Майкъл Конъли
Последният койот (51)

51

От летището Бош пое по магистралата към изход „Армения“, после на юг към Суан. Откри, че картата в наетата кола даже не му беше необходима. Мина в източна посока по Суан, към Хайд Парк, после по Саут булевард към нейното жилище. Виждаше проблясващата водна повърхност на залива в дъното на улицата.

Като стигна горната площадка, видя, че вратата бе отворена, но мрежата заемаше нейното място. Бош почука.

— Влез. Не е заключено.

Нейният глас. Бош мина през мрежестата врата във всекидневната. Тя не беше там, но първото нещо, което се наби на погледа му, беше една картина на стената на мястото, където преди имаше само пирон. Портрет на мъж в сянка. Той седеше сам на една маса. Фигурата се беше подпряла на лакът на масата и дланта бе допряна до бузата, така че да скрива по-голямата част от лицето и по този начин дълбоките очи се превръщаха във фокус на картината. Бош се взря в нея за момент, преди гласът да прозвучи отново.

— Ехо? Тук съм.

Той видя, че вратата към ателието й бе полуотворена. Пристъпи напред и я бутна. Тя беше там, застанала пред триножника, а в ръката си държеше палитра с тъмнокафяви, землисти краски. На дясната й буза имаше черта в, цвят охра. Тя моментално се усмихна.

— Хари.

— Здравей, Джасмин.

Той прекрачи прага и пристъпи по-близо към нея, като заобиколи статива отстрани. Портретът на платното беше току-що започнат. Обаче тя беше започнала с очите. Същите очи като на портрета, който висеше на стената в другата стая. Същите очи, които Бош виждаше в огледалото.

Тя колебливо се доближи до него. На лицето й нямаше и следа от притеснение или неудобство.

— Мислех си, че ако те нарисувам, ще се върнеш.

Тя пусна четката в стара кутия от кафе, закачена за статива, и се приближи още повече. Прегърна го и двамата се целунаха мълчаливо. Отначало това бе нежно сближаване отново после той обгърна с ръка гърба й и я притисна силно към гърдите си, сякаш тя беше лек, който би спрял кървенето му. След малко тя се отдръпна, вдигна ръце нагоре и обхвана лицето му в шепи.

— Я да видим дали правилно съм уловила очите.

Джаз свали слънчевите му очила. Той се усмихна. Знаеше, че пурпурът под очите му почти се беше изличил, но те все още бяха зачервени и изпъстрени със спукани капиляри.

— Господи, май си пътувал с нощния полет.

— Дълга история. По-късно ще ти я разкажа.

— Боже, я си ги сложи пак.

Тя постави очилата отново на носа му и се засмя.

— Не е смешно. Болеше.

— Не за това. Изцапах те с боя.

— Е, не съм само аз.

Той прокара пръст по бузата й. Прегърнаха се отново. Бош знаеше, че можеха да разговарят и по-късно. Засега той просто я държеше, вдъхваше аромата й и гледаше през рамото й към бляскавото синьо на залива. Спомни си нещо, което му беше казал старецът в леглото. „Когато намериш тази, която мислиш, че ти пасва, се дръж за нея с цената на живота си.“ Бош не знаеше дали тя бе тази, но в момента се държеше за нея с това, което му беше останало.