Майкъл Конъли
Последният койот (44)

44

Заради сътресението зениците на Бош бяха неравно разширени и под тях се виждаха изпъкнали пурпурни кръвоизливи. Страдаше от ужасно главоболие и имаше доста висока температура. Като предпазна мярка лекарят от спешното отделение нареди да го приемат в болницата й да следят състоянието му, без да му позволяват да заспива до четири сутринта. Опита се да убие времето, като чете вестник и гледа забавните предавания по телевизията, но те само задълбочаваха болката му. Накрая той просто започна да зяпа стените, докато не дойде една сестра и му каза, че вече може да спи. После сестрите продължаваха да идват в стаята му и да го будят на всеки два часа. Проверяваха температурата, очите му и питаха как се чувства. Не му дадоха нищичко против главоболието. Казваха му пак да заспи. Ако беше сънувал отново койота или нещо друго през кратките интервали на съня, не си го спомняше.

Най-после, по пладне реши да стане. Отначало поза-литна, но равновесието му бързо се възстанови. Отиде в банята и се загледа в отражението си в огледалото. Избухна в смях при гледката, макар тя да не бе чак толкова смешна. Изглежда, просто бе готов да избухне в смях или в сълзи, или да направи и двете във всеки един момент.

На черепа му имаше малък избръснат кръг на мястото, където бяха Г-образните шевове. Болеше го, като докоснеше раната, но той се смя и на това. Успя да среши косата си с ръка напред, така че почти да скрие раната.

С очите нещата стояха по-зле. Зениците още бяха разширени неравномерно и набраздени с червени вени и сякаш показваха признаци на отявлен махмурлук след двуседмичен запой. Под тях имаше тъмнопурпурни триъгълници, които сочеха към ъглите на очите. Двойно кроше. А Бош не си спомняше да е изтърпял и едно.

Като се върна пак в стаята, забеляза, че Ървинг беше оставил куфарчето му до леглото. Наведе се, за да го вдигне, и едва не падна, като в последния момент се хвана за таблата, за да се закрепи. Легна отново в леглото, взе куфарчето в ръцете си и заразглежда съдържанието му. Не го вършеше с някаква определена цел, просто искаше да ангажира вниманието си с нещо.

Прелисти бележника си и откри, че му е трудно да се съсредоточи върху написаното. После прочете отново Коледната картичка отпреди пет години от Мередит Ролан, сега Катрин Реджистър. Осъзна, че трябва да й се обади, защото искаше да й каже какво се е случило, преди тя да прочете за него във вестниците или да го чуе по Новините. Откри номера й и го набра от телефонния апарат в стаята. Включи се телефонен секретар и той остави съобщение:

— Мередит, хм, Катрин… обажда се Хари Бош. Трябва да говоря с теб днес по някое време. Случиха се някои неща и си мисля, че… хм, ще се почувстваш по-добре, когато се чуем. Обади ми се.

Бош остави няколко телефонни номера, включително на мобифона си, номера в „Марк Твен“ и този на болничната стая, след което затвори.

Отвори напречния джоб на капака на куфарчето и извади снимката, дадена му от Монти Ким. Взря се продължително в лицето на майка си. Мисълта, която най-сетне си прокара път до съзнанието му, бе изразена във въпрос. След чутото от Конклин Бош не се съмняваше, че той я беше обичал. Обаче се питаше дали и тя действително бе отговаряла на чувствата му. Бош се сети за едно от посещенията й в Маккларън. Тя беше обещала да го измъкне оттам. По онова време юридическите процедури се движеха бавно и той знаеше, че тя не бе имала особена вяра в съдилищата. Когато му беше обещала, тя явно не бе мислила за закона, а за начини да го заобиколи, да го манипулира. И той вярваше, че тя би открила този начин, ако не й бяха отнели времето.

Гледайки снимката, проумя, че Конклин би могъл просто да бъде част от това обещание, част от манипулирането. Техните намерения да се оженят бяха начинът да се измъкне Хари от Маккларън. От неомъжена майка с досие за арести до съпруга на влиятелен човек. Конклин би могъл да успее да измъкне Хари, да възвърне правото на Марджори Лоу да отглежда сама сина си. Бош приемаше и вероятността любовта изобщо да не е била включена от нейна страна, а всичко да е било просто добра възможност за майка му. При всичките си посещения в Маккларън тя никога не бе споменала името на Конклин, нито какъвто и да било мъж. Ако действително е била влюбена, нямаше ли да го сподели първо с него?

И като размисли над този въпрос, Бош осъзна, че усилията на майка му да спаси именно него в крайна сметка може и да бяха причинили смъртта й.

— Господин Бош, добре ли сте?

Сестрата бързо влезе в стаята и остави с трясък таблата с храната на масата отстрани. Бош не й отговори. Той едва ли я забелязваше. Тя взе салфетката от таблата и избърса сълзите от бузите му.

— Няма нищо — успокои го тя, — нищо страшно.

— Така ли?

— От нараняването е. Няма нужда да се притеснявате, раните в областта на главата често предизвикват бурни изблици на емоции. В първия миг плачете, в следващия се смеете. Нека дръпна тези пердета. Може би това ще ви поободри.

— Мисля, че искам да остана сам.

Тя не обърна внимание на забележката му и отвори пердетата. Пред погледа на Бош се откри гледка към стената на друга сграда на двадесет метра разстояние. Обаче тя изобщо не го ободри. Гледката беше толкова лоша, че го накара да се разсмее. Освен това му напомни, че е в „Седарс“. Позна другата кула на медицинското заведение.

Сестрата затвори куфарчето му, за да може да придвижи плота на масичката пред него. На таблата имаше чиния със стек, моркови и картофи. Имаше и кръгло хлебче, което на вид беше не по-малко твърдо от черната билярдна топка номер осем, която бе открил в джоба си снощи, и някакъв червеникав десерт, увит в найлон. От таблата и миризмата й започна да му се повдига.

— Няма да ям това. Нямате ли „Фростед Флейкс“?

— Трябва да обядвате нещо хранително.

— Аз току-що се събудих. Вие ме държахте буден цяла нощ. Не мога да кусна това тук. Повръща ми се от него.

Тя бързо вдигна таблата и тръгна към вратата.

— Ще видя какво мога да направя. Относно вашите „Фростед Флейкс“.

Тя го погледна през рамо и му се усмихна от прага на стаята.

— Хайде по-ведро, де.

— Аха, това е предписанието.

Бош не знаеше какво да прави, освен да чака да минава времето. Започна да си мисли за сблъсъка си с Мител, това какво бе казано и какво се бе крило зад думите. В имаше нещо, което го безпокоеше.

Прекъсна го писукане от страничния панел на леглото му. Погледна към него и видя, че звъни телефонът.

— Да, моля.

— Хари?

— Да.

— Обажда се Джаз. Как си?

Настъпи продължително мълчание. Бош не знаеше дали беше готов за това, но сега то вече беше неизбежно.

— Хари?

— Добре съм. Как ме намери?

— Мъжът, който ми се обади вчера. Ървинг или нещо такова. Той…

— Началник Ървинг.

— Да. Обади ми се и ми каза, че си ранен. Даде ми телефонния номер.

Това подразни Бош, но той се опита да не го показва.

— Ами добре съм, но не мога да разговарям.

— О, какво е станало?

— Дълга история. Не искам да минавам отново през нея.

Сега тя замълча. Беше един от онези мигове, в които хората се опитват да разгадаят мълчанието, да схванат смисъла на неизреченото.

— Разбрал си, нали?

— Защо не ми го каза, Джасмин?

— Аз…

Още тишина.

— Искаш ли да ти го кажа сега?

— Не знам…

— Той какво ти каза?

— Кой?

— Ървинг.

— Не ми го каза той. Той не знае. Беше чрез някоя друг. Някой, който се опитваше да ми навреди.

— Беше много отдавна, Хари. Искам да ти кажа какво се случи, но… но не по телефона.

Той затвори очи и се замисли за момент. Даже само от звука на гласа й чувството му за свързаност с нея се бе възстановило. Обаче трябваше сериозно да обмисли дали да се забърква в това.

— Не знам, Джаз. Трябва да помисля…

— Слушай, какво трябваше да направя, а? Да си окача табела или нещо такова, че да те предупредя от самото начало? Кажи ми, кога беше удобният момент, за да ти го кажа? Веднага след първата лимонада? Трябваше ли да кажа: „О, между другото, преди шест години убих мъжа, с когото живеех, когато той се опита да ме изнасили за втори път в една вечер?“ Това щеше ли да е добре?

— Джаз, недей…

— Какво недей? Да, ченгетата тук не повярваха и дума от това, което им разказах, какво ли да очаквам от теб?

Бош беше сигурен, че тя вече плачеше, макар и да се опитваше да го прикрие. Обаче той позна по гласа й, изпълнен със самота и болка.

— Ти ми каза разни неща — изрече тя, — мислех си…

— Джаз, прекарахме един уикенд заедно. Влагаш прекалено много…

— Да не си посмял! Не ми казвай, че това не означаваше нищо.

— Права си. Извинявай… Слушай, сега не е най-подходящият момент. Имам да свърша доста неща. Ще ти се обадя…

Тя не отвърна нищо.

— Става ли?

— Добре, Хари, обади ми се, като можеш.

— Дочуване, Джаз.

Бош остави слушалката във вилката и задържа очите си затворени за момент. Почувства претръпването след разочарование, което идва от разбити надежди, и се запита дали някога изобщо щеше да говори отново с нея. Анализирайки мислите си, осъзна колко си приличаха двамата. Така че страхът му не идваше от това, което тя беше извършила, каквито и да бяха подробностите. Страхуваше се, че действително може да й се обади, и така да се обвърже с човек, който имаше по-обременено съзнание и от неговото.

Отвори очи и се опита да изтика тези размишления на заден план. Обаче те се върнаха пак към нея. Проумя, че не можеше да се начуди на случайността, която ги беше събрала. Обява от вестник. Все едно гласеше: „Неомъжена бяла убийца търси запознанство със също такъв.“ Засмя се гръмогласно, макар изобщо да не беше смешно.

Включи телевизора, за да се разсее. Вървеше някакво предаване, в което бяха поканени жени, отмъкнали мъжете на най-добрите си приятелки. Най-добрите приятелки също бяха налице и всеки въпрос в крайна сметка се свеждаше до словесен женски бой. Бош намали звука и се загледа в предаването без звук за известно време, изучавайки гримасите на гневните женски лица.

След малко го спря и се обади в стаята на сестрите, за да пита какво става със закуската му. Сестрата, която вдигна, изглежда, не знаеше нищо за поръчана закуска по обедно време. Опита пак да се свърже с Мередит Роман, но затвори, когато отново се включи телефонният секретар.

Тъкмо когато Бош започваше да изпитва такъв глад, че бе готов да се обади и да поиска да върнат стека, най-сетне се появи сестра с друга табла в ръце. На тази имаше един банан, малка чаша портокалов сок, пластмасова купичка, в която имаше кутийка „Фростед Флейк“ и картонена опаковка с мляко. Благодари й и започна да яде направо от кутията. Останалите неща не го развълнуваха.

Вдигна телефонната слушалка, набра номератора на Паркър Сентър и поиска да го свържат с кабинета на зам.-началника Ървинг. Секретарката, която се обади накрая, му съобщи, че Ървинг е на заседание с шефа на полицията и не може да говори в момента. Бош остави телефонния си номер и името.

После набра номера на Кийша Ръсел в редакцията.

— Обажда се Бош.

— Бош, къде се губиш? Телефона ли си си изключил?

Бош бръкна в куфарчето си и извади слушалката. Провери батерията.

— Извинявай, изтощил се е.

— Страхотно. Голяма помощ, няма що! Двете най-големи имена от онази извадка, която ти дадох, умират снощи, а ти даже не ми завърташ една шайба. Нали сключихме сделка?

— Хей, нали в момента съм на телефона, забрави ли?

— Та какво имаш за мен?

— С какво разполагаш вече? Какво са казали по въпроса?

— Нищо съществено. Разчитах на теб, човече.

— Но какво съобщават те?

— Това, което ти казах, нищо. Съобщиха, че по двата смъртни случая се води разследване и че за момента помежду им няма явна връзка. Опитват се да го пробутат като голямо съвпадение.

— Ами другият тип? Открили ли са Вон?

— Кой е Вон?

Бош не можеше да проумее какво ставаше, защо нещата се потулваха. Съзнаваше, че би следвало да изчака, докато се свърже с Ървинг, но гневът вече се надигаше в гърлото му.

— Бош? Там ли си още? Кой друг тип?

— А за мен какво казват?

— За теб? Нищо не са казали.

— Името на другия тип е Джонатан Вон. Той също беше там. В имението на Мител снощи.

— Откъде знаеш?

— Защото и аз бях там.

— Бош, бил си на мястото?

Бош затвори очи, но мисълта му не можеше да прозре зад паравана, с който управлението бе забулило случая.

— Хари, нали се бяхме разбрали. Разкажи ми историята.

Той отбеляза, че тя за първи път беше използвала малкото му име. Продължи да мълчи, като се опитваше да проумее какво става и да претегли наум последствията от евентуален разговор с нея.

— Бош?

Пак както обикновено.

— Добре. Моливът ти в ръката ли е? Ще ти дам достатъчно, за да можеш да започнеш. Ще се наложи да се свържеш с Ървинг, за да получиш останалото.

— Звъня му непрекъснато. Той даже не приема обажданията ми.

— Ще го направи, щом разбере, че разполагаш с историята. Ще му се наложи.

Докато привърши с цялата история, Бош отново почувства умора и главата му запулсира болезнено. Беше готов да поспи пак, стига сънят да дойдеше. Искаше да забрави всичко и просто да спи.

— Невероятна история, Бош — изрече тя, когато свърши. — Съжалявам за майка ти.

— Благодаря.

— Ами Паундс?

— Какво за Паундс?

— Има ли някаква връзка? Ървинг държеше под контрол онова разследване. А сега прави същото с това.

— Ще трябва да попиташ него.

— Ако успея да го накарам да вдигне слушалката.

— Като се свържеш със секретаря, просто му кажи да предаде, че звъниш от името на Марджори Лоу. Той ще ти се обади, щом получи това съобщение. Гарантирам ти.

— Добре, Бош, само още нещо. Не го обсъдихме в началото, както би следвало. Мога ли да използвам името ти и да те назова като свой източник?

Бош се замисли, но само за миг.

— Да, можеш да го използваш. Не знам колко струва името ми вече, но можеш да го използваш.

— Благодаря. Ще се чуем. Ти си сладур.

— Аха, аз съм сладур.

Остави слушалката и затвори очи. Задряма, макар да не беше сигурен за колко време. Прекъсна го телефонен звън. Ървинг, при това ядосан.

— Какво си направил?

— Какво имаш предвид?

— Току-що получих съобщение от една репортерка. Казва, че се обаждала заради Марджори Лоу. Говорил ли си с журналисти за това?

— Разговарях с една.

— Какво й каза?

— Достатъчно, за да не можеш да го потулиш пак.

— Бош…

Той не довърши започнатото. Възцари се продължително мълчание, след което Бош заговори пръв:

— Имаше намерение да го покриеш, нали? Да го изтикаш на боклука, също както стана с нея. Виждаш ли, след всичко, което стана, тя все пак си остава без значение, нали?

— Не знаеш какво говориш.

Бош рязко седна. Сега вече той беше ядосан. Моментално го връхлетя световъртеж. Затвори очи и изчака пристъпът да премине.

— Добре, защо тогава не ми го кажеш? Става ли, шефе? Ти си този, дето не е наясно какво говори. Чух какво сте изнесли за пресата с твоите хора. Че може и да няма никаква връзка между Конклин и Мител. Какво е това, по… да не мислиш, че ще се примиря? А и Бон. Даже не сте го споменали. Гаден наемник с непромокаем костюм, който хвърля Конклин през прозореца и беше готов да очисти и мен. Той е този, който е довършил Паундс, а вие даже не го споменавате. Добре, шефе, кажи ми тогава, с какво не съм наясно?

— Бош, чуй ме. Изслушай ме. За кого работеше Мител?

— Не знам и не ми пука.

— Той е бил наеман от много влиятелни хора. Някои от най-влиятелните в този щат, някои от най-влиятелните в страната, и…

— Пет пари не давам!

— … по-голямата част от градския съвет.

— Какво от това? Какво искаш да ми кажеш? Че съветът и губернаторът, и сенаторите, и всички тези типове сега са какво, замесени? И трябва да им пазиш задниците ли?

— Бош, би ли се поукротил и проявил малко здрав разум? Чуй ме само. Естествено, че не казвам това. Опитвам се да ти обясня, че ако очерниш Мител, ще очерниш доста много влиятелни хора, които са се движили с него или са ползвали услугите му. В резултат това може да разбуни духовете в това управление и да засегне и мен, и теб по неизмерими начини.

Така значи, сега вече Бош го разбра. Ървинг прагматикът беше направил своя избор, може би даже съгласувано с шефа на полицейското управление, да издигне управлението и самите тях над истината. Цялата работа вонеше на вкиснат боклук. Бош усети как го връхлетя вълна от изтощение. Давеше се в нея. Беше му дошло до гуша.

— А като потулваш нещата заради тях, им помагаш по неизмерим начин, така ли? Хващам бас, че шефът е бил на телефона цяла сутрин, за да се свърже с всеки един от тях и да го успокои. Така всички ще са ти задължени, ще са адски задължени и на управлението. Страхотно, шефе. Страшна сделка. Предполагам, че няма никакво значение, дето истината хич не се вижда в цялата работа.

— Бош, искам да й се обадиш. Обади се на тази журналистка и й каже, че заради удара по главата си бил малко…

— Не! На никого няма да се обаждам. Прекалено късно е. Аз вече разказах историята.

— Обаче не цялата. Цялата история ще навреди също толкова и на теб, нали?

Изплю камъчето. Значи Ървинг знаеше. Или бе разбрал пряко, или доста вярно се беше досетил, че Бош е използвал името на Паундс и по този начин в крайна сметка бе отговорен за смъртта му. Това знание сега беше неговото оръжие срещу Бош.

— Ако не мога да удържа нещата — добави Ървинг, — може да се наложи да предприема стъпки срещу теб.

— Не ми пука — отвърна тихо Бош. — Можеш да направиш каквото си искаш с мен, обаче историята ще бъде отпечатана, шефе. Истината.

— Това ли е истината? Цялата истина? Съмнявам се и знам, че дълбоко в себе си и ти се съмняваш. Така и никога няма да разберем цялата истина.

Последва тишина. Бош изчака, защото мислеше, че Ървинг ще каже още нещо, но мълчанието продължи и той затвори. След което изключи телефона и най-сетне се унесе в сън.