Майкъл Конъли
Последният койот (7)

7

Влезе в колата и веднага извади бележника със списъка:

КОНКЛИН

МАККИТРИК И ЕНО

МЕРЕДИТ РОМАН

ДЖОНИ ФОКС

Зачерта името на Мередит Роман и се вгледа в оставащите три имена. Нямаше да говори с тях според реда на записване. Трябваше да събере повече информация, преди да се доближи до Конклин или дори до Маккитрик и Ено.

Извади бележника от вътрешния си джоб, а мобифона — от куфарчето. Набра номера на „Регистрация на моторни превозни средства“, правен отдел на Сакраменто, и се представи на служителя там като лейтенант Харви Паундс. Даде серийния номер на Паундс и поиска справка за шофьорската книжка на Джони Фокс. Добави и датата на раждане. Докато я диктуваше, прецени, че в момента Фокс бе на шестдесет и една години…

Зачака отговора със злорада усмивка: само след около месец Паундс ще трябва да дава някои неприятни обяснения. Полицейското управление отскоро беше ограничило използването на сведения от документацията на МПС в резултат на критична статия в „Дейли нюз“. Тя обвиняваше ченгетата в честа злоупотреба — вършели приятелски услуги на репортери и частни детективски агенции. Новият шеф въведе компютърно проследяване на всички обаждания за справки от полицията: всеки полицейски служител бе длъжен да попълни специален формуляр за Регистратурата на МПС, в който да отбележи във връзка с какъв точно случай или разследване е направил дадено допитване. Формулярите се изпращаха в Паркър Сентър и се сверяваха редовно със сводката, излъчена от РМПС за извършените справки през изминалия месец. Щом името на лейтенанта се появи в нея без съответното покритие с попълнен формуляр, отговорните лица веднага ще го привикат да дава обяснения.

Бош бе преписал номера на лейтенанта от личната му карта един ден, когато Паундс я беше забравил прикачена към джоба на сакото си, оставено на закачалката пред офисите им. Записал го беше в бележника си с мисълта, че някой ден можеше да му послужи за нещо.

Служителката от пътното управление най-сетне възобнови връзката и съобщи, че на името на Джони Фокс с посочената дата на раждане няма шофьорска книжка.

— А нещо друго със същите данни?

— Нищо, съкровище.

— Лейтенант, госпожо — строго изрече Бош, — лейтенант Паундс.

— Госпожица, лейтенанте. Госпожица Шарп^[1].

— Обзалагам се, че сте наистина много остроумна. Госпожице Шарп, с каква давност е информацията, до която имате достъп?

— Седем години. Нещо друго?

— А как се проверяват годините преди това?

— Просто не се проверяват. Ако желаете ръчна проверка, можете да се обърнете към нас с писъмце, лейтенанте. Отнема от десет до четиринайсет дни. Във вашия, случай определено можете да разчитате на четиринайсет. Нещо друго?

— Не, но не ми допада поведението ви.

— В такъв случай ставаме двама. Сбогом.

Бош се разсмя от сърце и затвори. Сега вече бе убеден, че нямаше начин справката за това обаждане да I се изгуби някъде по трасето. Госпожица Шарп ще се погрижи лично за нея. Името Паундс по всяка вероятност ще оглавява списъка на полицейските служители, когато справката бъде изпратена в Паркър Сентър. Набра номера на Едгар в отдела и го хвана тъкмо преди да си тръгне.

— Какво става, Хари?

— Зает ли си много?

— Не.

— Можеш ли да провериш едно име за мен? Вече направих справка в РМПС, но някой трябва да го пусне по компютъра.

— Ами…

— Не се гърчи, Джери — можеш ли, или не можеш? Ако се тревожиш за Паундс, друг въпрос…

— Чакай, Хари, укроти топката. Какво ти става бе, човек? Не съм казал, че няма да го направя. Само ми дай името.

Неочакваната реакция на Едгар го вбеси. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Джон Фокс. Джони Фокс.

— Дяволите го взели, сигурно има хиляди джонфоксовци! Имаш ли дата на раждане?

— Да. — Продиктува я.

— За какво ти е притрябвал?… Как я караш, приятелю?

— Много весело. Друг път ще говорим. Ще го пуснеш ли в машината?

— Казах вече, че ще го направя.

— Хубаво. Знаеш номера на мобифона ми, нали? Ако не успееш да се свържеш, остави съобщение вкъщи.

— Стига да намеря време.

— Какво? Нали каза, че нямаш спешна работа?

— Така е, но ти май забравяш, че все пак работя. Не мога да търча напред-назад по цели дни, за да ти върша разни услуги.

Поразен, Бош сякаш загуби за миг дар слово.

— Да ти го начукам, Джери. Сам ще си свърша работата.

— Хей, Хари, чакай! Не исках да кажа, че…

— Спокойно, всичко е наред. Не си го слагай на сърце. Не желая да те излагам пред новия ти партньор и безстрашен шеф. Нали точно за това става дума? Тъй че няма защо да ми се правиш на чак толкова зает. В момента изобщо не работиш. Тъкмо щеше да си тръгваш, нали? А, чакай, чакай! Сигурно бе на път към кръчмата, за да му дръннете пак по чашка или две със скъпоценния Бърнс, а?

— Хари…

— Приятно прекарване, драги.

Бош сгъна слушалката и замря за момент: трябваше да даде възможност на обзелия го бяс да се уталожи. Телефонът иззвъня в ръката му и той моментално се почувства по-добре. Разтвори го.

— Слушай, съжалявам. Да го забравим, става ли?

От другата страна се възцари продължително мълчание.

— Ало?

Женски глас. Бош се почувства безкрайно неудобно.

— Да?

— Детектив Бош?

— Да, извинявайте. Взех ви за някой друг.

— За кого?

— Кой се обажда?

— Доктор Хинойъс.

— Оо. — Бош затвори очи и червеният вихър на гнева пак го връхлетя. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Обадих се само да ви напомня, че имаме уговорка за утре. Три и половина. Ще дойдете, нали?

— Имам ли избор? Няма нужда да ми звъните, за да ми напомняте уговорката между нас — може и да не вярвате, но имам календар, в който записвам ангажиментите си, освен това ръчен часовник, будилник и куп други такива неща!

Усети, че прекалява още докато се пенявеше по телефона.

— Изглежда, ви хванах в неподходящ момент. Ще…

— Така е.

— … затворя. До утре, детектив Бош.

— До утре.

Той затвори рязко слушалката, пусна я на свободната седалка и запали колата. Пое по „Оушън Парк“ към „Бънди“, а после нагоре към шосе номер 10. Като наближи надлеза на магистралата, видя дълга опашка от замрели на място коли.

— По дяволите! — изруга той на глас.

Отби в страничното платно и мина под надлеза на магистралата. Пое по „Бънди“ към Уилшир, а после свърна на запад към центъра на Санта Моника. Трябваха му цели петнайсет минути, за да намери свободно място за паркиране близо до пешеходната пътека на улица Трета. От деня на последното земетресение избягваше гаражите на много нива и не искаше пак да се връща към тях.

„Ама че крещящо противоречие — мислеше Бош, докато пълзеше покрай бордюра в търсене на свободно място. — Да живееш в къща, обявена за опасна съборетина, готова всеки момент да се свлече надолу по хълма, а да не ти се влиза в многоетажен гараж!…“ Най-после намери място за паркиране точно срещу порнокиното на около две пресечки от пешеходната алея.

Прекара пиковите часове в бродене нагоре-надолу край ресторантите, кината и магазините, разположени до пешеходната зона. Влезе в „Кинг Джордж“ на Санта Моника, където знаеше, че се заседяват някои следователи от Западното управление на ПУЛА, но не видя нито един познат. После хапна пица от бистро с масички по тротоара и мина край уличен жонгльор, който подхвърляше и ловеше пет касапски ножа едновременно. „Знам как се чувстваш, приятелю…“ — подхвърли му той мислено, докато се отдалечаваше.

Седна на някаква пейка и се загледа в гъмжилото от хора, които се точеха край него. За кратко време стана доста популярен сред просяците наоколо и скоро не му останаха дребни монети и банкноти по един долар. Върху него бавно се спусна тежката тъмна сянка на самотата, залюля го в черната си люлка… Сети се за Катрин Реджистър: тя бе заявила, че черпи сила от миналото. Бош знаеше, че спокойствие и сила могат да бъдат почерпени и от тъгата. И точно това бе станало с нея, сигурен беше.

Замисли се за стореното от Катрин преди пет години. След смъртта на съпруга вероятно е направила равносметка на живота си и бе попаднала на черна дупка, от която бе изскочил споменът за болката… Изпратила му бе картичката импулсивно: може би с надеждата, че той ще предприеме нещо още тогава — и почти бе успяла. Извадил бе папката с документите по убийството от архива, но не бе намерил у себе си нужната сила — или може би слабост? — за да я отвори…

Смрачи се и Бош тръгна по „Бродуей“ към „Мистър Бийс“, откри свободен стол на барплота и си поръча наливна бира, подсилена с „Джак Даниълс“. В дъното на малък подиум свиреше квинтет, воден от тенор-саксофон. Тъкмо привършваха „Не го прави, докато не пиша“. Веднага го подразни дрезгавият тон на сакса.

Разочарован, отмести поглед от състава и отпи солидна глътка от бирата. Погледна часовника си — задръстванията по магистралата се бяха разкарали, но защо да бърза? Вдигна чашката с уиски, сипа я в халбата и отпи от ужасната смес. Съставът подхвана „Какъв прекрасен свят“, но никой не дръзна да запее — а и кой ли би могъл да се мери с изпълнението на Луис Армстронг? Нямаше значение — знаеше думите наизуст.

Виждам дървета зелени

и рози червени…

Виждам как разпукват

цветовете красиви

за мене и за теб, любими…

И запявам наум:

„Какъв прекрасен свят!…“

Обзе го безкрайна тъга и самотата пак го приласка в познатата прегръдка… Откакто се помнеше, бе все до него — у него… Тихо, постоянно присъствие на всеотдайна майка — на влюбена жена… Обичаше го — защо не й отвърне със същото?… Силвия бе успяла да я отдалечи за малко, но сега тя пак се връщаше — вечна, непреодолима…

Няма страшно: ще се пригоди пак към нея, стига да се затвори най-сетне раната от раздялата със Силвия. Може би.

Отиде си преди три месеца, а му изпрати само една-единствена картичка. Разби хармонията в живота му, отнесе чувството му за сигурност и го остави висящ в пространството. Преди нея работата му бе източник на желязна увереност и стабилност, сигурна и неотменима като залеза над Пасифика. Появи се Силвия и той направи най-смелата маневра в живота си: мина в друг коловоз: постави се в зависимост от човек — от жена… Но някъде бе сбъркал, тя си отиде и душата му се разсипа и разруши като родния град.

Женски глас подхвана думите на песента. Обърна се и видя млада жена, седнала със затворени очи през няколко стола на бара. Тя пееше по-скоро на себе си, но Бош я чуваше.

Виждам сини небеса

и облаци бели,

ярки святи дни

и тъмни святи нощи…

И запявам наум:

„Какъв прекрасен свят!…“

Жената бе с къса бяла пола, тениска и жилетка в ярки цветове — не бе повече от двайсет и пет годишна. Стана му приятно, че знае текста. Тя седеше изправила гръбнак, кръстосала крака и се люлееше леко в такт с извивките на саксофона. Вдигнала бе лице с полуотворени устни сред меките кестеняви вълни на косата… Прекрасна беше, почти неземна, изцяло погълната от магията на песента. Макар и нечист, звукът пак я бе обзел и отнесъл духа й надалеч. Бош се възхити на умението й да се отдаде на вълшебството му. Сигурно същия израз вежда приятелят й, докато я люби… Тя притежаваше тъй нареченото спасително лице: надарено с красота и вътрешна сила, то бе като предпазен щит. Каквото и да се случва около нея или с нея, лицето й винаги ще отваря заключени врати и ще ги затваря безопасно зад гърба й. Винаги ще я спасява.

Песента свърши, тя отвори очи и изръкопляска. До този момент никой не беше го правил. А сега всички в бара, включително и Бош, се присъединиха към нея. Ето я силата на спасителното лице. Повтори поръчката и когато я изпълниха, хвърли поглед през рамо към младата жена, но тя бе изчезнала. Обърна се: входната врата тъкмо се затваряше.

В душата му се отвори още една празнота…