Майкъл Конъли
Последният койот (46)

46

Когато Бош стигна до „Марк Твен“, тъкмо започваше сутрешният градски живот. От стаята си чу как камионът за боклук потраква в алеята отзад, отнасяйки мръсотията, натрупана от поредната седмица. Това отново го подсети за къщата му, която се бе побрала точно в два контейнера за боклук.

За щастие от тези мисли го откъсна воят на сирена. Позна, че е полицейска кола, а не автомобил на пожарната. Знаеше, че би могъл да очаква второто, понеже районният полицейски участък бе през няколко преки. Закръстосва из двете стаи нервно, като се чувстваше съвсем не на място, сякаш животът си минаваше покрай него, докато бе зазидан тук. Направи си кафе с машината, която бе донесъл от къщи, и то още повече го изнерви.

Пак се върна към вестника, но в него нямаше нищо интересно освен статията на първа страница, която вече беше прочел. Все пак прелисти няколкото страници, отделени за градската хроника, и видя статия, в която се споменаваше, че офисите на управленските кадри се снабдяваха с бронирани стъкла като предпазна мярка срещу някой маниак, който би могъл да нахлуе, сипейки дъжд от куршуми. Хвърли частта за градски новини настрани и пак взе първите страници.

Бош прочете отново статията за разследването си и не можа да се избави от усещането, че нещо не беше наред, че нещо бе останало недовършено. Стилът на Кийша Ръсел и репортерското й майсторство бяха чудесни. Не беше в това проблемът. Проблемът бе, че виждаше историята изписана с думи, отпечатана. Тя не му се бе сторила чак толкова неубедителна, когато я бе представял на журналистката, на Ървинг, а и пред самия себе си.

Остави вестника настрани, облегна се на леглото и затвори очи. Прехвърли мислено последователността на събитията още веднъж и накрая проумя, че проблемът, който го глождеше, не беше в статията, в това, което Мител му беше казал. Бош се опита да си припомни в подробности думите, които бяха разменили на подрязаната като изпипан маникюр морава пред дома на богаташа. Какво всъщност бе казано там? Какво бе признал Мител?

Бош съзнаваше, че тогава, на моравата, Мител привидно се бе чувствал в неуязвима позиция. Беше хванал, ранил и обрекъл Бош, който стоеше пред него. Неговото вярно куче пазач, Джонатан Бон, чакаше с пистолет в ръка на две крачки зад гърба на Бош. При това положение Бош вярваше, че човек с егоцентричността на Мител не би имал причина да се сдържа. Той се бе изфукал със сполучливите си манипулации да държи под контрол Конклин и останалите. Косвено, но съвсем свободно, бе признал, че е причинил смъртта на Конклин и Паундс. Ала въпреки тези признания, не беше постъпил по същия начин, когато бе станало дума за Марджори Лоу.

През мъглата от накъсани представи от онази вечер, Бош се опитваше да си припомни точните думи на Мител, но не можеше да стигне до тях. Зрителните му спомени бяха отчетливи. Виждаше ясно Мител, застанал пред него на фона на килим от светлини. Обаче думите ги нямаше. Устата на Мител се движеше, но Бош не схващаше думите. В този момент най-после те достигнаха до него. Сети се. Възможност. Мител беше нарекъл смъртта й хубава възможност. Това признание за извършване ли беше? Казваше ли, че я е убил или че е наредил да я убият? Или просто признаваше, че смъртта й е представлявала добра възможност, от която се е възползвал и само толкова?

Бош не знаеше отговора на тези въпроси и незнанието тегнеше като огромен товар върху гърдите му. Опита се да го изхвърли от съзнанието си и лека-полека най-после започна да се унася в сън. Звуците на града навън, даже и сирените му действаха успокояващо. Беше на прага на забравата, почти заспал, когато изведнъж отвори широко очи.

— Отпечатъците — изрече високо.

Тридесет минути по-късно, избръснат, изкъпан и облечен с чисти дрехи, той пое към центъра. Беше си сложил слънчевите очила и се погледна в огледалото. Насинените му очи не се виждаха. Наплюнчи пръсти и придърпа къдравата си коса напред, за да скрие шевовете на черепа си.

Като стигна до Областния медицински център на университетската болница на Южна Калифорния, Бош подкара колата през паркинга към задната част, там, където бяха клетките за автомобилите на полицейските служители от болницата. Влезе през отворената врата на един от гаражите и махна с ръка на служителя от охраната, който го познаваше по физиономия и му кимна в отговор. Не беше редно следователите да влизат през задния вход, но Бош го вършеше от години. Нямаше намерение да спира, докато някой не заведеше федерален иск срещу него. Пазачът на минимална надница не беше от хората, които биха се заели с такова нещо.

Качи се в приемната на следователите на втория етаж, като се надяваше да открие там не само някой, когото познаваше, но и човек, с когото не бе в обтегнати отношения.

Отвори вратата със замах и веднага го удари в ноздрите миризма на прясно сварено кафе. Обаче в помещението нямаше нищо обнадеждаващо. Там беше само Лари Сакай, който седеше на бюрото си, затрупано с отворени вестници. Той беше от съдебната медицина и Бош никога не бе изпитвал особени симпатии към него. Чувствата им бяха взаимни.

— Хари Бош — произнесе Сакай, след като вдигна очи от вестника пред себе си, — като говорим за дявола, тъкмо чета за теб във вестника. Тук пише, че си в болница.

— Не, тук, пред теб съм, Сакай. Нали ме виждаш? Къде са Хаунчил и Линч? Някой от тях да е тук?

Хаунчил и Линч бяха двама специалисти, които Бош знаеше, че биха му направили услуга, без много-много да му мислят. Те бяха добри хора.

— Не, навън са, за да мерят и опаковат. Натоварена сутрин. Май нещата пак тръгват постарому.

Бош бе дочул по безжичния телефон, че докато изваждал жертви от срутени от земетресението сгради, Сакай внесъл фотоапарат и снимал хората, умрели в леглата си, и тавана, пропаднал върху тях. После продал негативите на жълтата преса под фалшиво име. Ето такъв тип човек беше той.

— Някой друг да се навърта наблизо?

— Не, Бош, само аз съм. Кво искаш?

— Нищо.

Бош се обърна да си върви, после се поколеба. Трябваше да сравни отпечатъците и не можеше да чака. Погледна пак към Сакай.

— Слушай, Сакай, искам да ми направиш услуга. Ще ми помогнеш ли? Ще съм ти адски задължен.

Сакай се приведе напред на стола си. Бош видя от ъгълчето на устата му да стърчи клечка за зъби.

— Не знам, Бош, ти да си ми задължен е все едно някоя дърта курва с положителна проба за СПИН да ти каже, че вторият тек ще е безплатен, ако си платиш първия.

Сакай се разсмя на собственото си остроумие.

— Добре тогава.

Бош се обърна и отвори вратата, сдържайки гнева си. Вече бе направил две крачки по коридора, когато чу как Сакай го повика. Точно както се беше надявал. Той си пое дъх и се върна в помещението.

— Стига, Бош, не съм казал, че няма да ти услужа. Слушай, тъкмо четях твоята история и наистина ти съчувствам за това, през което си минал. Не се коси, става ли?

Да бе, да, помисли си Бош, но не го изрече на глас.

— Добре — отвърна.

— Какво ти трябва?

— Отпечатъците на един от клиентите ви в хладилника.

— На кой?

— Мител.

Сакай кимна към вестника, който беше захвърлил на масата пред себе си.

— Онзи Мител ли?

— Познавам само един.

Сакай помълча, обмисляйки молбата.

— Нали знаеш, че даваме отпечатъци само на следователите по случая.

— Спести си празните приказки, Сакай. Знаеш, че го знам, и освен това знаеш, ако си прочел вестника, че не съм от следователите по случая. Обаче въпреки това ми трябват отпечатъците. Ще ми ги свалиш ли, или само си губя времето с теб?

Сакай се изправи. Бош съзнаваше, че ако Сакай дадеше на заден сега, след като бе направил увертюрата, Бош щеше да бъде отгоре в негласния мъжки двубой и това щеше да се отрази и на всички следващи техни срещи. Но ако Сакай последваше поетата линия на поведение и свалеше отпечатъците, тогава предимството определено щеше да бъде на негова страна.

— Успокой топката, Бош. Ще ти снема отпечатъците. Защо не си налееш чаша кафе и не поседнеш? Само пусни четвъртак в кутията.

На Бош му беше противна самата мисъл, че би могъл да се чувства задължен за каквото и да е на Сакай, но в момента това бе наложително и си струваше. Сравнението на отпечатъците беше единствената възможност да получи точен отговор за приключването на разследването му. Или за отварянето му отново.

Бош си сипа кафе и след петнадесет минути съдебният медик се върна. Той още вееше картончето, за да може мастилото да изсъхне. Подаде го на Бош и отиде до кафе-машината, за да си налее още една чаша.

— Тези са на Гордън Мител, нали?

— Да. Така пишеше на етикетчето на палеца. И, човече, той доста се е потрошил, като е падал.

— Радвам се да го чуя.

— Знаеш ли, струва ми се, че историята, която вие, типовете от ПУЛА, сте пуснали по вестниците, не е чак толкова солидна, както се опитвате да го представите, след като се вмъквате тук, за да взимате отпечатъци.

— Солидна е, Сакай, не се безпокой. И ще е най-добре да не получавам разни обаждания от репортери, за да ме питат защо са ми потрябвали отпечатъците. Иначе ще се върна.

— Не се напъвай, Бош, да не получиш херния. Взимай си отпечатъците и изчезвай. Никога досега не съм виждал тип, който да полага такива усилия да вгорчи живота на човек, направил му услуга в момента.

Бош хвърли чашката си от кафето в кошчето за боклук и тръгна към вратата. Спря на прага и се обърна.

— Благодаря.

Думата му костваше много. Този тип бе абсолютен гадняр.

— Не забравяй, Бош, задължен си ми.

Бош го изгледа. Той в момента си сипваше сметана в кафето. Бош се върна обратно, като бъркаше в джоба си. Като стигна до бюрото, извади четвърт долар и го пусна в касичката за кафеения фонд на отдела.

— Ето, това беше за теб — каза Бош, — сега сме квит.

Излезе навън и от коридора чу как Сакай го изпсува. За Бош това беше знак, че всичко си беше застанало по местата в света. Поне в неговия свят.

Когато стигна в Паркър Сентър петнадесет минути по-късно, Бош осъзна, че имаше проблем. Ървинг не му беше върнал служебната карта, защото тя беше част от следствения материал, намерен в джобовете на сакото на Мител в горещия извор. Така че Бош се поразтака пред сградата, докато не зърна група следователи и административни типове, които се приближаваха към центъра откъм Градския съвет. Когато групата влезе в главното фоайе и заобиколи гишето на охраната, Бош мина зад тях и се промъкна незабелязано.

Намери Хирш седнал на обичайното си място зад екрана на компютъра в лабораторията и го попита дали все още разполага със сканираните отпечатъци от токата на колана.

— Да, чаках да дойдеш да си ги вземеш.

— Ами преди това бих искал да ги сравниш с едни, които нося у себе си.

Хирш вдигна лице към него, но се поколеба само за миг.

— Дай да ги видим.

Бош извади от куфарчето си картата, която Сакай беше направил за него, и я подаде на Хирш. Той й хвърли един поглед, като я държеше обърната към светлината.

— Тези са доста чисти. Не ти трябва машината, нали? Просто искаш да ги сравниш с онези, които ми донесе преди.

— Точно така.

— Добре, мога да ги сравня още сега, ако имаш време Да изчакаш.

— Ще изчакам.

Хирш извади старата карта от чекмеджето на бюрото си и я занесе заедно с новата до високата лабораторна маса, след което се надвеси над двете върху увеличителния екран на лампата. Бош видя как очите му започнаха да се стрелкат наляво-надясно, сякаш гледаше тенис-мач на корта.

Докато наблюдаваше как работи Хирш, Бош проумя, че повече от всичко на света желаеше човекът да го погледне и да му каже, че отпечатъците съвпадаха. Бош искаше всичко най-сетне да свърши. Искаше най-сетне да се откъсне от него.

След последвалата петминутна тишина, сетът приключи, Хирш го погледна и му съобщи резултата.