Майкъл Конъли
Последният койот (49)

49

Небето беше с цвят на нинхидринов цъфтеж по бяла хартия. Беше безоблачно и започваше да се насища с пурпурно с остаряването на деня. Бош се сети за залезите, за които бе разказвал на Джаз, и осъзна, че дори и това беше лъжа. Всичко беше лъжа. Спря мустанга пред къщата на Катрин Реджистър. Ето поредната лъжа. Жената, която живееше тук, бе Мередит Роман. Смяната на името не бе променила нищо от това, което беше извършила, не бе я променило от виновен в невинен човек.

Откъм улицата не се забелязваха никакви светлини, никакви признаци на живот. Беше готов да чака, ала не искаше да му се налага да се справя с мислите, които биха му хрумнали, докато седи сам в колата. Излезе от колата, прекоси моравата пред къщата, отиде до вратата и почука.

Докато чакаше някакъв отговор, си извади цигара и тъкмо започна да я разпалва, когато изведнъж се закова на място. Схвана, че правеше това, което му бе условен рефлекс — да пуши на мястото на престъплението, когато открият отдавнашен труп. Инстинктите му бяха сработили, преди още съзнателно да отбележи миризмата, която идваше от къщата. От външната страна на вратата тя едва се усещаше, но все пак я имаше. Хвърли поглед през рамо назад към улицата, но не видя никого. Погледна пак към вратата и направи опит да натисне топката. Тя се завъртя. Вратата се отвори и поток от студен въздух и миризма се стрелнаха, за да го посрещнат.

В къщата цареше безмълвие, единствено климатикът жужеше на прозореца на спалнята й. Именно там я намери. Веднага можеше да определи, че Мередит Роман бе мъртва от няколко дни. Тялото й беше в леглото, завивките бяха придърпани до главата й, която почиваше на възглавницата. Само лицето, или това, което бе останало от него, се виждаше. Очите на Бош не се задържаха дълго върху образа. Процесът на разлагане беше много напреднал-и той отгатна, че тя вероятно бе мъртва от деня, в който я беше посетил.

На масичката до леглото имаше две празни чаши, наполовина празно шише водка и празно шишенце от хапчета по предписание. Бош се приведе, за да прочете рецептата, и видя, че е издадена за Катрин Реджистър, дозировка — по едно преди лягане. Приспивателни.

Мередит се беше изправила лице в лице с миналото си и сама беше изпълнила наказанието си. Беше поела през реката. Самоубийство. Бош знаеше, че не той би трябвало да го реши, но на пръв поглед така изглеждаше. Обърна се към тоалетката, защото се сети за кутията със салфетки „Клийнекс“, а искаше да вземе няколко, за да заличи следите си. Обаче отгоре й между снимките в позлатени рамки имаше плик, върху който бе изписано името му.

Взе го, измъкна няколко салфетки и излезе от стаята. В дневната, малко отдалечен от ужасната миризма, но все пак не достатъчно далеч, Бош обърна плика, за да го отвори, и забеляза, че беше разлепен отзад. Пликът вече бе отварян. Предположи, че може би Мередит го бе отваряла, за да го прочете отново, след като го беше написала. Може би е имала пристъп на съмнения или нерешителност за това, което е щяла да направи. Отхвърли въпроса настрани и извади бележката от вътрешността му. Писмото беше датирано една седмица по-рано. Сряда. Тя го беше написала на другия ден след посещението му:

Скъпи Хари,

Ако четеш настоящото писмо, значи страховете ми, че ще откриеш истината, са били оправдани. Ако четеш това, значи решението, което съм взела тази вечер, е било правилно и не съжалявам сега, когато съм го приела. Разбираш ли, аз по-скоро бих се изправила лице в лице с присъдата на задгробния живот, отколкото да срещна погледа ти, когато разбереш истината.

Съзнавам какво ти отнех. Знаела съм го през целия си живот. Няма смисъл да казвам колко съжалявам или да се мъча да го обясня. Обаче все още ме смайва фактът, как един човешки живот може да бъде променен необратимо за няколко мига несдържана ярост. Бях ядосана на Марджори, когато тя дойде при мен онази нощ, изпълнена с надежда и щастие. Тя ме напускаше. Заради живот с теб. С него. Заради живот, който мислехме, че е възможен само в мечтите ни.

Какво е ревността, ако не отражение на собствените ти провали? Изпитвах гняв и ревност и я нападнах. После направих малодушен опит да прикрия стореното. Съжалявам, Хари, но именно аз я отнех от теб и така ти отнех може би всеки шанс, който си имал през живота си. Носих вината си всеки ден оттогава насам и сега ще я отнеса със себе си. Трябваше да съм платила за дълга си преди много години, но един човек ме убеди в противното и ми помогна да избягам. Сега вече не е останал никой, който да ме убеждава.

Не моля за прошката ти, Хари. Това би било обида. Мисля, че единственото, което искам да узнаеш, са угризенията ми и че понякога хората, които бягат, всъщност така и не успяват да избягат. Аз не можах. Нито тогава, нито сега.

 

Сбогом.

Мередит

Бош препречете написаното, след което остана там замислен за дълго време. Накрая сгъна бележката и я прибра в плика. Отиде до камината, подпали плика със запалката си и го хвърли върху решетката. Загледа как хартията се свива, пламва, разцъфва като черна роза и догаря.

Отиде в кухнята и вдига слушалката на телефона, като използваше салфетка, за да я държи. Сложи я отстрани на плота и набра 911. Като тръгна към вратата, чу едва доловимия глас на телефонистката от участъка на Санта Моника, която питаше кой се обажда и какъв е проблемът.

Остави вратата незаключена и избърса външната дръжка със салфетката, след като излезе на верандата. Зад гърба му прозвуча глас:

— Тя пише хубави писма, нали?

Бош се обърна. Вон седеше на тръстиковото канапе на верандата. Държеше друг пистолет калибър 22 в ръка. Приличаше пак на „Берета“. Във външния му вид се долавяше единствено умора. Нямаше нито насинените очи, нито шевовете на Бош.

— Вон.

Бош не можеше да измисли какво друго да каже. Не можеше да проумее как беше открит от него. Нима Вон бе толкова дързък, че се беше навъртал около Паркър Сентър и го беше проследил от там до тук? Бош хвърли поглед навън към улицата, като се питаше колко време щеше да й е необходимо на телефонистката, за да изпрати служебна кола на адреса, който щеше да отбележи компютърът като източник на обаждането. Макар Бош да не беше казал нищо в слушалката, той знаеше, че всеки път пращат кола, за да провери на място. Бе искал да открият тялото на Мередит. Ако не побързаха, вероятно щяха да намерят и неговото. Трябваше да отвлече вниманието на Вон за колкото се може по-дълго време.

— Даа, хубаво писмо — изричаше мъжът с пистолета. — Обаче е пропуснала да напише нещо, не мислиш ли?

— Какво е пропуснала?

Вон, изглежда, не го чу.

— Странно — продължи той, — знаех, че майка ти има хлапе. Обаче никога не съм те срещал, даже не съм те виждал. Тя те държеше настрана от мен. Не бях достоен, предполагам.

Бош продължи да го гледа втренчено, докато нещата заставаха по местата си в съзнанието му.

— Джони Фокс.

— От плът и кръв.

— Не разбирам. Мител…

— Мител ме е очистил? Не, не съвсем. Аз сам се очистих, ако мога така да се изразя. Четох историята, която с твоите хора сте пуснали днес във вестниците. Обаче не сте схванали нещата вярно. Поне в по-голямата им част.

Бош кимна. Сега вече и той го знаеше.

— Мередит уби майка ти, хлапе. Съжалявам. Аз просто й помогнах да се оправи с нещата след това.

— И си си послужил със смъртта й, за да се добереш до Конклин.

На Бош не му беше необходимо потвърждение от Фокс. Той просто се опитваше да печели време.

— Аха, такъв беше планът, да се добера до Конклин. И както се оказа, той сработи отлично. Измъкна ме от калта. Обаче доста скоро схванах, че истинската власт всъщност е в ръцете на Мител. Сигурен бях. Ако трябваше да избирам между двамата, именно Мител щеше да издържи по-дълго. Така че заложих на него, така да се каже. На него му трябваше по-здрава хватка около златното момче. Искаше да има допълнителен коз в ръкава си. Така че аз му помогнах.

— Като си се убил? Не разбирам.

— Мител ми каза, че върховната власт, която би могъл да имаш над някого, е в това, което те не знаят, че притежаваш, докато не му дойде времето да го покажеш, разбираш ли, Бош, всъщност Мител до края подозираше, че именно Конклин бе убил майка ти.

Бош кимна. Разбираше накъде клоняха нещата.

— А ти никога не си казал на Мител, че не Конклин го е извършил.

— Точно така. Никога не му казах за Мередит. Та като си наясно с това, постарай се да видиш нещата от неговия ъгъл. Мител смяташе, че ако Конклин е извършителят и повярва, че аз съм мъртъв, той ще си помисли, че се е отървал завинаги. Виждаш ли, аз бях единствената нишка, водеща към него, тази, която би могла да върже примка на шията му. Мител искаше той да си мисли, че е чист. Искаше го, защото му трябваше един спокоен и самоуверен Конклин. Не желаеше той да изгуби своя хъс, амбицията си. Конклин се беше запътил надалеч и Мител не искаше той да изпитва дори и мигновено колебание. Но освен това искаше да си има и резервен коз, който да може да извади в случай, че Конклин се опиташе да се отклони. Това бях аз. Аз бях скритият коз. Затова двамата с Мител организирахме нашето пътно произшествие. Но стана така, че на Мител никога не му се наложи да изиграе този коз с Конклин. Конклин даде на Мител доста добри години след това. Като дойде времето на неговото оттегляне от онези избори, Мител вече разполагаше с голямо разнообразие. Имаше си конгресмен, сенатор, четвърт от градските големци също бяха негови клиенти. Може да се каже, че дотогава той вече се бе изкачил по гърба на Конклин до по-висока територия. Арно вече не му беше необходим.

Бош кимна отново и се замисли над схемата. През всичките тези години Конклин бе вярвал, че Мител я е убил, а Мител е бил убеден, че Конклин го е извършил. А не е бил нито един от двамата.

— И кой беше прегазеният човек?

— О, просто никой. Няма значение. Беше един вид доброволец. Подбрах го на „Мишън Стрийт“. Той си мислеше, че раздава брошури за Конклин. Пъхнах моята карта на дъното на чантата, която му връчих. Той така и не разбра какво го е ударило, нито пък защо.

— Как успя да се отървеш? — попита Бош, макар да смяташе, че може да се досети за отговора на този въпрос.

— Мител и Ено бяха насреща. Направихме го така, че да стане точно когато той беше наред за повикване. Той се погрижи за всичко, а Мител после се погрижи за него.

Бош виждаше, че освен това и самият Фокс бе получил известна власт над Мител. И оттогава насетне той непрекъснато бе до него. Малко пластична хирургия, по-лъскави дрехи и ето ти Джонатан Бон, помощникът на стратега шаман и вундеркинд.

— И откъде разбра, че ще се появя тук?

— През всичките тези години винаги съм я държал под око. Знаех, че тя е тук. Сама. След малкото ни посбиване онази вечер на хълма дойдох тук, за да се скрия, да поспя. Ама глава ме цепеше… с какво ме халоса, по дяволите?

— Топка осмица.

— Да, трябваше да се сетя, като пъхнах там. Както и да е, намерих я така в леглото. Прочетох бележката и схванах кой си. Предположих, че ще се върнеш. Особено след като остави онова съобщение на секретаря вчера.

— Бил си тук през цялото това време с…

— Човек свиква. Усилих климатика докрай, затворих вратата. Човек свиква.

Бош се помъчи да си го представи. Понякога и той си мислеше, че вече е свикнал с миризмата, но не беше така.

— Какво е оставила ненаписано в бележката, Фокс?

— Онази част, че самата тя искаше Конклин за себе си. Виждаш ли, първо пробвах с нея за Конклин. Но не се получи. После го срещнах с Марджори и… бум, фойерверки. Обаче никой не очакваше, че нещата ще стигнат чак до женитба. Най-малкото Мередит, На белия кон на рицаря има място само за един ездач. Мередит не можа да го понесе. Сигурно як женски бой е паднал.

Бош не каза нищо. Ала истината го попари през лицето като слънчево изгаряне. Към това се беше свело всичко — женски бой между две курви.

— Да вървим в колата ти — каза Фокс.

— Защо?

— Сега трябва да идем у вас.

— За какво?

Фокс така и не успя да му отговори. В мига, когато Вош зададе въпроса си, пред къщата спря полицейска патрулна кола от участъка на Санта Моника. Двама полицаи започнаха да се измъкват от нея.

— Кротко, Бош! — тихо промълви Фокс. — Кротувай, ако искаш да поживееш още малко.

Бош видя как Фокс насочи дулото на пистолета си към приближаващите полицаи. Те не можеха да го видят, защото перилата на верандата бяха обрасли с гъст бръшлян. Единият от тях заговори:

— Някой тук да е звънял на девет…

Бош направи две крачки и се метна през перилата върху моравата. Междувременно изкрещя:

— Той е въоръжен! Въоръжен е!

Докато падаше на земята, Бош чу как Фокс се затича по дървената веранда. Предположи, че се опитва да стигне до вратата. Тогава се чу първият изстрел. Беше убеден, че дойде иззад гърба му, от страната на Фокс. След което двамата полицаи загърмяха като на зарята за Четвърти юли. Бош не можа да изброи всички изстрели. Продължаваше да лежи неподвижно на тревата с разперени широко и вдигнати над главата ръце, като се надяваш да не пуснат и някой в негова посока.

Всичко свърши за не повече от осем секунди. Щом екотът заглъхна и отново се възцари тишина, Бош пак извика:

— Не съм въоръжен! Аз съм полицай! Не съм заплаха за вас! Аз съм невъоръжен полицай!

Усети допира на горещо дуло отстрани на врата си.

— Къде ти е служебната карта?

— Във вътрешния джоб.

В следващия миг се сети, че все още не беше у него. Ръцете на полицая го сграбчиха за раменете.

— Ще те обърна.

— Един момент. Тя не е у мен.

— Това пък какво е? Обърни се.

Бош се подчини.

— Служебната не е в мен. Обаче имам други документи. В левия вътрешен джоб.

Ченгето започна да опипва сакото му. Бош се разтревожи.

— Няма да направя нищо нередно.

— Стой си кротко.

Полицаят извади портфейла на Бош и се вгледа в шофьорската му книжка през прозорчето на отделението за нея.

— Кво имаме там, Джими? — извика другото ченге. Бош не можеше да го види. — Редовен ли е?

— Казва, че е полицай. Няма значка. Тук е шофьорската книжка.

След което пак се наведе и го опипа за оръжие.

— Чист съм.

— Добре, обърни се пак.

Бош се подчини и върху китките зад гърба му изщракаха белезници. После чу как мъжът зад гърба му повика, линейка и подкрепления по радиостанцията.

— Добре, ставай.

Бош направи, както му наредиха. За първи път успя да види верандата. Другото ченге стоеше с насочен към сгърченото тяло на Фокс пистолет. Бош бе заведен по стъпалата към верандата. Видя, че Фокс беше още жив. Гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко, имаше рани и по двата си крака и в областта на корема и, изглежда, един куршум бе преминал през двете му бузи. Челюстта му висеше отпусната. Обаче очите му изглеждаха даже още по-зейнали, докато се вглеждаше в приближаващата към него смърт.

— Знаех си, че ще откриеш огън, мамицата ти — му каза Бош. — Сега най-сетне умри.

— Млъквай — заповяда този с името Джими. — На секундата.

Другото ченге го дръпна настрани от предната врата. На улицата Бош видя как съседите започнаха да се трупат на малки групички по околните веранди. Нищо не сближава хората така, както изстрели в покрайнините, помисли си Бош. Миризмата на изгорял барут действа по-безотказно и от аромат на барбекю.

Младият полицай приближи лице на сантиметри от неговото. Хари успя да види, че на табелката на униформата бе изписано „Д. Спаркс“.

— Хубаво, кво, по дяволите, правиш ти тук? Ако си ченге, кажи какво става.

— Вие двамата сте герои, това става.

— Кажи си историята, човече. Нямаме време за празни приказки.

Бош вече дочуваше приближаващия вой на сирените.

— Името ми е Бош. Работя в ПУЛА. Този тип, когото застреляхте, е заподозрян в убийството на Арно Конклин, бившият областен прокурор на нашия район, също така и на лейтенант Харви Паундс от ПУЛА. Няма как да не сте чували за тези два случая.

— Джим, чу ли това? — Полицаят се обърна пак към Бош. — Къде ти е значката?

— Открадната. Мога да ви дам номер, на който да звъннете. Заместник-началник Ървинг. Той ще ви каже за мен.

— Няма значение. Той какво правеше тук?

Полицаят посочи Фокс.

— Каза ми, че се е криел. По-рано днес получих обаждане да дойда на този адрес и той ме причакваше. Нали разбираш, аз можех да го идентифицирам. Трябваше да ме очисти.

Ченгето се взря във Фокс, като се чудеше дали трябва да повярва на такава невероятна история.

— Дойдохте точно навреме — каза Бош. — Той щеше да ме убие.

Д. Спаркс кимна. Звученето на историята започваше да му допада. В следващия момент челото му се набразди угрижено.

— Кой набра 911?

— Аз — отвърна Бош. — Дойдох тук, намерих вратата отворена и влязох вътре. Тъкмо набирах 911, когато той ме нападна. Пуснах телефона, защото бях сигурен, че ще дойдете.

— Защо си се обаждал на 911, след като той още не те е бил нападнал?

— Заради това, което се намира в задната спалня.

— Какво е то?

— В леглото има една жена. Изглежда, е мъртва от около седмица.

— Коя е тя?

Бош се взря в лицето на младия полицай.

— Нямам представа.