизах долу, това беше част от моите… хм, задължения. Но някои от хората ми никога досега не са били на земята и разбирам, че това им създава психически проблеми.

— Нямах възможност да говоря дълго с баща си след вашето идване — каза Лен. — Но той ми разказа някаква фантастична история за нов Небесен Господар от Космоса, който завладял вашия кораб, и не само вашия.

Жан-Пол на еди дъх изпразни чашата с бира и каза:

— Може и да ви звучи чудато, но е истина, само че не знам всичко, за да си представя ясно цялата история. Повече трябваше да разчитаме на слухове, останалото видяхме и… преживяхме.

— Жан-Пол, искаш ли още една порция печено преди десерта? — попита Тиса, докато наливаше бира в чашата му. Той се усмихна и завъртя глава.

— Благодаря, но не искам. Не мога да хапна и залък повече.

— О, но трябва да си вземеш и от ябълковия сладкиш — настоя тя. — Толкова си слаб!

— Да го беше видяла в деня, когато го извадихме от водата — обади се Айла. — Приличаше на някое от вашите плашила.

Жан-Пол вдигна ръце в знак, че се предава, а Тиса веднага му отряза огромно парче от сладкиша. Тя му се струваше привлекателна, но не по зашеметяващия начин, както му въздействаше красотата на нейната етърва. Цялото семейство, като Айла, имаше лека прилика с източната раса. Несъмнено това беше наследствено от японците.

— Моля те — каза Лен, — разкажи ни тази история.

— Мога да ви кажа каквото знам, а то не е много. Имаше някаква жена на име Джан Дорвин, отначало живеела в скапаната… извинете ме, в земната общност Минерва, в Северна Америка.

— Каква е тази Минерва? — намръщи се Лен.

— Преди Генетичните войни била обширна и могъща държава. А най-уникалната й черта била, че жените там разполагали с цялата власт.

— Я виж ти — засмя се Тиса. — Твърде необичайно… макар че според мен такова държавно устройство си има своите предимства.

— Едва ли — промърмори Лен. — Та казваш, Жан-Пол, че мъжете там се оставали да ги управлява сбирщина от жени?

— Така се говореше.

— Изглежда ми съвсем разумно — твърдо каза Айла на своя брат.

Той поклати глава, явно не можеше да повярва.

— Както и да е — продължи Жан-Пол, — тази част от историята чухме от самия Небесен Ангел, когато ни говореше по системата за общо оповестяване след нашето поражение.

— Небесен Ангел ли? — промълви Айла.

— В онзи ден Джан Дорвин сама се наричаше така. А може други да са я нарекли с това име. То беше име и на нейния въздушен кораб.

— А да, кораба — каза Лен. — Това е най-интересното. Наистина ли е дошъл от Космоса и как тази жена е успяла да го завладее?

— Това е доста неясно — призна Жан-Пол. — Знам само, че Джан Дорвин била сред малцината оцелели след разрушаването на Минерва от Небесния Господар „Панглот“. Там срещнала един роб на име Майлоу еди-кой си. Казваха, че точно той знаел за очакващия сигнал Небесен Ангел, намиращ се в орбита. Самият той бил дошъл от Космоса.

— От някоя колония ли? — попита Лен.

— Така се говореше. Помолих баща ви да попита хората от орбиталната станция, дали която и да е извънземна общност е изпращала експедиция насам през последните години. Отначало отговориха отрицателно, но се оказа, че един от марсианските кораби е изчезнал на път към орбитална станция преди осем години. Може би е кацнал принудително на Земята.

— Не ми се вярва някой да е оцелял.

— И на мен. После пък „Господарят Панглот“ бил нападнат и превзет от военните на друг Небесен Господар… „Ароматният бриз“.

Той се отпусна назад на стола си и зачака да види как ще реагират. Не се разочарова — Лен като че ли се стъписа. И баща му се изуми преди това.

— „Ароматният бриз“ — задавено каза Лен, — но това е Небесният Господар, който…

— Който е властвал над вас. Да, вече знам това. Баща ви ми каза, че и Палмира била сред подчинените му територии.

Лен попита с натежал глас:

— И каква е съдбата на военачалника Хорадо? Още ли е владетел на „Ароматният бриз“?

— Не. Мъртъв е.

— Слава Богу.

— Той беше мръсен убиец — горчиво каза Тиса. — Неговите воини отведоха майка ми, за да им бъде робиня. Повече не я видях.

— И как е умрял военачалникът?

— Преместил се с повечето си хора в „Господаря Панглот“. Изглежда лазерите на „Ароматния бриз“ вече не работели… Затова избягал от подвластните си територии.

Лен и жена му се спогледаха.

— Само ако знаехме — процеди през зъби Лен.

— Та казват, че нападнал Небесния Ангел малко след спускането му към Земята. Но Джан Дорвин вече управлявала новия кораб и видяла сметката на Хорадо.

Всички се умълчаха. Накрая Лен каза:

— Май дължим голяма благодарност на онази Джан Дорвин.

Жан-Пол въздъхна.

— Трябва да ви призная, че моите чувства към нея са малко по-други. Хубаво си живеех в „Господаря Монкалм“, но изведнъж отнякъде изникна нейният Небесен Ангел, принуждава ни да се предадем и преди да се опомним, вече сме под властта на компютърна програма. Това беше запис на личността на една жена… не, момиче… която е умряла много отдавна. Ашли се казваше… — Жан-Пол направи гримаса. — Доколкото схванах, проблемите идваха от износването на програмата. И без това се говореше, че била презапис от презапис. Отначало нещата не вървяха толкова зле, но после Джан Дорвин изтърва юздите на всички програми, управляващи корабите. И онзи полудял призрак си правеше с нас каквото му скимне. А хората в другите кораби имаха още по-лош късмет — тамошните програми на Ашли ги изхвърлиха от корабите и по принуда станаха земни жители.

— А с Джан Дорвин какво стана? — попита го Айла.

Той сви рамене.

— Кой знае. Или Ашли я е убила, или и тя е била стоварена на земята.

— А каква е била целта й, щом е събирала цяла флотилия от Небесни Господари? — попита Лен.

— Искаше да освободи всички земни общности от игото на Небесните Господари, също и да използва общата лазерна мощ на флотилията, за да разчисти по-големи територии от пустошта.

— Е, като че е искала да направи добро — отбеляза Тиса.

Жан-Пол пак въздъхна.

— Да, като си мисля сега, така ще да е било. Но тогава… ние я намразихме, защото ни отне Небесния Господар.

— Ясно — каза Лен, — светът май се е простил със златния шанс да се отърве от пустошта.

Никой друг не се обади, докато Айла каза:

— Добре де, остават ни хората от Космоса. Току-виж татко се оказал прав и в тях открием спасението си.

 

Стана късно, докато се приберат, минаваше полунощ. Оставиха камиона с товара от портокали в склада за плодове и вървяха пеша от центъра на града до дома на Айла. Айла не беше словоохотлива по обратния път за голямо разочарование на Жан-Пол. Надяваше се да продължат разговора, прекъснат от случката във фермата. Стори му се уморена. Поне за себе си беше сигурен, че се чувства като пребит, а не беше принуден да се бори с ината на тромавата кола.

Шепнешком си пожелаха лека нощ в тъмната кухня и се разделиха. Жан-Пол седна на леглото в стаята си, чакаше Айла да излезе от банята. Щом чу да се затваря вратата на нейната спалня, той се запъти към банята, стъпваше тихо, за да не събуди своя домакин.

Върна се в стаята, съблече се и се пъхна под чаршафа. После угаси нощната лампа до леглото. След малко чу някой да отваря вратата на неговата спалня. Рязко седна в леглото.

— Кой?…

— Тихо де! Кой може да бъде според тебе? — прошепна Айла.

Усети хладните й ръце около врата си.

— Ами баща ти?

Ръцете й се дръпнаха. Тя се съблече бързешком.

— Не се притеснявай от него — каза тя, докато се притискаше до него в леглото. — Той спи дълбоко.

 

Лон Хедън лежеше в тъмнината и слушаше как дъщеря му, уж тайно, се люби с Небесния воин. Опитваше се да разбере хаоса от чувства в главата си. От една страна, одобряваше всеки, който би направил дъщеря му щастлива. Но не можеше и да преглътне гнева си — тя искаше мъж, който само допреди дни беше техен враг, въпреки че самият Жан-Пол му беше симпатичен. Изпитваше и обичайната за всеки баща ревност, щом дъщерята проявеше любовта си към друг мъж. Какво още? Завист? Да, завиждаше, но на кого? Постепенно осъзна, че завижда и на двамата. Едва ли щеше да се люби с жена през кратките дни, които може би му оставаха.

В паметта му изплува лицето на неговата покойна жена. Където и да е тя сега, скоро ще отиде при нея. Не! Това са празни приказки! Нищо няма след живота, както няма нищо и преди това. Само забрава… а след пълноценния живот един човек от Висшия стандарт би трябвало да се примири със забравата. Но той не можеше. Не искаше да умре. И мисълта за смъртта дори го ужасяваше… ако трябва да бъде честен поне със себе си.

Шумът в стаята на Жан-Пол беше затихнал отдавна, преди сънят милостиво да споходи Хедън.