Майкъл Конъли
Последният койот (40)

40

Бош стоеше облегнат на стоманената стена на асансьора, докато кабината слизаше надолу. Осъзна колко различни бяха сегашните му чувства от онези, които бе изпитвал, качвайки се нагоре в същата кабина. Беше пътувал нагоре с яростно биеща в гърдите му омраза като котка в чувал-А даже не познаваше човека, срещу когото я изпитваше. Сега вече гледаше на него със съжаление, като на половин човек, който лежи с крехки ръце, скръстени на одеялото, чака и може би се надява смъртта да дойде и да го избави от личното му нещастие.

Бош вярваше на Конклин. В разказа му имаше нещо л болката му изглеждаше така искрена, че не можеше да бъде приета за игра. Конклин отдавна бе спрял да се преструва. Той бе с единия крак в гроба. Сам се бе нарекъл страхливец и марионетка и Бош не можеше да си представи нищо по-сурово, което човек би могъл да изрече като собствена епитафия.

Щом осъзна, че казаното от Конклин е истина, Бош разбра, че вече се е сблъскал с истинския враг лице в лице. Гордън Мител. Стратегът. Нагаждачът. Убиецът. Човекът, който държеше конците на марионетката. Сега щяха да се срещнат отново. Обаче този път Бош имаше намерение сам да диктува правилата.

Натисна пак копчето за партера, сякаш така щеше да накара асансьора да се движи по-бързо. Знаеше, че жестът е безполезен, но го повтори отново.

Когато кабината най-после отвори врати, фоайето изглеждаше пусто и стерилно. Пазачът си беше на мястото, зад бюрото си, и продължаваше да попълва кръстословицата. Не се чуваше даже и приглушен говор от телевизор. Единствено мълчанието на живота на старците там. Попита човека от охраната дали не трябва да се разпише някъде на излизане и бе отпратен с махване на ръка.

— Виж, съжалявам, че се държах идиотски преди-вметна Бош.

— Не се безпокой, братле — отвърна пазачът. — На всекиго се случва.

Бош се запита какво точно имаше предвид човекът, че се случва, но не каза нищо. Кимна тържествено, сякаш винаги бе получавал най-важните си житейски уроци от служители на охраната. Мина през стъкления портал и тръгна към паркинга. Беше захладняло и той вдигна яката на якето си. Забеляза, че небето бе кристално чисто и луната бе остра като сърп. Като се приближи към мустанга си, забеляза до него друга кола, чийто багажник бе отворен и някакъв човек нагласяше жиците на стопа. Бош ускори крачка с надеждата, че няма да го Молят за помощ. Беше прекалено студено, пък и се бе Уморил да разговаря с непознати.

Подмина клекналия мъж, след което, несвикнал с новите ключове на наетата кола, се позабави, докато открие нужния за вратата на мустанга. Тъкмо когато пъхна ключа в ключалката, чу поскърцване на обувка по паважа зад гърба си и един глас каза:

— Извинявай, приятел…

Бош се обърна, като трескаво се опитваше да измисли извинение защо няма да може да помогне на човека. Обаче единственото, което съзря, бяха размазаните очертания на ръката, която се стоварваше върху него. После пред очите му блесна експлозия в кървавочервено.

След това всичко потъна в мрак.