Майкъл Конъли
Последният койот (32)

32

Бош не възприемаше почти нищо от това, което ставаше около него. След като пристигнаха в управлението, го ескортираха до кабинета на Ървинг на шестия етаж и го настаниха на един стол в заседателната зала до него. Остана там сам за половин час, след което Брокман и Толивър влязоха в стаята. Брокман зае стола точно срещу Бош, а Толивър седна от дясната страна на Хари. От факта, че бяха на територията на Ървинг вместо в помещенията на Отдела за вътрешни разследвания, на Бош му стана ясно, че заместник-началникът искаше да запази пълен контрол върху положението. Ако се окажеше, че действително се отнася за убийство на полицай от полицай, щеше да му е необходимо да упражни цялата си власт, за да не го изпусне да проникне през стените на управлението. От това можеше да се получи обществен скандал с мащабите на случая „Родни Кинг“.

Сред мъглявината, която го заобикаляше, и накъсаните представи за мъртвото тяло на Паундс една настойчива мисъл най-сетне прикова вниманието на Бош: самият той бе в много лошо положение. Каза си, че не бива да се оттегля в черупката си. Напротив, трябваше да бъде нащрек. Мъжът, който седеше срещу него, би бил неизказано доволен, ако успееше да лепне убийството на Бош, и бе готов да стигне до всякакви крайности, за да го постигне. Бош знаеше, че не бе убил Паундс в прекия, физически смисъл на думата, но това не бе достатъчно. Трябваше да се брани. Затова реши, че няма да разкрива нищо пред Брокман. Щеше да бъде толкова твърд, колкото всеки от присъстващите. Прокашля се и започна преди Брокман да заговори.

— Кога е станало?

— Тук аз задавам въпросите.

— Мога да ти спестя време, Брокман. Кажи ми кога е станало и аз ще ти кажа къде съм бил по това време. Така ще приключим по-бързо. Разбирам защо съм заподозрян. Не мога да те виня, обаче си губиш времето.

— Бош, нямаш ли никакви чувства? Човекът е мъртъв. Ти си работил с него.

Бош се вгледа в него за дълго, преди да отговори с равен глас.

— Чувствата ми нямат значение. Никой не заслужава да бъде убит, но той няма да ми липсва, както не ми липсва и работата с него.

— Господи! — Брокман поклати глава. — Човекът имаше жена, дете в колежа.

— Може би и на тях също няма да им липсва особено. Не се знае. Човекът беше истинска досада в службата. Няма причина да се очаква, че се е държал другояче вкъщи. А твоята жена какво мисли за теб, Брокман?

— Няма нужда да се напъваш, Бош. Няма да се поддам на някои от твоите…

— Вярваш ли в Бога, Брикман?^[1]

Бош употреби прозвището, с което бяха възнаградили Брокман в управлението заради методичността, с която забъркваше разследвания срещу колегите си полицаи, Като починалия Бил Конърс.

— Тук не става дума за мен или моите религиозни убеждения, Бош. Говорим за теб.

— Точно така. Говорим за мен. Така че ще ти кажа Какво мисля аз. Още не съм сигурен в какво точно вярвам. Животът ми вече преваля зенита, а аз още не съм го проумял. Обаче моята теория е, че всеки на тази планета притежава някаква енергия, която го прави такъв, какъвто е. Всичко е въпрос на енергия. И когато умреш, тя просто се трансформира другаде. А Паундс? Е, той беше лоша енергия и сега тя е отишла някъде другаде. Тъй че не се чувствам кой знае колко зле по въпроса за смъртта му, да отговоря на въпроса ти. Обаче бих желал да разбера къде е отишла тази лоша енергия. Надявам се да не си получил част от нея, Брикман. И без това си имаш достатъчно.

Той намигна на Брокман и забеляза моментното объркване, което пробягна по лицето на детектива от ОВР, докато се мъчеше да разгадае значението на тирадата му. Изглежда, просто я изхвърли от съзнанието си и продължи нататък.

— Стига шутовщини. Защо си се спречкал с лейтенант Паундс в кабинета му в четвъртък? Знаеш, че това преминава всякакви граници, когато си в положението на отстранен от службата.

— Ами онова беше нещо като ситуация в стил „Параграф 22“. Май така го наричаха. Нередно бе и отиването ми там, но Паундс, моят шеф, ми се обади да върна колата си. Виждаш ли, още един пример за действията на лошата енергия. Вече бях в принудителен отпуск, но на него сякаш това не му стигаше. Трябваше да вземе и колата ми. Така че му занесох ключовете. Той ми беше началник и това си бе чиста заповед. Така че отиването ми там наруши една от разпоредбите, обаче и неявяването ми също би било нарушение.

— Защо си го заплашвал?

— Не съм го заплашвал.

— Той е завел добавка към оплакването за нанесена обида отпреди две седмици.

— Не ми пука какво е завел. Нямаше никакви заплахи. Човекът си падаше малко страхливец. Може и да се е чувствал заплашен. Но нямаше никаква заплаха. Има разлика.

Бош погледна през рамо другия костюмар. Толивър. Изглежда, той щеше да мълчи през цялото време. Това беше неговата роля. Просто се взираше в Бош, като че ли гледаше екрана на телевизор.

Бош плъзна очи из помещението и за първи път забеляза телефона вляво от масата. Зелената светлина показваше връзка със залата за заседания. Разговорът се предаваше извън стаята. Вероятно към записващо устройство. Вероятно към Ървинг в съседния му кабинет.

— Има свидетел — каза Брокман.

— На какво?

— На заплахата.

— Слушай какво, лейтенант, защо не ми кажете каква точно е била заплахата, за да знам за какво става дума. В края на краищата, щом вярвате, че съм заплашвал, защо не ме уведомите какво съм бил казал?

Брокман помисли малко над изреченото, преди да отговори.

— Много просто, както повечето заплахи. Казал си, че ако някога пак, цитирам, се опита да се ебава с теб, ще го убиеш. Не много оригинално.

— Обаче достатъчно заклеймяващо, а? Е, да ти го на-чукам, Брокман, никога не съм изричал подобно нещо. Не се съмнявам, че онзи дръвник е написал допълнение. Това си беше точно в негов стил, но който и да е този твой свидетел, той направо смърди.

— Познаваш ли Хенри Корчмар?

— Хенри Корчмар ли?

Бош нямаше представа за кого става дума. После проумя, че Брокман има предвид стария Ханри от „Дремещия отряд“. Бош никога не беше чувал фамилията му, затова за момент се бе озадачил.

— Старецът? Той не беше в стаята. Не е никакъв свидетел. Казах му да излезе и той излезе. Каквото и да ви е казал, вероятно просто е подкрепил Паундс, защото е бил изплашен. Обаче той въобще не беше там. Давай в същия дух, Брокман. Ще ти доведа поне дванадесет души от това помещение в участъка, които видяха всичко през стъклените стени на кабинета. И те ще потвърдят, че Хенри не е бил там, ще кажат, че Паундс е излъгал и че всички са знаели. И къде тогава ще иде така наречената заплаха?

Брокман не отвърна нищо в последвалата тишина, затова Бош продължи:

— Виждаш ли, не си си свършил работата както трябва. Според мен прекрасно знаеш, че хората, които работят в този участък, смятат типовете като теб за най-големите боклуци в управлението. Уважават повече даже онези, които затварят зад решетките. И ти го знаещ, Брикман, затова не си благоволил да отидеш при тях. Вместо това вярваш на приказките на един старец и вероятно даже още не си знаел за смъртта на Паундс, когато си говорил с него.

От начина, по който Брокман бързо извърна очи, Бош разбра, че го е заковал. Вдъхновен от победата си, се изправи и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Да пия вода.

— Джери, иди с него.

Бош се поспря на прага и се обърна назад.

— Какво, да не би да си мислиш, че ще избягам, Брокман? Ако действително си го мислиш, значи изобщо не си наясно с мен. Ако го мислиш, значи изобщо не си се подготвил за този разговор. Защо не дойдеш някой ден при мен в Холивуд да те науча как се разпитват заподозрени в убийство. Безплатно.

Бош излезе, а Толивър тръгна след него. Отиде до чешмичката в коридора, пи дълго, после избърса устата си с ръка. Беше нервен, уплашен. Не знаеше колко време щеше да мине, преди Брокман да прозре играта му.

Докато крачеше обратно към залата, Толивър мълчаливо вървеше на три крачки зад него.

— Още си млад — каза Бош през рамо. — Може и да има спасение за теб, Толивър.

Влезе в заседателната зала в момента, когато Брокман влизаше през другата врата. Бош знаеше, че това бе директен вход към кабинета на Ървинг. Веднъж бе водил разследване на сериен убиец в това помещение и под чехъла на Ървинг.

Двамата мъже отново заеха местата си един срещу друг.

— Добре — подхвана Брокман, — сега ще прочета правата ти, детектив Бош.

Той извади малко картонче от портфейла си и изчете поправката „Миранда“. Сега вече Бош със сигурност знаеше, че разговорът се записва. Това бе нещо, което биха искали да имат на лента.

— И така — каза Брокман, след като свърши, — съгласен ли си доброволно да отстъпиш правата си и да поговориш с нас за това положение?

— А, значи вече стана положение? Мислех, че ставаше дума за убийство. Аха, ще отстъпя.

— Джери, иди и донеси бланка. Нямам у себе си. Джери стана и излезе през вратата към коридора. Бош долови звука от забързаните му стъпки по балатума, после се чу шум от отваряща се врата. Щеше да слезе по стълбите към стаите на ОВР на петия етаж.

— Хм, да започнем с…

— Не искаш ли да изчакаме свидетелят ти да се върне? Или това тук се записва тайно без мое знание?

Това моментално обърка Брокман.

— Да, Бош, това… се записва. Но не тайно. Преди да започнем, те уведомихме, че ще записваме.

— Сполучливо замазване, лейтенант. Тази, последната реплика, наистина си я биваше. Ще трябва да я запомня.

— Сега нека преминем на…

Вратата се отвори и в стаята влезе Толивър с лист в ръка. Подаде го на Брокман, който погледна, за да се увери, че е точният формуляр, и го плъзна през масата към Бош. Хари грабна химикалката и чевръсто надраска подпис на съответния ред. Беше запознат със съдържанието на бланката. Плъзна я обратно и Брокман я отмести, без да я поглежда. Така и не забеляза, че подписът, оставен от Бош, бе „Майната ти.“

— Добре, да пристъпим по същество. Бош, осведомете ни за местонахождението си през последните седемдесет и два часа.

— Не искате ли първо да ме претърсите? Какво ще кажеш, Джери?

Бош се изправи и разтвори пешовете на сакото си, за да могат да видят, че не е въоръжен. Сметна, че като ги подразни с това, те ще направят точно обратното и няма да го претърсят. Полицейската значка на Паунд в джоба му бе доказателството, което по всяка вероятност би го закопало, ако я откриеха.

— Сядай, Бош! — излая Брокман. — Няма да те претърсваме. Опитваме се да бъдем максимално толерантни с теб, но ти само утежняваш нещата.

Бош седна на мястото си, временно успокоен.

— Сега просто ни кажи къде си бил. Нямаме цял ден на разположение.

Бош се замисли. Изненада го дължината на периода от време, който искаха да покрият. Седемдесет и два часа. Запита се какво ли беше станало с Паундс и защо не бяха способни да стеснят в по-точни граници времето на настъпване на смъртта.

— Преди седемдесет и два часа. Ами преди седемдесет и два часа беше петък следобед и аз бях в Китайския квартал в сградата на петдесет-едно-петдесет. Което ми напомня, че трябва да съм там след десет минути. Тъй че, момчета, ако ме извините…

Той се изправи.

— Сядай, Бош! Погрижили сме се за това. Седни.

Бош зае мястото си, без да казва нищо. Осъзна, че всъщност се чувстваше разочарован, задето щеше да изпусне сеанса си с Кармен Хинойъс.

— Хайде, Бош, нека го чуем. Какво се случи след това?

— Не си спомням всички подробности. Обаче онази вече хапнах в „Червения вятър“, освен това спрях в „Епицентър“ за няколко питиета. После около десет отидох на летището. Взех нощния полет до Флорида, до Тампа, прекарах почивните дни там и се върнах около час и половина преди да открия вас, момчета, незаконно пребиваващи в къщата ми.

— Не беше незаконно. Имахме заповед.

— На мен не ми беше показана никаква заповед.

— Да не се отвличаме, какво искаше да кажеш с това, че си бил във Флорида?

— Предполагам, исках да кажа, че съм бил във Флорида. Какво друго според вас би могло да означава.

— Можеш ли да го докажеш?

Бош бръкна в джоба си, извади бордовата карта с квитанциите и ги плъзна по масата.

— За начало ето ти разписките за билетите. Мисля, че вътре има и една от гишето за коли под наем.

Брокман бързо отвори картата и зачете.

— Какво прави там? — попита той, без да вдига очи.

— Доктор Хинойъс, служебната ни психиатърка, ми каза, че трябва да се опитам да попътувам извън града. И аз си помислих, а защо не до Флорида? Никога не съм ходил там, пък през целия си живот съм обожавал портокалов сок. Тъй че си казах, що не, по дяволите? Флорида.

Брокман пак бе сразен. Не беше очаквал нищо подобно. Бош бе готов да се обзаложи. Повечето полицаи така и не разбираха колко важен за разследването бе предварителният разговор със свидетел или заподозрян. Той слагаше отпечатък на всички следващи разпити и даже на свидетелските показания в съда. Човек трябваше да бъде подготвен. Също като при адвокатите се налагаше да се знаят отговорите, преди още да се зададат въпросите. ОВР толкова разчиташе на самото си присъствие като заплаха, че служителите от този отдел така и не смятаха за необходимо да се подготвят предварително за разпитите. И когато удареха на камък като в настоящия случай, не знаеха какво да предприемат по-нататък.

— Добре, Бош, хм… какво прави във Флорида?

— Чувал ли си тази песен на Марвин Гей? Преди да го убият? Тя се нарича…

— Какви ги говориш?

— … „Сексуално лечение“. Казва, че е хубаво за душата.

— Аз съм я чувал — обади се Толивър.

Двамата, Бош и Брокман, го погледнаха.

— Извинете — смънка той.

— Пак те питам, Бош — каза Брокман, — за какво точно говориш?

— Казвам, че по-голямата част от времето съм прекарал с жена, която познавам там. А повечето от останалото време бях с риболовен водач на лодка в Мексиканския залив. Това, което казвам, бунако, е, че съм бил с хора почти всяка минута от времето там. А периодите, в които съм бил сам, са толкова кратки, че не би било възможно да долетя дотук и да убия Паундс. Даже не знам кога е бил убит, но мога да ти кажа едно, ти нямаш нищо срещу мен, Брокман, защото нищо такова не съществува. Тръгнал си в погрешна посока.

Бош бе подбрал думите си грижливо. Не беше сигурен какво и дали въобще знаеха нещо за частното му разследване и нямаше намерение да го споменава, ако може да го избегне. Те разполагаха с папката по следствието и кутията с веществените доказателства, но той смяташе, че ще успее да отклони вниманието им от тях с приказки. Освен това разполагаха и с бележника му, който беше пъхнал в пътната си чанта на летището. В него бяха записани имената и адресите на Джасмин и Маккитрик, адреса на къщата на Ено в Лас Вегас, както и други бележки по разследването. Обаче те можеше и да не сглобят смисъла на всичко това. Ако имаше късмет.

Брокман извади бележник и писалка от вътрешния джоб на сакото си.

— Добре, Бош, дай ми името на жената и на този водач за риболов. Трябват ми телефоните им, всичко.

— Мисля, че няма да стане.

Очите на Брокман се разшириха.

— Не ме интересува какво мислиш, дай ми имената им.

Бош не каза нищо, просто се загледа в масата пред себе си.

— Бош, вече ни каза къде си бил, сега трябва да потвърдим думите ти.

— Аз знам къде съм бил, това е всичко, от което имам нужда.

— Ако си чист, както твърдиш, остави ни да го проверим, да свалим подозренията от теб и да продължим нататък към други възможности.

— Пред себе си имаш имената на авиолиниите и фирмата за коли под наем. Започни от това. Няма да въвличам хора, които изобщо нямат връзка със случая. Те са добри хора и за разлика от теб ме харесват. Няма да ти позволя да развалиш всичко, като прегазиш със слонските си крака моите взаимоотношения с тях.

— Нямаш голям избор, Бош.

— О, напротив, имам. Щом искаш да повдигнеш обвинение срещу мен, направи го. Ако нещата стигнат дотам, ще доведа тези хора и те ще те издухат, Брокман. Сигурно си мислиш, че в момента имаш тежки проблеми, задето си пратил Бил Конърс в „гардероба“? Е, почакай и ще видиш как след този случай ще имаш по-лош обществен имидж и от Никсън. Нямам намерение да ти давам имената им. Ако искаш да си запишеш нещичко в онзи твой бележник, отбележи, че съм казал: „Майната ти!“ Това май ще обобщи всичко.

Лицето на Брокман се изпъстри с морави и белезникави петна. Той помълча доста, преди да заговори.

— Знаеш ли какво си мисля? Все още смятам, че ти си го направил. Мисля, че си наел някой да го свърши и си духнал към Флорида, за да не си в околността. Риболовен водач. И това ако не е нарочно измислено прикритие. А пък жената? Коя беше тя, курва, която си забърсал от някой бар? От кой вид беше, от петдесет-доларовите алибита? Или ти се наложи да се изръсиш със стотачка?

С едно бурно движение Бош блъсна масата към Брокман, хващайки го напълно неподготвен. Тя се плъзна под ръцете му и го удари в гърдите. Столът му се килна назад и опря в стената. Бош натисна своя край и го задържа прикован към стената. После плъзна стола си назад, така че да опре в стената зад гърба му. Вдигна левия си крак и го запъна в ръба на масата, за да не отслаби натиска. Видя как петната по лицето на Брокман станаха още по-контрастни, щом му изкара въздуха. Очите му изпъкнаха. Обаче нямаше опорна точка, за да се освободи от масата.

Толивър бе прекалено бавен. Напълно поразен, той се вгледа в Брокман, сякаш за цяла вечност, като че ли очакваше заповеди, после скочи към Бош. Хари успя да отбие първата му атака, като го блъсна назад, и младежът се стовари в една саксия в ъгъла на стаята. В този момент Бош долови с периферното си зрение как някаква фигура влезе в помещението през другата врата. После столът му бе дръпнат рязко изпод него и той се намери на пода, а отгоре му се стовари стабилна тежест. Бош извъртя леко глава и видя Ървинг.

— Не мърдай, Бош! — изкрещя Ървинг в ухото му. — Успокой се, веднага!

Бош отпусна мускули, за да покаже, че се подчинява, и Ървинг се отмести от него. Бош остана неподвижен за известно време, след което се хвана за ръба на масата и се изправи. Като стана, видя, че Брокман се държеше с две ръце за гърдите и кашляше и пухтеше, опитвайки се да възстанови дишането си. Ървинг беше допрял длан на гърдите на Бош както за да го успокои, така и за да го възпре от нова атака срещу Брокман. С другата си ръка махна към Толивър, който се опитваше да върне палмата на мястото й. Тя се беше измъкнала от саксията и не можеше да стои изправена. Накрая той просто я подпря на стената.

— Ти — изстреля Ървинг, — вън!

— Но, сър…

— Изчезвай!

Толивър припряно се измъкна през вратата към коридора. Брокман най-после бе успял да възстанови донякъде дар словото си.

— Бъъ… Бош, гадно копеле, ти… ще идеш в затвора. Ти…

— Никой няма да отива в затвора — строго изрече Ървинг. — Никакъв затвор.

Ървинг направи пауза, за да си поеме дъх. Бош забеляза, че заместник-началникът бе не по-малко запъхтян от другите в стаята.

— Няма да има никакви обвинения по случилото се-допълни Ървинг най-накрая. — Лейтенант, опитахте се да го предизвикате и си го получихте.

Тонът на Ървинг не търпеше възражения. Брокман, все още запъхтян, се облегна на лакти на масата и прокара пръсти през косата си, опитвайки се да възвърне част от самообладанието си, но единственото, което излъчваше, бе пълно поражение. Ървинг се обърна към Бош, мускулите на челюстта му играеха от гняв:

— А и ти, Бош. Не знам как да ти помогна. Никога не играеш по правилата. Много добре знаеше какво прави той, самият ти си го провел стотици пъти. Обаче не можа просто да си кротуваш на задника и да го приемеш. Що за човек си?

Бош не каза нищо, пък и се съмняваше, че Ървинг очаква какъвто и да било отговор. Брокман започна да кашля и Ървинг премести очи към него.

— Добре ли си?

— Така мисля.

— Иди отсреща и накарай някой от служебните доктори да те прегледа.

— Няма нужда, добре съм.

— Добре, тогава слез долу в кабинета си и си почини. Ще пратя някой друг да поговори с Бош.

— Бих искал да продължа раз…

— Предварителният разговор свърши, лейтенант. Ти току-що го провали. — След което, поглеждайки към Бош, добави: — Двамата го провалихте.