Джон Броснан
Краят на небесните господари (12)

Глава дванадесета

Ускорението нарастваше, притискайки Майлоу към облегалката на креслото, а въодушевлението му се отприщи с пълна сила. Все по-бързо Белведере оставаше все по-далече зад него. Той беше свободен.

Е, почти свободен. Тепърва трябваше да реши проблема с Отец Шоу. Докато се налагаше да търпи присъствието му, Белведере щеше да има власт над него. Знаеше, че ще му види сметката, но не сега. Не сега.

Погледна крадешком Отец Шоу, който не криеше уплахата си. Клепачите му бяха здраво стиснати, а кокалчетата на юмруците му бяха побелели от напрежение. Майлоу се досети, че Отецът за първи път напуска станцията. По пътя към совалката паниката едва не го съкруши, щом попадна в безтегловност. Вкопчи се лудо в ръката на Майлоу и закрещя:

— Господ да ни пази! Падаме! Падаме!

— Успокойте се, Отец Шоу, не падате — с престорена загриженост му каза Майлоу. — Това е само сетивна илюзия. Ще свикнете.

Майлоу знаеше от опит, че много хора никога не успяваха да свикнат с безтегловността, подозираше, че и Отец Шоу е от тях. Добро начало на пътешествието.

— О не! — простена Отецът в този миг. — Пак това ужасно чувство, че падам. Какво става, братко Джеймз?

— Ускорението спря, Отче.

— Искаш да кажеш, че не се движим! Защо, повреда ли има?

— Не, движим се, Отче — търпеливо каза Майлоу. — Просто спряха ускорението, защото достигнахме достатъчно висока скорост.

— Но щом не сме спрели, защо пак имам тези усещания? — протестира другият.

Типичен случай, каза си Майлоу, той просто не разбира разликата между ускорение и скорост. Прекарал е целия си живот в чудо на технологията, но може би не е научил дори основите на физиката. Също като мнозинството хора в Белведере, които не принадлежаха към кастите на инженерите и техниците. Но същото се случило и с електрониката през втората половина на двадесети век на Земята. Нищожна част от хората, използващи всекидневно голямо разнообразие от електронни устройства, разбирали принципите им на действие. Положението се повторило и при биогенетиката през двадесет и първи век. Хората били заобиколени навсякъде от чудесата, създадени от генинженерите, но повечето не можели да обяснят разликата между ген и хромозом.

— Боя се, Отец Шоу, че ще бъдем в това състояние на, ъ-ъ-ъ, безтегловност, докато отново бъде включен двигателят за намаляване на скоростта в края на пътуването ни до Караганда. А дотогава има още поне осемнадесет часа. — Той каза по-силно: — Прав ли съм? — говореше на двамата пилоти, предполагаше че слушат разговора.

Те се спогледаха, единият се обърна и каза:

— Да, братко Джеймз. След около двадесет и четири часа ще започнем обратно ускорение, за да съгласуваме орбитата си с тази на Караганда. Отец Шоу, съжалявам, че ви причиняваме неудобства.

Отецът закри с длан устата си.

— Неудобства ли? Чувствам се ужасно! Май ще повърна…

— В десния джоб на вашето кресло има кесии — опита се да го успокои пилотът. — Ако ги използвате, моля ви, после ги затваряйте плътно…

Твърде късно. С побеляло лице Отец Шоу се наведе напред в предпазните ремъци на креслото и като с взрив се раздели с отчасти смлените остатъци от обилния обяд. Разширяващото се облаче остана пред него като малка мъглявина от парченца храна и стомашни сокове. С големи усилия Майлоу въздържа смеха си.

Пилотът, който говореше, бързо стана, измъкна от стенните рафтове нещо като туба и умело се насочи през кабината към тях. Уредът се оказа прахосмукачка и той я насочи към бавно разпръскващият се вонящ облак. Майлоу се освободи от ремъците и се понесе във въздуха.

— Ще ви донеса вода, Отец Шоу — съобщи той.

Отблъсна се към задната част на кабината. Совалката беше малка. Отпред имаше места за шестима, освен двамата пилоти. Точно зад кабината бяха разположени миниатюрната кухня и тоалетната с умивалня. Следваше товарният отсек. А зад него бяха двигателят, генераторът и горивните резервоари за основния и маневрените двигатели. Майлоу влезе в тоалетната и плъзна вратата на мястото й. Ухили се до уши на отражението си в огледалото. Истинското усамотение беше чудесно преживяване дори за кратко, щом Центърът не следеше всяко негово движение.

Напълни тубичка с вода и бавно изстиска съдържанието й в устата си, после пак я напълни за Отец Шоу. Твърде забавно — когато Отец Шоу влезе в совалката, двамата приличащи на момченца пилоти очевидно се стъписаха от близкото присъствие на един Отец. Но Майлоу беше сигурен, че тази почит скоро ще изчезне и мястото й ще заеме презрението, макар и старателно прикривано.

Остана още малко в умивалнята, продължаваше да разглежда отражението си. Не можеше да си представи ясно какво го очаква на Земята, но щеше да е по-добро от Белведере. И ако земните хора казваха истината за своята Палмира, значи щеше да види малък рай. Вярно, пустошта обкръжаваше по суша и море този рай, но все още не го застрашаваше гибел. Дълго можеше да се наслаждава на прелестите му.

 

Жан-Пол се събуди. Лежеше неподвижно с чувството, че се е загубил. Вече свикна да се буди така. Мозъкът му, дори и тялото трудно се приспособяваха към устойчивата земя. Лежеше и слушаше песните на екзотичните птици, заселили се в Палмира с пъстрото си разнообразие. Чуваше и бръмченето и щракането на облаците от насекоми. Харесваше птиците, но спокойно би могъл да мине и без насекомите, радваше се на мрежите, покриващи отворените прозорци на неговите стаи. Въздухът беше плътно наситен със странни, непознати миризми. След около пет минути седна и живо се измъкна от леглото. Цялото тяло го болеше, но с всеки ден оздравяваше. Един от лекарите на Палмира го прегледа внимателно и го увери, че падането не му е причинило сериозни вътрешни увреждания, само тежки натъртвания. Той навлече шортите и фланелката, които му дадоха и се запъти към кухнята. Лон Хедън седеше до масата и се справяше със закуската си. Той вдигна поглед и се усмихна на Жан-Пол.

— Добро утро. Наспа ли се?

— Този път беше по-добре, Лон, благодаря, — отвърна Жан-Пол. Стремеше се да говори бавно и внимателно. Не му беше леко да усвои техния диалект на Американо. — Бог беше благосклонен към мен и не сънувах нищо.

Лон Хедън му посочи стола срещу себе си.

Жан-Пол се настани, а Хедън стана и отиде при печката.

— Огладня ли вече?

— Ъ-ъ, доста — призна Жан-Пол.

След малко Хедън сложи пред него голяма чиния с пържена риба и яйца. До нея имаше купа с плодове — портокали, банани и грозде, и кана с ананасов сок. Жан-Пол се зае с яденето. Разговорът спря чак докато той почти опразни чинията си. Погледна третия стол до масата и попита:

— Къде е Айла тази сутрин?

— Тя и групата й са в първата смяна, работят по… хъм, останките — каза Хедън.

Замълчаха неловко. Хедън говореше за малкото, останало от „Господаря Монкалм“. Хората от Палмира използваха подводните си плавателни съдове, за да нарежат и спасят колкото могат от металния скелет на въздушния кораб. Жан-Пол сведе очи към чинията. Чудно, седеше в тази кухня с мъжа, изиграл основната роля в унищожаването на „Господаря Монкалм“, но не можеше да открие в душата си враждебност към Хедън. Можеше ли да вини жителите на Палмира, че се защитиха от един Небесен Господар? Въпреки всмуканите с майчиното мляко предразсъдъци спрямо земните хора, сега по-лесно можеше да разбере положението им. Животът в желязната хватка на побърканата Ашли наистина промени възгледите му за много неща.

Обвиняваше себе си повече от всеки друг за гибелта на „Господаря Монкалм“ и толкова много от хората си. Трябваше да се довери на желанията си и поне да опита установяването на дружески отношения с Палмира, вместо да се остави Емил да го убеди. Защо трябваше да следват провалилите се традиции на Небесните Господари? Сега знаеше, че народът на Хедън би се отзовал благосклонно. Но беше късно да мисли за това.

Да, харесваше Хедън. Не само от благодарност. Още по-сигурен беше, че харесва неговата дъщеря. Още щом я зърна в лодката, тя сякаш го омагьоса, през тези две седмици чувствата му само разгаряха по-силно. Заедно с чувството за вина. Да желае така друга жена, а не мина много време от смъртта на Доминик!

С усилие се освободи от мислите си.

— Кога свършва смяната на Айла?

Хедън погледна стенния часовник.

— Струва ми се, около два часа.

Жан-Пол кимна. Смяташе да отиде на брега и да дочака завръщането на гмуркача. Не знаеше дали Хедън се досеща за неговите чувства към дъщеря му. Но дори и да долавяше нещо, досега поне не показваше, че това му е неприятно.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита го Хедън.

— Обичайното. Първо ще отида в болницата, после ще обиколя останалите.

Освен него, още осемдесет и трима души бяха измъкнати от океана след падането на „Господаря Монкалм“. Засега петдесет и двама от тях бяха още живи. Най-зле обгорените умряха през първите няколко дни. Лекарите в малката болница на Палмира не можеха да направят за тях нищо, освен да успокоят болката. Повечето от останалите сигурно щяха да оживеят, въпреки големите белези. Жан-Пол ходеше всеки ден при тях в болницата, после обикаляше да нагледа останалите късметлии, отървали се без сериозни рани, които бяха пръснати из Палмира. И те живееха със семейства от града, отнасяха се с тях по-скоро като към гости, а не като с пленници. Хората от Палмира проявяваха рядко срещано великодушие към неканените посетители, но Жан-Пол забеляза и тлееща неприязън. Постепенно откри, че някои са възразили срещу това гостоприемство към хората от „Господаря Монкалм“. Това малцинство бе поискало всички оцелели да бъдат прогонени в пустошта, щом оздравеят достатъчно, за да могат да ходят, но при гласуването предложението им не било прието. Той попита Хедън:

— Предполагам, ти ще отидеш в радиостанцията, както винаги?

Хедън се усмихна.

— Разбира се. Толкова е вълнуващо. Подготовката на онези от Космоса върви по график. След двадесет и осем дни техният кораб ще кацне тук! Надявам се тогава да съм още… — Той не довърши.

Внезапно стана и започна да разчиства масата. Занесе чиниите на мивката под недоумяващия поглед на Жан-Пол. Облечен в дреха, откриваща горната част на тялото — наричаха я саронг, повечето мъже и жени тук я предпочитаха — Лон Хедън изглеждаше жилав здрав мъж на зряла възраст. Но това не показваше много — би могъл да бъде на всяка възраст от тридесет и пет до двеста и пет години. Както при всеки от Висшия стандарт, достигнал зрелостта си, никой не можеше да определи точно възрастта по външния му вид.

Жан-Пол забеляза неспокойните погледи на Айла към баща й, вече се чудеше дали наистина Хедън е прехвърлил двестагодишнината си. Ако беше така, значи той по всяко време можеше да потъне в спокоен унес. Смъртта щеше да последва скоро, организмът просто трябваше да се подчини на генетичната заповед за спиране на часовника. Жан-Пол беше само на петдесет и една, още не можеше да си представи себе си в подобно положение. А и дали щеше да доживее…

 

— Баща ти добре ли е? — попита той Айла.

Тя го изгледа навъсено.

— Защо питаш?

— Той ми каза нещо сутринта, е едва не го каза. Видях и как го гледаш понякога. Угрижено.

Айла се съсредоточи в пътя пред себе си.

— Естествено е да съм загрижена за него. Нали ми е баща.

Тя не искаше да говори за това и Жан-Пол не настоя. Седяха един до друг в откритата кабина, разположена високо в предницата на тромавия камион, задвижван от електромотор. Айла караше по прашния неравен път между две житни ниви. Отиваха при по-големия й брат, който заедно с жена си се грижеше за ферма в граничния район на Палмира. Посещението не беше само за удоволствие — Айла смяташе да се върне с пълен камион портокали.

И за двамата утрото не мина добре. Жан-Пол веднага усети, че е станало нещо лошо, когато Айла изскочи от гмуркача бледа и намръщена. По-късно тя му каза, че докато с групата си работела по останките на „Господаря Монкалм“, открили още трупове. Натоварените с прибирането на телата трябваше да са разчистили мястото още в първите дни след катастрофата. Той лесно си представи как са изглеждали телата, престояли под вода две седмици.

А неговото неприятно преживяване дойде от сблъсъка с други оцелели от „Господаря Монкалм“.

Обиколката в болницата отново почти го смаза. Гледката на ужасно осакатени за цял живот хора го потискаше дълбоко. Караше го да се чувства безпомощен… и виновен. И повечето от оцелелите мислеха същото за него. Ставаше им навик да го обвиняват за всичко, което се случи, макар че той беше уверен — на негово място биха направили същото.

— Появиха ли се твоите изчезнали морски хора? — попита той, за да прекъсне мълчанието.

Тя завъртя глава.

— Не. И не разбирам защо.

— Може би падането на „Господаря Монкалм“ ги е уплашило — предположи той.

— Не ми се вярва. Пък и станцията им е твърде далече от мястото, където падна твоят въздушен кораб. Не, сигурно има друга причина… — Тя пак се сети за предупреждението на Тигър и се замисли дали е свързано с необичайното отсъствие на морските хора. — Би било нарушение на неписаното ни споразумение, но си мисля да отида с гмуркача до тяхната станция, за да видя какво става.

— Струва ми се опасно. Баща ти дали би одобрил това?

— Не — призна тя. — Предполагам, че и Лил няма да ми разреши.

Говореше така, сякаш нищо не би я спряло да постъпи, както пожелае. Той я погледна скришом. И отново се възбуди от гледката. Днес за разнообразие беше облякла просто скроена риза без ръкави. По лицето й се стичаше пот, голите й ръце и крака блестяха. Денят беше горещ, с навлизането навътре в континента ставаше все по-задушно. Той усещаше, че кожата му лепне неприятно. Ожадня. Посегна към тубата с вода, оставена на пода на кабината между тях. Неволно докосна крака й. Цялото му тяло трепна леко от допира. Силата на усещането го учуди и доста разтревожи. Явно вече не владееше чувствата си към това момиче…

Надигна тубата към устата си. Изненадано чу Айла да казва:

— Жан-Пол, ти бил ли си женен?

— Аз ли, не, никога. Мислех да се оженя, след като свърши службата ми в армията, но оставаха още много години. А после всичко се оплете, когато ни победи онази проклета жена…

— Но и докато си бил в армията, си имал приятелки?

— Хъм, да, имах приятелки.

— А после?

— Да, и после имаше една. Казваше се Доминик.

Той ядосано отпъди с ръка мухите, обикалящи лицето му. Айла се поколеба и попита:

— Тя при падането ли загина?

— Не. Умря по-рано. В деня, когато си върнахме кораба. Загина в битката.

Айла нищо не каза.

— А ти? — на свой ред попита Жан-Пол. — Представям си, сигурно цяла тълпа млади мъже те преследват, и всеки иска да се ожени за теб.

Тя се поусмихна.

— Е, не чак тълпа. Малка групичка, но май никой от тях не си мисли точно за женитба.

— А някой от тях успява ли да те хване понякога?

Тя лукаво го стрелна с поглед.

— О, от време на време се оставям да ме хване някой. Но никога за дълго. И май не ми се иска още да се омъжвам. Но Кел ме е молил. Неведнъж. Всеки път му отказвам, но той си е упорит.

Жан-Пол усети бодването от нелепа ревност.

— И той ли е от онези, дето успява да те хване?

— Не. Отношението ми към него е друго. Отраснах с Кел. Като брат ми е.

Сега последва нелепо облекчение в душата на Жан-Пол.

— Но той очевидно не те смята за своя сестра?

— Така е. Горкият Кел.

„Вярно, горкият Кел“, каза си Жан-Пол.

— Жан-Пол, може ли да ти кажа нещо?

— Не е нужно да питаш.

— Мисля, че те харесвам. Много.

Той се обърна към нея. Тя гледаше право пред себе си с твърде сериозно изражение на лицето.

— Като брат ли? — попита Жан-Пол.

— Не, не като брат — отвърна тя.

Пусна лявата си ръка от кормилото и я сложи на бедрото му. Той пак се разтрепери като от токов удар. Нещо го притискаше отвътре в гърдите, трудно се справяше с възбудата си. Сложи длан върху нейната.

— Айла…

Изведнъж тя рязко дръпна ръката си и се изправи в кабината. Той не разбра какво лошо е направил и смутено каза:

— Айла, какво има? Случило ли се е нещо?

— Погледни! — извика тя, сочеше напред.

Той се обърна натам. Пред тях се виждаше редица дървета, предположи, че оттук започват градините на нейния брат. А зад дърветата стълб от сив дим се издигаше нагоре.

— Какво е това?

— Димът… там е къщата на брат ми!