Майкъл Конъли
Последният койот (35)

35

Бош влезе през портала на петия етаж в Отдела за вътрешни разследвания, но там нямаше никой. Изчака няколко минути Толивър, на когото Ървинг бе наредил да го откарат до дома му, обаче младият детектив не се появи. Бош реши, че отделът вероятно се опитва да му устрои нов рунд игра на нерви. Не му се щеше да влиза вътре, за да търси Толивър, затова просто силно го извика. Вратата зад гишето бе леко открехната, нямаше начин да не го чуе.

В стаята влезе обаче Брокман. Той се вгледа настойчиво в Бош, без да проговори.

— Слушай, Брокман, Толивър трябваше да ме закара вкъщи — заяви Бош. — Не искам да си имам никакво вземане-даване с теб.

— О, колко жалко.

— Просто извикай Толивър.

— Бъди нащрек, Бош, няма да те оставя на мира.

— Знам. Ще повикаш ли Толивър?

— Няма да усетиш как ще те пипна.

Бош кимна и погледна към вратата, през която очакваше всеки момент да се появи Толивър. Искаше му се Да прекрати този разговор и да се прибере вкъщи. Зачуди се дали да не си хване такси, но в пиковия час щеше Да му струва поне петдесет долара. Освен това му допадаше идеята да го откара едно от светилата в ОВР.

— Хей, убиец!

Бош отново погледна Брокман. Започваше да му писва от този тип.

— Как е да се чукаш с друг убиец, а? Сигурно наистина си струва да идеш чак до Флорида.

Бош се опита да запази самообладание, обаче усети, че лицето му го издаде. Разбра веднага кого имаше предвид Брокман.

— Какви ги дрънкаш?

Лицето на Брокман светна от удоволствие, като видя изненадата на Бош.

— Уха, супер! Тя даже не си е направила труда да ти го съобщи, а?

— Какво да ми съобщи?

Искаше му се да се пресегне през плота и да сграбчи Брокман за реверите, но се сдържа.

— Какво да ти каже ли? Слушай какво аз ще ти кажа. Мисля, че цялата ти история е същите с бели конци, и аз ще го докажа. Тогава господин Чистофайник от горния етаж няма да може да те прикрива повече.

— Той каза, че съм чист и да ме оставиш на мира.

— Да ти го начукам и на тебе, и на него. Като разбия алибито ти, няма да има къде да ходи и ще те отреже.

Толивър влезе с ключове за кола в ръката. Застана мълчаливо зад Брокман със сведени към пода очи.

— Веднага я пуснах през компютъра — каза Брокман. — Тя е с досие, Бош. Не го ли знаеше? Тя е убийца като теб. Краставите магарета се надушват отдалеч. Двамата сте си лика-прилика.

Бош имаше хиляди въпроси, но за нищо на света не би ги задал на този човек. Замисли се за чувствата си към Джаз и усети как в душата му се отвори огромна празнина. Даде си сметка, че тя му бе предоставила достатъчно признаци, но той не ги беше разчел. Въпреки това най-осезателното чувство, което го връхлетя, беше усещането, че е предаден.

Бош умишлено пренебрегна Брокман и погледна към Толивър.

— Хей, хлапе, ще ме караш ли, или какво?

Толивър заобиколи гишето, без да отговори.

— Бош, вече съм те спипал за асоцииране — изрече Брокман, — но това някак си не ме задоволява напълно.

Бош пристъпи към вратата за коридора и я отвори. Според вътрешния правилник на ПУЛА на служителите от управлението бе забранено да общуват с доказани престъпници. Дали Брокман можеше да скалъпи обвинение по този параграф или не, никак не го беше грижа. Прекрачи прага, а Толивър го последва. Преди вратата да се е затворила плътно, Брокман викна след тях:

— Целуни я от мен, убиецо.