Майкъл Конъли
Последният койот (37)

37

Човекът зад гишето на рецепцията в „Марк Твен“, изглежда, не позна Бош, макар Хари да беше почти убеден, че именно от него бе наемал стаи за свидетели. Служителят беше висок и кльощав и раменете му бяха прегърбени, сякаш цял живот бе носил тежко бреме. Изглеждаше като човек, който стои зад тезгяха от времето на Айзенхауер.

— Помните ли ме? От сградата надолу по улицата?

— Да, спомням си. Не казах нищо, защото не знаех дали не действате под прикритие или нещо такова.

— Не. Не съм под прикритие. Бих искал да разбера дали не е свободна някоя от големите стаи отзад. Някоя с телефон.

— Искате да я наемете?

— Затова и се интересувам.

— Този път кого ще прибирате там? Не искам пак разни неуредици. Последния път те…

— Не, никакви неуредици. Този път става дума за мен. Аз искам да наема стаята.

— Вие да я наемете за себе си?

— Точно така. И няма да рисувам по стените. Колко ще струва?

Чиновникът на рецепцията изглеждаше напълно поразен от факта, че Бош иска стая за себе си. Той най-сетне се посъвзе и съобщи на Бош, че може да избира между следните възможности: тридесет долара на ден, двеста за седмица или петстотин за един месец. Всичко това авансово. Бош плати за една седмица с кредитната си карта и с нетърпение зачака мъжът да провери дали плащането е без проблеми.

— А сега колко ще струва наемането на мястото за паркиране отпред?

— Не можете да го наемете.

— Искам да паркирам отпред, за да не им е лесно на другите ви наематели да оберат колата ми.

Бош извади портфейла с парите си и плъзна по плота банкнота от петдесет долара.

— Ако наминат някои типове от пътната полиция, кадете им, че всичко е наред.

— Добре.

— Вие ли сте управителят?

— И собственикът. Двадесет и седем години.

— Извинявайте.

Бош излезе, за да вземе вещите си. Наложи се да направи три курса, за да прибере всичко в стая номер 214. Стаята се намираше отзад и двата й прозореца гледаха към алеята срещу задната страна на едноетажна сграда, в която се помещаваха два бара и магазин за видеокасети за възрастни и секс-нововъведения. Обаче Бош от самото начало знаеше, че не би следвало да очаква градинка с цветя. Това не беше от местата, в които човек можеше да се надява да намери пухкав хавлиен халат в банята или ментови бонбони на възглавницата вечер. Беше само няколко деления нагоре по скалата от онези заведения, в които човек подава парите през миниатюрен процеп към служител зад бронирано стъкло.

В едната стая имаше бюро и легло, чиято покривка беше прогорена само на две места от цигари, и телевизор в метална каса, здраво закачена на стената. Нямаше нито кабелна, нито дистанционно, нито щедро отпусната от управата програма за телевизията. Другата стая бе запълнена с охлузено зелено канапе, ниска маса за двама и кухненски бокс с маломерен хладилник, занитена към пода микровълнова фурна и печка с два реотана. За банята се влизаше от коридора, свързващ двете стаи, и Цялото помещение беше облепено с бели плочки, пожълтели като зъбите на старец.

Въпреки неугледната обстановка и надеждите си, че престоят му тук щеше да бъде само временен, Бош направи всичко, което му беше по силите, за да превърне Хотелската стая в подобие на дом. Закачи някои от дрехите в гардероба, остави четката си за зъби и принадлежностите за бръснене в банята и включи телефонния си секретар към апарата, макар още никой да не знаеше му. Реши на другата сутрин да се обади в пощенската централа и да помоли да включат предупредителна лента към стария му телефонен номер.

След това нагласи уредбата си на бюрото. За момента сложи двете колони отстрани на пода. После прерови кутията си с компактдискове и попадна на записи на Том Уайтс със заглавието „Блу Валънтайн“. Не беше го слушал от години, затова реши да го пусне.

Седна на леглото близо до телефона и се заслуша, докато размишляваше дали да се обади на Джаз във Флорида. Обаче не беше сигурен какво да каже или да я пита. Реши за момента да не го прави. Запали цигара и пристъпи към прозореца. В алеята нямаше никой. Над върховете на сградите се виждаше кулата с орнаменти на Холивудския атлетически клуб. Красива сграда. Една от последните в Холивуд.

Дръпна вмирисаните пердета, обърна се и се вгледа в новия си дом. След малко захвърли настрани покривката и всички чаршафи на леглото и ги замени със своите. Не бе кой знае какъв жест на приемственост, но все пак се почувства по-малко самотен. Пък и така сякаш все пак знаеше какво върши в този момент от живота си и поне за малко отклони мислите си от Харви Паундс.

Бош седна на оправеното наново легло и се облегна на възглавниците, опрени на таблата. Запали още една цигара. Заизучава раните на двата си пръста и установи, че коричките бяха вече заместени от твърда, розова кожа. Вървяха към оздравяване. Надяваше се така да стане и с останалата част от него. Обаче се съмняваше. Знаеше, че е отговорен. И съзнаваше, че ще трябва да плати. По един или друг начин.

Разсеяно придърпа телефона и го сложи на гърдите си. Апаратът беше стар, с шайба. Бош вдигна слушалката и се втренчи в шайбата. На кого щеше да се обади? Какво щеше да каже? Остави слушалката във вилната и се изправи. Реши, че трябва да излезе навън.