Майкъл Конъли
Последният койот (5)

5

Бош разчисти всички стари брошури и ръководства по дърводелство от масата във всекидневната и сложи върху нея тежката папка и личния си бележник. Пусна компактдиска „Клифърд Браун със струнен оркестър“. Взе пепелник от кухнята, отпусна се на стола пред старата папка и дълго се взира в нея, без да помръдне. Прелистил бе многобройните й страници преди пет години. Но тогава усети, че е още рано и я върна в архива.

Седеше и се взираше в напуканата пластмасова корица, сякаш тя можеше да му отговори узрял ли е или не за нещото под нея. Този път искаше да е напълно сигурен, че е готов. В съзнанието му запулсира далечен спомен. Единайсетгодишно момче в плувен басейн, вкопчено в железните перила на стълбичката отстрани… едва поема дъх… хлипа… от косата му се стича вода и заличава сълзите му… Детското му сърчице трепереше, сковано от ужас — ужасяващо усещане за безгранична, все-поглъщаща самота… Басейнът внезапно се бе превърнал в океан, който трябваше да преплува съвсем сам…

Браун се вживяваше в „Една върба ридае за мен“ и ласката на тромпета му изпълваше стаята. Бош протегна ръка към ластика, с който бе опасал папката преди пет години, и той веднага се скъса. Поколеба се за миг, после пое дъх, издуха насъбралия се прах и отгърна кориците.

В папката се намираха документи, свързани с разследване на убийство, извършено на 28 октомври 1961 година. Убийството на Марджори Филипс Лоу. Майка му.

Времето бе втвърдило жълтеникавокафявите й страници. Докато ги разглеждаше и четеше, Бош с изненада установи колко малко неща се бяха променили през изминалите почти трийсет и пет години. Доста от официалните формуляри в папката се използваха и до ден днешен. Предварителният доклад и хронологичният опис бяха същите като сегашните — имаше разлика само в езика: новите думи отразяваха нововъведени съдебни разпоредби или промени в политическия климат. Квадратчетата с описателна характеристика, които навремето гласяха „негър“, се бяха трансформирали по някое време в „чернокож“, за да станат сега „афроамериканец“. В списъка за предполагаеми мотиви във формуляра на предварителното следствие липсваха параграфите „семейно насилие“ и „омраза/предубеденост“. А в края на резюмето от първия разпит нямаше предварително място за отбелязване дали е изчетено предупреждението за правата на задържаните^[1].

Но бланките бяха същите — методът на разследване явно не се бе променил особено много. Вярно, последните трийсет и пет години бяха белязани с невероятен технически прогрес, но в някои отношения следствените методи никога няма да се променят — ще се запазят във времето огледите, разпитът и изслушването, както и умението да уловиш момента, когато можеш да се довериш на инстинктите си.

Случаят бе заведен от Клод Ено и Джейк Маккитрик, следователи от отдел „Убийства“ към холивудското полицейско управление. Докладите им бяха подредени в хронологичен ред. В доклада на предварителното следствие жертвата бе назована по име — тоест самоличността й е била установена веднага. Тялото на убитата е било открито в тясна уличка зад северната част на булевард „Холивуд“ между Виста и Гауър. Полата и бельото й били разкъсани от нападателя. Имаше съмнение, че е била изнасилена и впоследствие удушена. Трупът е бил захвърлен в боклукчийска кофа до задния вход на магазин за сувенири и намерен в 7,30 сутринта от пеши патрул, който е обхождал булеварда и обикновено проверявал задните улички в началото на всяка смяна. Чантата й липсвала, но опознаването станало веднага — жертвата е била известна на патрулиращия полицай. От продължението ставаше ясно защо.

„Жертвата е била арестувана неколкократно от отдел «Борба с порока», Холивуд. Според помощник-детектив Гилкрист и Стано жертвата е проститутка от района на Холивуд. Същата е била задържана и предупреждавана. Адрес: «Ел Рио Апартмънтс», на две преки от местопрестъплението. Предполага се, че напоследък жертвата е работила в агенция за момичета на повикване. Патрулиращият полицай № 1906 е разпознал жертвата вследствие на предишни сблъсъци със същата в указания район.“

Бош се вгледа в посочения служебен номер: номерът на един от най-влиятелните хора в полицейското управление сега — заместник-началникът Ървин С. Ървинг. Веднъж Ървинг бе споменал, че е познавал Марджори Лоу и че той е открил трупа й.

Запали цигара и зачете нататък.

Докладите бяха написани небрежно и изобилстваха с безумни правописни грешки. Не бе трудно да разбере, че Ено и Маккитрик изобщо не бяха разследвали сериозно случая. Убита проститутка — голям праз. Рискове на професията. Имаха къде-къде по-важни неща за вършене.

„Йеронимъс Бош (Хари), син, възраст 11, Детски дом «Маккларън». Уведомен 10/28 — 1500. Под опеката на Социалните служби от 7/60 — НМ (виж доклада за предишни арести на жертвата 60–815 и 60–1121). Баща неизвестен. Синът остава под попечителство до преместване в приют.“

Бош с лекота дешифрираше всички съкращения. НМ означаваше „неблагонадеждна майка“. Иронията на положението го поразяваше и до ден днешен. Момчето бе отнето от така наречената неблагонадеждна майка, за да бъде въведено в една също толкова неблагонадеждна система за защита на децата. От онова място отнесе със себе си само оглушителния шум също като в затвор.

Спомняше си ясно появата на Маккитрик в дома с трагичната новина за смъртта на майка му. Беше по време на плувния сезон и закритият басейн кипеше от стотината момчета, които плуваха, пляскаха и крещяха в него. Измъкнаха го от басейна и го наметнаха с бяла хавлия, вкоравена от пране и избелване. Маккитрик му съобщи новината и той се върна в басейна, за да удави писъците си под водата.

Прелисти набързо допълнителните докладни за предишните арести на жертвата и стигна до заключението от аутопсията. Прехвърли го по диагонал — нямаше нужда от подробностите — и се взря в резюмето накрая, където чакаха няколко изненади. Смъртта бе настъпила седем или девет часа преди намирането на трупа — тоест около полунощ. Изненадата дойде от официалното заключение за причината. Травма на главата, тежка контузия над дясното ухо и оток без външна рана, вътрешен кръвоизлив с фатален край. Убиецът вероятно е сметнал, че е удушил жертвата, изпаднала в безсъзнание от удара. Според съдебния лекар обаче той стяга колана на Марджори Лоу около врата на застиващ труп. Посочваше се още, че макар и във вагината да е било установено наличие на семенна течност, няма следи от характерните наранявания при изнасилване.

Докато четеше резюмето от позицията на детектив, Бош забеляза, че заключението от аутопсията е объркало още повече двамата следователи. Видът на жертвата отначало ги подвежда да приемат, че Марджори Лоу е жертва на сексуално насилие — добра възможност за случаен извършител на убийството предвид на безразборните й контакти с непознати мъже. Но фактът, че е била душена след смъртта й и че не е имало никакви убедителни доказателства за изнасилване, отваряше врата и за друга възможност. На базата на цитираните заключения от аутопсията можеше да се приеме, че Марджори Лоу е била преднамерено убита, а после убиецът се е опитал да се прикрие, като имитира случаен извършител на сексуално насилие. Имаше само едно обяснение на подобно поведение: убиецът е познавал жертвата. Запита се дали Ено и Маккитрик бяха стигнали до същите изводи.

Следваше голям плик с надпис: „Снимки от местопрестъплението и аутопсията“. Бош се застоя дълго над него, но не се реши да го отвори. Не го бе сторил и преди пет години, когато пак бе извадил папката от архива.

Върху друг плик бе прикрепен с телбод оскъдният списък на инвентаризираните доказателства.

„Събрани веществени доказателства

Следствие 61–743

Свалени отпечатъци от кожен колан със сребърни миди.

Доклад № 114 от 11/06/61

Оръжие на престъплението — черен кожен колан със сребърни миди. Собственост на жертвата.

Облекло на жертвата, заведено в кутия 73Б, ПУЛА, Главно управление.

1 бяла блуза с петно кръв;

1 черна пола, скъсана при подгъва;

1 чифт черни обувки, висок ток;

1 чифт бельо, скъсано;

1 чифт копринени черни чорапи;

1 чифт златни обици;

1 златна гривна-обръч;

1 златна верижка с кръстче.“

Само толкова. Бош дълго гледа списъка, преди да надраска основните неща в бележника си. Нещо го човъркаше, обаче не можеше да определи какво точно. Поне засега. В момента приемаше наведнъж прекалено много информация — когато улегне, аномалиите ще изплуват на повърхността.

Остави го засега настрани и разпечата плика с доказателствата. Вътре имаше жълтеникава карта с няколко частични и два пълни отпечатъка от палец и показалец, взети от колана. В плика имаше и розова карта за изискване на дрехите на жертвата, заведени в архива. Никой не ги беше потърсил, никога не се бе стигнало до дело по това убийство. Бош остави и двете картончета настрани, питайки се мимоходом какво ли е станало с дрехите. Паркър Сентър бе построен в средата на шейсетте и полицейското управление се бе преместило там от старата сграда, разрушена отдавна от службите по благоустрояване. Какво ли беше станало със следствените материали от неразкритите случаи?

Папката съдържаше още протоколи за разпитите, проведени през първите дни на следствието; разпитвали бяха главно хора с незначителни знания за жертвата и престъплението: живущи в „Ел Рио Апартмънтс“ или жени със същата професия. Вниманието на Бош бе привлечено от кратка докладна: разпит на Мередит Роман. Тя беше описана като добра позната на жертвата и от време на време съквартирантка. Когато бе писан докладът, живеела един етаж над жертвата. Обобщението бе напечатано от Ено, определено безспорен победител в състезанието по неграмотност с Маккитрик.

„Мередит Роман (100-9-30) бе разпитана последна на тази дата в апартамента й, намиращ се един етаж над този на жертвата. Госпожица Роман предостави много малко полезна информация за последната седмица от живота на Марджори Лоу. Тя призна обаче, че през последните осем години е проституирала заедно с жертвата, но до момента е без криминално досие (потвърдено по-късно). Клиентите, им са били уреждани от човек на име Джони Фокс (2-2-33), 1110 Айвар, Холивуд. Фокс (28 г.) няма досие за предишни арести, но отделът «Борба с порока» потвърждава, че е бил заподозрян неколкократно в сводничество, физическо насилие и търговия с хероин.

Госпожица Роман твърди, че е видяла жертвата за последен път на прием в хотел «Рузвелт» на 10/21 и е провела кратък разговор с нея.

Тя заяви още, че смята да се оттегли от професията на проститутка и да напусне Лос Анджелис. Обещава да съобщи на детективите бъдещия си адрес и телефонен номер. Показа искрено желание за сътрудничество с долуподписания.“

Потърси веднага записки за разпита на Джони Фокс, но такива нямаше. Върна се на хронологичния опис, за да провери има ли някакъв знак за проведен разговор с Фокс. Описът съдържаше дълъг списък едноредни препратки към други доклади. Едва на втората страница откри кратка забележка:

„11-3800-2000 Наблюдение ап. на Фокс. Нищо.“

И нищо повече. Но към края на описа вниманието му бе привлечено от друго кратко изречение:

„11-5940А. Конклин: уговаряне на среща с долуподписания.“

Арно Конклин бе областен прокурор на Лос Анджелис през шейсетте. Ако не го лъжеше паметта, през 1961 година Конклин още не е бил областен прокурор, но вероятно е бил вече висш служител в прокуратурата. Интересно защо бе проявил интерес към убийството на една проститутка. В папката липсваше ключ към тази загадка: нямаше нито резюме, нито запис на разговор с Конклин.

Забеляза, че в тази точка от описа бе повторена характерната за Ено правописна грешка, допусната и в резюмето му на разпита на Роман. Следователно Конклин бе уговорил срещата с Ено. Засега още не знаеше дали бе попаднал на значим факт. Написа името на Конклин на чиста страница от бележника си.

Насочи се пак към Фокс, опитвайки се да разбере защо Ено и Маккитрик не го бяха открили и разпитали. Струваше му се логично сводникът на жертвата да бъде между заподозрените. Ако все пак Фокс е бил разпитан, не разбираше защо в досието липсва запис на разпита — той трябваше да е съществена част от разследването.

Отпусна се назад и запали цигара. Вече съвсем основателно го заглождиха подозрения, че случаят е бил разследван през пръсти. Усети надигащата се ярост и мускулите му неволно се стегнаха. С всяка прочетена страница се задълбочаваше подозрението, че следствието е било тласнато в погрешна посока още от самото начало.

Продължи да разлиства страниците на досието. Следваха още резюмета на безцелни разпити и безсмислени доклади — чист пълнеж. Всеки опитен полицаи можеше да изфабрикува цял куп подобни доклади, ако целта бе да запълни папката и да имитира много задълбочено разследване. Ено и Маккитрик явно бяха направо царе в този смисъл. Но опитен полицай като Бош можеше лесно да различи ненужния баласт. Разбра го и коремът му се сви на топка.

Накрая Бош стигна до първия обобщителен доклад в папката, написан от Маккитрик седмица след убийството.

„На този етап убийството на Марджори Филипс Лоу остава неразкрито; заподозрени няма.

До този момент следствието е установило, че жертвата е проституирала в района на Холивуд и вероятно е станала жертва на клиент.

Джон Фокс първоначалният заподозрян, отхвърли подозренията за евентуална връзка с убийството и те бяха свалени от него след сравнение с наличните отпечатъци и потвърждаване на алибито му от свидетели.

На този етап няма други заподозрени. Джон Фокс твърди, че в петък, 11/30, около 21,00 часа жертвата излязла от «Ел Рио Апартмънтс», за да отиде на неизвестен за него адрес с цел проституиране. Фокс твърди че уговорката е била направена от жертвата и той не е бил осведомен за подробности по срещата — Лоу често установявала контакти без негово знание.

Бельото на жертвата е намерено разкъсано на тялото, но чорапите й са открити напълно запазени до него — вероятно са били свалени доброволно.

Опитът и инстинктът на следователите по случая подсказват, че жертвата се е сблъскала с убиеца на неизвестно място, след като доброволно е отишла там и изглежда, само е свалила част от дрехите си. Впоследствие тялото е било пренесено до боклукчийската кофа в уличката между Виста и Гауър, където е било намерено на следващата сутрин.

Свидетелката Мередит Роман бе разпитана същия ден и бе помолена да коригира показанията си. Роман наистина е смятала, че жертвата е била на нещо като прием в «Ханкок Парк» вечерта преди убийството. Свидетелката не е в състояние да посочи по-точен адрес или поне предположение за евентуалния домакин на приема. Запланувано е било и тя да отиде там заедно с жертвата, но вечерта преди приема е имало разправия за пари с Фокс и той я набил. Останала в квартирата си, тъй като външният й вид не е позволявал да се яви на приема. (Фокс потвърди показанията й по телефона. Роман не повдигна обвинение за побой срещу него.)

Липсват каквито и да било улики, насочващи към убиеца, и засега следствието се прекратява. Следователите по случая потърсиха информация от Отдела за борба с порока за други подобни произшествия и вероятни извършители.“

Бош препрочете страницата, опитвайки се да схване същността й. Единственото важно сведение в нея бе, че Джони Фокс е бил все пак разпитан, независимо от липсата на запис. Подозренията били свалени от него. Но защо разпитът не е бил записан? Или ако са го напечатали, защо впоследствие са го отстранили от следствените материали по убийството? Ако последното му предположение е вярно, то кой и защо го е извадил от папката?

А как да си обясни странното премълчаване на Арно Конклин: името му фигурираше само в хронологичния опис. „Кой знае дали от папката не липсва и още нещо освен резюмето от разпита на Фокс“ — помисли Бош.

Стана и взе куфарчето от плота до кухненската врата. Не знаеше директния телефон на архива, но се свърза чрез централата. Едва на деветото позвъняване му отговори женски глас.

— Госпожица Бопре?

— На телефона.

— Здравейте. Обажда се Хари Бош. Днес взех от вас една папка.

— Да, доста стар случай.

— Заемната карта още ли е пред вас на гишето?

— В картотеката е. Изчакайте малко. — Върна се след няколко минути. — Кажете.

— Кой друг е изисквал папката преди мен?

— За какво ви е тази информация?

— Госпожице Бопре, от архива липсват страници. Искам да разбера кой ги е взел.

— Ами… вие сте отбелязан последен. Както ви споменах пре…

— Да, знам. Преди около пет години. А преди мен?

— Добре, момент, моля. Задръжте така да видя… Да, ето го. Според заемната карта това досие е ползвано само през 1972 година. Връщате ме доста далеч в миналото.

— Кой се е разписал тогава?

— Доста е нечетливо. Не мога… нещо като Джак… да, Джак Маккитрик.

— Джейк Маккитрик.

— Вероятно.

Не знаеше какво да мисли. Маккитрик бе ползвал папката десет години след убийството. Как да го разбира? Обърка се. Не знаеше какво точно бе очаквал, но със сигурност се бе надявал на нещо повече от едно нечетливо надраскано име отпреди двайсетина години.

— Благодаря ви много, госпожице Бопре.

— Ако действително липсват страници, трябва да докладвам на господин Агилар.

— Едва ли ще е нужно. Може и да греша. Не е възможно да липсва нещо, когато никой не е вземал папката след мен, нали?

Бош й благодари повторно и затвори с надеждата, че опитът да омаловажи обаждането си ще я убеди да не предприема нищо по случая. Отвори механично хладилника и вторачи невиждащ поглед в полупразните му рафтове, после го затвори и се върна на масата.

Последните страници от папката съдържаха процедурното повторно разглеждане на следствения материал с дата 3 ноември 1962 година. Обичайната практика на отдел „Убийства“ изискваше всички неразрешени случаи да бъдат преразглеждани повторно от друг екип детективи след една година. Те трябваше да подходят непредубедено и да потърсят евентуални пропуски на първия екип. Но в действителност процедурата се спазваше чисто формално. Детективите не обичаха да търсят грешки на колегите си, а и бяха прекалено натоварени, за да се ровичкат сериозно из зарязани случаи. Когато се случеше да им възложат „процедурата“, както наричаха тази дейност помежду си, те само изчитаха следствения материал, обаждаха се на двама-трима от свидетелите и отпращаха делото обратно в архива.

В този случай процедурното преразглеждане от новата двойка детективи, Робъртс и Джордан, повтаряше прилежно изводите на Ено и Маккитрик. След две страници повторение на доказателствата и записите на първата двойка следователи детективите по „процедурата“ стигаха до заключението, че липсват работни тези за придвижване на следствието, и смятаха, че няма възможност за евентуално решаване на случая. Толкова по процедурния въпрос.

Бош затвори папката. Знаеше, че след Робъртс и Джордан папката бе отпратена в архива като безнадежден случай. Там тя беше събирала прах, докато Маккитрик не я бе поискал по неизвестни причини през 1972 година. Бош записа името на Маккитрик под това на Конклин в бележника си. После прибави и имената на онези, с които смяташе да разговаря — ако бяха още между живите и ако ги открие.

Облегна се назад и едва сега осъзна, че музиката отдавна бе спряла. Погледна часовника си: два и половина. Пред него се проточваха дълги следобедни часове — с какво да ги запълни?

Влезе в спалнята, отвори вратата на гардероба и свали от горната полица кутията от обувки с кореспонденцията, която бе пожелал да съхрани — там имаше дори някои неща от виетнамската война. Рядко отваряше кутията, но паметта му отчетливо пазеше подробен списък на съдържанието и всяка една дреболийка бе запазена поради точно определена причина.

Най-отгоре се бяха кротнали последните придобивки — на първо място пощенската картичка на Силвия от Венеция: репродукция на „Благословените и прокълнатите“, картина от Йероним Бош^[2]. Представляваше ангел, въздигащ се през тунел с един от благословените към божествената светлина на небесния рай. Последна вест от Силвия. Прочете написаното на обратната страна.

Хари, реших, че ще харесаш творбата на прочутия си съименник. Видях я в Двореца на дожите — прекрасна е. Влюбена съм във Венеция. Иска ми се да остана тук завинаги! С.

„Но не си влюбена в мен“ — помисли Бош, остави картичката настрани и зарови из кутията. Повече нищо не отвлече вниманието му и по някое време откри това, което търсеше.