Майкъл Конъли
Последният койот (28)

28

Сутринта Бош се събуди пръв. Изкъпа се под душа и си изми зъбите с четката на Джасмин, без да й иска разрешение. После си облече дрехите от предишния ден и отиде до колата си, за да си вземе чантата. Щом си сложи чисти дрехи, влезе в кухнята, за да потърси кафе. Единственото, което откри, бе кутия с пакетчета чай.

Отказа се от идеята за кафе и тръгна из жилището, а чамовите дъски на пода поскърцваха под стъпките му. Дневната беше обзаведена също толкова оскъдно, колкото спалнята. Диван, покрит с кремаво одеяло, ниска масичка, стара стереоуредба само с касетофон и без компактдиск плейър. Никакъв телевизор. И отново нищо по стените освен красноречиви белези, че по тях е висяло нещо. Откри два пирона. Не бяха покрити с ръжда нито пък боядисани. Явно бяха заковани наскоро.

През няколко френски прозореца дневната извеждаше на остъклена тераса. Там имаше тръстикови мебели и няколко засадени в саксии цветя, сред които и едно миниатюрно портокалово дръвче с плод в клоните. Цялата тераса бе пропита от аромата му. Бош пристъпи към прозорците и като се вгледа на юг по алеята зад парцела, съзря залива. Косите лъчи на слънцето го осветяваха в чисто бяло.

Върна се обратно в дневната, прекоси стаята и стигна до врата на срещуположната стена. Веднага щом я отвори, в носа го удари острият мирис на маслени бои и терпентин. Тук тя рисуваше. Той се поколеба, но само за миг, след което прекрачи прага.

Първото, което забеляза, бе, че стаята има прозорец с изглед право към залива над задните дворове и гаражите на три или четири къщи надолу по улицата. Панорамата беше красива и той разбра защо тя беше избрала точно тази стая, за да твори. В центъра, на изцапано с петна от боя чердже, видя статив, стол нямаше. Тя рисуваше права. Не забеляза никакво осветително тяло из стаята. Значи работеше само на дневна светлина.

Заобиколи статива и видя, че опънатото платно на него беше още недокоснато. До едната стена бе долепена висока маса с пръснати по нея тубички с бои. Имаше и палитри, и кутии от кафе, натъпкани с четки. В края на плота се намираше голяма мивка.

Бош забеляза под плота още платна. Бяха поставени с лица към стената и изглеждаха неизползвани, също като онова на статива, в очакване на художника. Обаче Бош заподозря противното. Не и при всичките оголени пирони по стените в другите стаи. Пресегна се под тезгяха и плъзна към себе си някои от платната. Докато го правеше, се почувства така, сякаш разнищваше някакъв случай, сякаш бе на път да разгадае някаква мистерия.

Трите портрета, които извади, бяха нарисувани в мрачни тонове. Нито един не беше подписан, макар да ставаше ясно, че са рисувани от една и съща ръка. Ръката на Джасмин. Бош разпозна стила от картината, която беше видял в къщата на баща й. Отчетливи очертания, тъмни краски. Първата изобразяваше гола жена и извърнато лице, невидимо за художника и попаднало в сянката. Чувството, което тя събуди у Бош, бе, че по-скоро тъмнината поглъщаше жената, отколкото тя просто да се бе обърнала към нея. Устата й бе напълно изличена от сянката. Сякаш беше няма. Жената, разбра Бош, беше самата Джасмин.

Втората картина като че ли беше част от същия анализ. Същата гола жена в сянка, но този път обърната с лице към наблюдателя. Бош отбеляза, че на портрета Джасмин си беше нарисувала по-пълни гърди, отколкото имаше в действителност, и той се почуди дали е нарочно, с някакъв умисъл, или просто беше неволно усъвършенстване, направено от художника. Бош забеляза, че под воала на сивата сянка, плъзнал се върху картината, по тялото на жената се забелязваха червени отблясъци. Не беше сведущ по въпросите на изкуството, но все пак можеше да долови, че това бе един мрачен портрет.

Бош погледна третата картина, която беше извадил, и откри, че тя не беше свързана по нищо с предишните две, освен че пак бе актов портрет на самата Джасмин. Обаче той ясно разпозна творбата на интерпретация на „Вик“ от Едуард Мунк^[1] картина, която винаги бе пленявала Бош, макар да я беше виждал единствено на репродукции в книги. На платното пред очите му фигурата на изплашената жена беше Джасмин. Вместо сред ужасяващия, завихрен пейзаж на съня у Мунк, жената бе на моста „Скайуей“. Бош отчетливо разпозна яркожълтите му вертикални подпори.

— Какво правиш?

Подскочи, сякаш го бяха пронизали с нож в гърба. Джасмин стоеше на прага на ателието. Облечена бе в халат от черна коприна, който загръщаше с ръце. Очите й бяха подпухнали. Току-що се беше събудила.

— Разглеждам работите ти, нали нямаш нищо против?

— Тази врата беше заключена.

— Не, не беше.

Тя посегна към дръжката и я завъртя, сякаш така щеше да докаже твърдението си.

— Не беше заключена, Джаз. Извинявай. Не знаех, че не желаеш да влизам тук.

— Би ли върнал тези неща обратно на мястото им, ако обичаш?

— Разбира се. Но защо си ги свалила от стените?

— Не съм ги сваляла.

— Защото са актови или заради това, което означават?

— Моля те, не ме питай за това. Остави ги обратно.

Тя се отдалечи и Бош върна картините там, където ги беше намерил. Излезе от стаята и я намери в кухнята да пълни железния чайник с вода от мивката. Беше застанала с гръб към него и той тихо се приближи към нея и леко допря длан до гърба й. Въпреки това тя леко се сепна от докосването му.

— Слушай, Джаз, извинявай. Аз съм ченге. Просто бях любопитен.

— Няма нищо.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Искаш ли чай?

Тя беше напълнила чайника, но не се обърна и не направи никакво движение, за да го сложи на котлона.

— Не. Мислех си да те изведа да закусим някъде навън, ако искаш.

— Кога си тръгваш? Спомням си, ти каза, че полетът ти е сутринта.

— Това е другото, за което си мислех. Бих могъл да остана още един ден и да тръгна утре, ако желаеш. Искам да кажа, ако ми позволиш да остана при теб. Много бих искал.

Тя се обърна и го погледна.

— Аз също искам да останеш.

Прегърнаха се и се целунаха, но тя почти веднага се дръпна назад.

— Не е честно, ти си си измил зъбите. Моят дъх сигурно е чудовищен.

— Аха, обаче аз използвах твоята четка, така че сме квит.

— Отвратително. Сега трябва да си взема нова.

— Точно така.

Двамата се усмихнаха и Джаз го прегърна през врата, изглежда, нахлуването му в личната й територия бе забравено.

— Ти се свържи с авиокомпанията, а аз ще се приготвя. Знам къде бихме могли да отидем.

Когато тя се отдръпна, той я задържа за момент. Искаше му се пак да повдигне темата. Не можеше да се сдържи.

— Искам да те питам нещо.

— Какво?

— Защо онези картини не са подписани?

— Не са готови.

— Онази в жилището на баща ти беше подписана.

— Тя беше за него, затова я подписах. Тези, другите, за мен.

— Онази на моста. Тя ще скочи ли?

Тя се вгледа в него продължително, преди да отговори.

— Не зная. Понякога, като я гледам, мисля, че ще го направи. Мисля, че намерението е там, обаче човек никога не знае.

— Това не може да се случи, Джаз.

— Защо не?

— Защото не може.

— Отивам да се облека.

Тя се откъсна от него и излезе от кухнята.

Бош пристъпи към телефонния апарат на стената до хладилника и набра номера на авиокомпанията. Като променяше резервацията за понеделник сутрин, спонтанно реши да попита служителката дали не би могла да направи полета така, че да мине през Лас Вегас на път към Лос Анджелис. Тя отвърна, че ще му се наложи да изчака три часа и четиринадесет минути за връзката. Бош й каза, че това го устройва. Наложи се да плати още петдесет долара над онези седемстотин, за да се направят необходимите промени. Разплати се пак чрез кредитната си карта.

Като затвори, се замисли за Вегас. Клод Ено беше мъртъв, но съпругата му продължаваше да осребрява чековете. Тя може би си струваше петдесетдоларовото отклонение.

— Готов ли си?

Джасмин го викаше от дневната. Бош излезе от кухнята и я видя облечена с отрязани джинси и стегнат потник под бяла, разкопчана риза, която беше вързала на кръста. Вече си беше сложила и слънчевите очила.

В кафенето, където го заведе, сервираха бисквити, обилно полети с мед, а яйцата — с масло и поръсени с овесени ядки. Бош не беше ял овесени ядки от тренировъчния лагер в Бенинг. Ястието беше вкусно. Нито един от двамата не говореше много. Картините и разговора който бяха провели през нощта, преди да заспят, не бяха споменати. Изглежда, споделеното бе най-добре да оста-не за тъмните сенки на нощта, както и картините й.

Когато изпиха и кафето, тя настоя да плати сметката. Той пое бакшиша. Прекараха следобеда, разхождайки се с нейния Фолксваген със свален гюрук. Тя го разведе из цялата околност от Айбър Сити до Сейнт Питсбърг Бийч, изгаряйки един резервоар с бензин и два пакета цигари. В късния следобед отидоха на едно място, наречено Индианс Рок Бийч, за да гледат залеза над залива.

— Била съм на много места — каза Джасмин, — но тук светлината е най-красива.

— Някога ходила ли си в Калифорния?

— Не, още не.

— Понякога залезът там прилича на разтопена лава, която се излива над града.

— Навярно е красиво.

— Да, кара те да забравиш много неща, да простиш много неща… Това е най-хубавото в Лос Анджелис. Там има много натрошени късове. Но онези, които още са цели, наистина си струват.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Любопитен съм за едно нещо.

— Ето че пак се почва. Какво?

— Щом не показваш картините си на никого, как си изкарваш хляба?

Въпросът беше съвсем неуместен за разговора в момента, но Бош беше мислил за това почти през целия ден.

— Имам пари от баща си. Даже отпреди да почине. Не са кой знае колко, на на мен и не ми трябва много. Достатъчно са. Не се налага да продавам работите си, когато ги завърша, следователно, докато работя по тях, няма да правя компромиси със себе си. Така изкуството ми е чисто.

На Бош това му прозвуча като удобно обяснение на човек, който се страхува да изложи и разкрие себе си пред другите. Обаче остави забележката без коментар. Тя обаче не.

— Непрекъснато ли си ченге? Непрекъснато ли задаваш въпроси?

— Не. Само когато държа на някого.

Тя леко го целуна и се върна в колата.

След като се отбиха в жилището й, за да се преоблекат, вечеряха в хубав ресторант в Тампа, в който листата на вината бе толкова дълга, че всъщност бе с дебелината на книга и им я донесоха на поднос. Самият ресторант, изглежда, бе творение на някой италиански декоратор, тъмна смесица от позлатено рококо, натрапчиво червено кадифе и класически картини и статуи. Беше точно каквото бе очаквал от нея да предложи. Тя му спомена, че това място за чревоугодници всъщност се държи от вегетарианец.

— Все едно е някой от Калифорния.

Тя се усмихна и замълча за доста време. Бош се замисли за разследването. През целия ден не се беше сещал за него нито за момент. Сякаш бе изтикал майка си настрани, за да може най-егоистично да се наслаждава на компанията на Джасмин. Тя, изглежда, пак прочете мислите му.

— Би ли могъл да останеш още един ден, Хари? Той се усмихна и поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Но ще се върна. Веднага щом мога.

Бош се разплати за вечерята с кредитната карта, за която предполагаше, че достига лимита си, и двамата тръгнаха към апартамента й. Съзнавайки, че времето, прекарано заедно, приближава края си, веднага се насочиха към леглото.

Усещането за тялото й, вкусът и ароматът му като че ли бяха съвършени за Бош. Не му се искаше този миг да свършва. И преди бе изпитвал внезапно привличане към жени и понякога даже му се бе отдавал. Но те никога не бяха така напълно обвързващи и завършени. Предположи, че причината бе в множеството неща, които не знаеше за нея. Тя беше загадка. Във физическия смисъл не би могъл да се приближи по-плътно от това, което бе в момента, и все пак у нея имаше толкова много скрити, неизследвани страни. Любиха се в нежен ритъм и завършиха с продължителна, страстна целувка.

По-късно Бош беше легнал на една страна и ръката му бе обгърнала плоския й корем. Джасмин чертаеше кръгове с една ръка в косите му. Изповедите започнаха.

— Знаеш ли, Хари, аз не съм имала много мъже в живота си.

Той не отвърна, защото не знаеше какъв би могъл да бъде подходящият отговор. Отдавна бе спрял да се интересува от сексуалното минало на жените, с които беше, по други причини освен чисто здравословни.

— А ти? — попита Джаз.

Не можа да устои на изкушението.

— Аз също не съм бил с много мъже. Всъщност не съм бил с нито един, доколкото си спомням.

Тя го ощипа по рамото.

— Знаеш какво имах предвид.

— Отговорът е не. Не съм бил с много жени в живота си. Поне не с достатъчно.

— Знаеш какво имах предвид.

— Отговорът е не. Не съм бил с много жени в живота си. Поне не с достатъчно.

— Знаеш ли, мъжете, с които съм била, или поне повечето от тях, сякаш искаха нещо от мен, което не можех да им дам. Не зная какво е то, но у мен просто го няма. Тогава аз или си тръгвах прекалено бързо, или оставах прекалено дълго.

Бош се повдигна на лакът и я погледна.

— Понякога си мисля, че разбирам непознатите по-добре от който и да било друг, даже от самия себе си. При моята работа научавам толкова много неща за хората. Понякога даже имам чувството, че нямам собствен живот. Притежавам само техния… Не знам какви ги приказвам.

— Мисля, че знаеш. Разбирам. Може би с всеки е така.

— Едва ли.

След това потънаха в мълчание. Бош се наведе и целуна гърдите й, като задържа зърното на едната между устните си. Тя вдигна ръце и притисна главата му към гърдите си. Бош долови аромата на жасмин.

— Хари, налагало ли ти се е да използваш пистолета.

Той се отдръпна и вдигна глава. Въпросът изглеждаше съвсем не на място. Обаче въпреки тъмнината забеляза, че очите й са приковани в него и очакват отговора му.

— Да.

— Убил си някого.

Това не беше въпрос.

— Да.

Тя не каза нищо повече.

— Какво има, Джаз?

— Нищо. Просто се питах какво ли е чувството. И как човек продължава да живее с него.

— Ами единственото, което мога да ти кажа, е, че боли. Даже и да не си имал друг избор, пак боли. Човек просто трябва да продължи да живее.

Тя продължи да мълчи. Каквото и да бе това, което тя имаше нужда да чуе от него, той се надяваше да й го е дал. Бош беше объркан. Не знаеше защо му беше задала такива въпроси и се питаше дали това не бе някакъв вид изпитание. Отпусна се по гръб на възглавницата си и зачака сънят да го пребори, но объркването го пропъждаше. След малко тя се обърна към него и го прегърна.

— Според мен ти си добър човек — прошепна в ухото му.

— Така ли? — прошепна й той в отговор.

— И ще се върнеш, нали?

— Да, ще се върна.