Майкъл Конъли
Последният койот (50)

50

— Защо не разкри, че тя е убийцата на майка ти? Защо излъга?

— Не знам. Още не съм го обмислил. Просто нещо в това, което ми беше написала, и това, което накрая направи със себе си… Не знам, просто почувствах, че това е достатъчно. Просто исках всичко да свърши.

Кармен Хинойъс кимна, сякаш го разбираше, но Бош не беше убеден, че самият той се разбира.

— Мисля, че това е добро решение, Хари.

— Така ли? Едва ли някой друг ще го одобри.

— Нямам предвид на процедурно или юридическо ниво. Говоря в човешки план. Мисля, че си постъпил правилно. За самия себе си.

— Може би…

— От това стана ли ти по-добре?

— Всъщност не… Ти имаше право, знаеш ли.

— Така ли? За какво?

— За това, което ми каза за моето разкритие кой го е извършил. Ти ме предупреди. Каза, че то може да причини повече злини, отколкото добро. Е, това наистина се оказа прозрение… Ама че мисия си избрах, а?

— Съжалявам, че се оказах права. Обаче, както ти казах предния път, смъртта на онези двама…

— Вече не говоря за тях. Говоря ти за нещо друго. Виждаш ли, сега вече знам, че майка ми се е опитвала да ме измъкне от онова място, в което бях. Както ми беше обещала там, през оградата, през онзи ден, за който ти разказах. Според мен независимо дали е обичала Конклин или не, главната й мисъл е била за мен. Тя е трябвало да ме измъкне и той е бил начинът. Така че в крайна сметка именно заради мен е била убита.

— О, моля те, недей да мислиш по този начин, Хари. Това е нелепо.

Бош знаеше, че гневът, който долавя в тона й, бе неподправен.

— Ако смяташ да поемеш по този път на логиката-продължи тя, — можеш да стигнеш до каквато и да било причина за смъртта й, можеш даже да твърдиш, че самото ти раждане е задвижило нещата в тази посока. Не разбираш ли колко глупаво е това?

— Не чак толкова.

— Това е същият аргумент, който използва онзи ден за хората, бягащи от отговорност. Е, има и такива, които поемат прекалено голяма отговорност. И ти се превръщаш в един от тях. Отмини това, Хари. Отмини го. Остави и някой друг да поеме отговорността за някои неща. Даже и ако този някой е мъртъв. Смъртта не освобождава човек от всичко и не опрощава всичко.

Той бе поразен от настойчивостта на тирадата й. Загледа се продължително в нея. Знаеше, че избухването й щеше да доведе до естествена пауза в сеанса им. Дискусията за неговата вина бе приключила. Тя я беше завършила и той бе получил наставленията й.

— Извинявай, задето повиших глас.

— Няма нищо.

— Хари, какво чуваш от управлението?

— Нищо. Чакам следващия ход на Ървинг.

— Какво искаш да кажеш?

— Той скри моята… отговорност за случилото се от пресата. Или ще дойде при мен с хората от ОВР — ако може да повдигне обвинение за представянето ми за Паундс, — или ще си затвори очите. Обзалагам се, че ще си затвори очите.

— Защо?

— Едно нещо трябва да запомниш за ПУЛА — там никак не си падат по самобичуването. Разбираш какво имам предвид, нали? Този случай получи широк обществен отглас и ако предприемат нещо срещу мен, знаят, че винаги съществува опасност нещата да се разчуят и това ще бъде още едно кроше в лицето на управлението. Ървинг се вижда в ролята на защитник на обществения имидж на управлението. Той би поставил това над възможността да ме накажат. Освен това сега ще има с какво да упражнява натиск над мен. Искам да кажа, той си мисли, че ще има.

— Изглежда, добре познаваш Ървинг и управлението като цяло.

— Защо?

— Ървинг ми се обади тази сутрин и ме помоли да придвижа нещата към положителна оценка за връщането ти на служба. И то колкото се може по-бързо.

— Така ли каза? Каза, че иска да се върна на служба?

— Да, това бяха думите му. Смяташ ли, че си готов?

Той размисли, но не отговори на въпроса й.

— Правил ли го е и друг път? Казвал ли ти е как да оцениш някого?

— Не. Случва се за пръв път и това доста ме обезпокои. Започна ли да се подчинявам на желанията му… Това омаловажава моята работа тук. Дилемата е доста трудна за решаване, защото не желая да те замесвам в това.

— Ами ако той не ти беше наредил? Какво щеше да бъде личното ти решение? Положително или отрицателно?

Тя повъртя молива в ръцете си, докато обмисляше отговора на въпроса му.

— Много близко си, Хари, но според мен ти е нужно още време.

— Тогава не го прави. Не му се поддавай.

— Това е промяна буквално на сто и осемдесет градуса. Едва преди седмица не можеше и да мислиш за друго освен как по-бързо да се върнеш на работа.

— То беше преди цяла седмица.

В гласа му прозвуча пулсираща тъга.

— Престани да се тормозиш до смърт с това — каза тя. — Миналото е като стик и с него можеш да се удряш по главата ограничен брой пъти, преди да си нанесеш сериозни и трайни увреждания. Мисля, че ти си на ръба. От цялото си сърце искам да ти кажа, че ти си добър, чист и много мил човек. Не го причинявай на самия себе си. Не съсипвай това, което имаш, това, което си, с такъв начин на мислене.

Той кимна, сякаш я разбираше, но думите й бяха изхвърчали от съзнанието му още щом ги чу.

— Напоследък доста мислих.

— За какво?

— За всичко.

— Някакво решение или нещо подобно?

— Почти. Мисля, че ще си събера нещата. Ще напусна управлението.

Тя се приведе напред и скръсти ръце на бюрото. Челото й се набразди от сериозна загриженост.

— Хари, какви ги приказваш? Това изобщо не ти прилича. Твоята работа и животът ти са едно цяло. Според мен е хубаво помежду им да има известно разстояние, но не и пълно откъсване. Аз… — Тя се спря, сякаш й беше хрумнало нещо. — Това ли е представата ти за наказание, за изкупление на това, което се случи?

— Не знам… Просто… За това, което направих, трябва да има някакво възмездие. Това е всичко. Ървинг няма да предприеме нищо. Аз самият трябва да го направя.

— Хари, ти сгреши. Сериозно, да, вярно. Обаче заради това искаш да се откажеш от кариерата си, от единственото нещо, което с готовност признаваш, че вършиш най-добре? Смяташ да захвърлиш всичко това?

Той кимна.

— Изтегли ли вече документите си?

— Още не.

— Не го прави.

— Защо не? Не мога повече да върша това. Сякаш се разхождам прикован към витаещи около мен призраци.

Той поклати глава. Водеха същия спор, който бе провеждал сам със себе си през последните два дни, от вечерта в къщата на Мередит Роман.

— Дай си малко време — каза Хинойъс. — Единственото, което искам да направиш, е да помислиш още. В момента си в платен отпуск. Използвай го. Използвай времето, което ти е дадено. Ще кажа на Ървинг, че все още не може да получи положителна оценка за връщане на служба. Междувременно ти се възползвай от този момент и помисли трезво. Замини някъде, поседи на брега на морето. Обаче размисли още веднъж, преди да си изтеглиш документите.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава.

— Моля те, Хари. Искам да чуя, че го казваш.

— Добре. Ще помисля още над това.

— Благодаря ти.

Тя остави моментното мълчание да скрепи уговорката им.

— Помниш ли какво каза за онзи койот, който беше видял на улицата миналата седмица? — попита тя тихо. — За това, че той може и да е последният?

— Да, помня.

— Мисля, че знам как се чувстваш. И аз самата не бих искала да виждам койота за последен път.