Майкъл Конъли
Последният койот (34)

34

На Бош му се струваше, че този ден никога няма да свърши и че никога няма да излезе от заседателната зала. След като Хинойъс си тръгна, дойде ред на Ървинг. Той влезе мълчаливо, зае мястото на Брокман, скръсти ръце на масата и не каза нищо. Изглеждаше раздразнен. Бош си помисли, че може би е надушил дима от цигарата. На него не му пукаше особено, но все пак мълчанието го притесняваше.

— Какво става с Брокман?

— Отиде си. Нали ме чу, като му казах, че е провалил разговора. Както и ти самият.

— Това пък защо?

— Можеше да се измъкнеш, ако бяхте поговорили. Можеше да го оставиш да провери твоята версия и така всичко щеше да свърши. Обаче не — трябваше да си заработиш още един враг. Трябваше да си останеш Хари Бош.

— Именно по това се различаваме двамата с теб, шефе. Някой път трябва да излезеш от кабинета си и пак да се върнеш на улицата. Не съм направил от Брокман своя враг. Той си беше такъв, преди още да го срещна. Те всички са такива. И знаеш ли, вече ми писна всички да ме анализират и да си врат носовете в моите работи. Този номер вече започна да се изтърква.

— Все някой трябва да го прави. На теб не ти се налага.

— Не бъди сигурен.

Ървинг отмахна с ръка бледия опит за защита на Бош като цигарен дим.

— И сега какво? — продължи Бош. — Защо си тук? Да не би, за да се опиташ да разбиеш алибито ми? За това ли? Брокман излезе, сега дойде твоят ред?

— Няма нужда да разбивам алибито ти. То беше проверено и изглежда състоятелно. Брокман и неговият екип вече получиха указания да следват други нишки в разследването.

— Какво искаш да кажеше с това, че е било проверено?

— Не ни подценявай, Бош. Имената бяха в твоя бележник.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади бележника. Подхвърли го през масата към Бош.

— Тази жена, с която си прекарал по-голямата част от времето си там, тя ми каза достатъчно, за да й повярвам. Но би могъл да й се обадиш и сам. Моето обаждане, изглежда, я обърка. Бях доста неясен и оскъден в обясненията си.

— Оценявам го. Е, значи вече съм свободен да се измитам?

Бош се изправи.

— Технически, да.

— А в друг смисъл?

— Седни за момент, Бош.

Бош вдигна ръце. Беше отишъл достатъчно далеч. Реши, че би могъл да остане и да чуе всичко. Седна отново, като изрази съвсем лек протест.

— Задникът ми се спити от това седене.

— Познавах Джейк Маккитрик — каза Ървинг, — и то доста добре. Работихме заедно в Холивуд преди много години. Обаче ти вече го знаеш. С изключение на факта, че на човек все пак му е приятно да установи контакт със стар колега, не бих казал, че разговорът ми с моя стар приятел Джейк беше особено мил.

— А, и на него сте се обадили.

— Докато беше тук с докторката.

— Какво тогава искаш от мен? Чул си историята от него, какво още.

Ървинг започна да потропва с пръсти по масата.

— Какво искам ли? Искам да ми кажеш, че това, което правиш, това, с което си се захванал, по никакъв начин не е свързано със случилото се с лейтенант Паундс.

— Не мога, шефе. Не зная какво се е случило с него, освен, естествено, фактът, че е мъртъв.

Ървинг се вгледа в Бош, размишлявайки върху нещо. Сякаш се питаше дали да се отнесе с Бош като с равен и да му каже всичко.

— Май предпочитах да чуя категорично отрицание. Твоят отговор предполага, че според теб би могло и да има някаква връзка. Не мога да ти опиша колко ме тревожи това.

— Всичко е възможно, шефе. Нека те попитам нещо. Каза, че Брокман и екипът му вече се били насочили към други следи… май каза нишки. Тези нишки основателни ли са? Имам предвид, дали Паундс е имал някаква скрита страна в живота си, или те просто гонят михаля?

— Няма нищо определено, за което да се хванем. Опасявам се, че ти беше най-добрата възможност. Брокман все още мисли така. Той иска да докаже теорията си, че си наел някого да свърши работата, а после си отлетял до Флорида за алиби.

— Аха, страшна теория.

— Според мен е малко пресилена. Казах му да я зареже. Засега. А на теб ти казвам да зарежеш това, което вършиш в момента. Тази жена във Флорида ми се стори много приятна и би могъл да прекараш известно време с нея. Искам да хванеш самолета и да отидеш при нея. Да останеш няколко седмици. Като се върнеш, ще обсъдим завръщането ти в отдел „Убийства“ на Холивудския участък.

Бош се питаше дали в току-що казаното от Ървинг имаше някакъв вид заплаха. Ако не бе заплаха, то бе най-малкото пазарлък.

— А ако не го направя?

— Ако не го направиш, значи си глупак. И ще заслужиш последствията.

— С какво мислиш, че се занимавам, шефе?

— Не мисля, а знам. Не е кой знае колко трудно да се сети човек. Извадил си папката със следствените документи по убийството на майка ти. Защо точно сега си се захванал с това, не знам. Обаче извършваш разследване на частни начала и това представлява проблем за нас. Трябва да го спреш, Хари, в противен случай аз ще те спра. Ще те отстраня. Безвъзвратно.

— Кого защитаваш?

Бош съзря как лицето на Ървинг се изпълни с гняв и кожата му от розова стана тъмночервена. Очите му сякаш се смалиха и притъмняха от ярост.

— Да не си посмял повече да намекваш подобни неща! Посветил съм целия си живот на това упра…

— Самия себе си, нали? Ти си я познавал. Открил си тялото й. Страхуваш се да не бъдеш въвлечен, ако успея да открия нещо. Обзалагам се, че предварително си знаел това, което Маккитрик ти е казал по телефона.

— Това е нелепо, аз…

— Така ли? Не мисля. Вече разговарях със свидетел, който каза, че те е познавал от онези години на Булеварда.

— Какъв свидетел?

— Тя каза, че те е познавала. Тя знае, че и майка ми също те е познавала.

— Единственият човек, когото защитавам, си ти, Бош. Не го ли проумяваш? Заповядвам ти да спреш това разследване!

— Не можеш. Вече не работя за отдела. В отпуск съм, забрави ли? Принудителен отпуск. В момента съм просто редови гражданин и мога да правя каквото си искам, стига то да е законно.

— Мога да повдигна обвинение за притежаване на откраднати документи… за папката със следствените материали.

— Не са откраднати. Пък и какво, като повдигнеш това смрадливо обвинение, за какво ще е то, за непослушание? В прокуратурата ще ти се изсмеят с глас.

— Обаче ти ще изгубиш работата си. Това ще е краят.

— Малко си позакъснял, шефе. Преди една седмица заплахата би била наистина сериозна. Тогава щях да се замисля. Но вече не е от значение. Вече се отървах от тези глупости и това е единственото, което има значение за мен. Не ми пука за последствията, ще го довърша.

Ървинг замълча и Бош предположи, че заместник-началникът на полицейското управление осмисля факта, че подчиненият му вече бе излязъл извън обсега му. Преди именно зависимостта на Бош от Ървинг, който държеше и служебното му положение, и бъдещето му в ръцете си, беше неговата опорна точка. Обаче Бош в крайна сметка се бе освободил от тази зависимост. Бош подхвана отново с нисък, овладян глас.

— Ако беше на мое място, шефе, щеше ли просто така да зарежеш всичко? Какво значение има свършеното от мен за управлението, ако не мога да направя това за нея… за самия себе си?

Той стана и прибра бележника в джоба на сакото си.

— Тръгвам. Къде са другите ми неща?

— Не.

Бош се поколеба. Ървинг вдигна очи към него и Бош видя, че гневът вече беше преминал.

— Не съм направил нищо лошо — тихо изрече Ървинг.

— О, напротив — отвърна Бош също толкова тихо. Той се наведе през масата и приближи лице към Ървинг. — Ние всички го направихме, шефе. Оставихме нещата така. Това беше нашето престъпление. Но вече няма да е. Поне не за мен. Ако искаш да помогнеш, знаеш къде да ме намериш.

Бош тръгна към вратата.

— Какво искаш?

Бош се обърна.

— Кажи ми за Паундс. Трябва да знам какво се е случило. Само по този начин ще разбера дали има някаква връзка.

— Тогава седни.

Бош взе стола до вратата и седна. И двамата помълчаха известно време, за да се успокоят, преди Ървинг да заговори:

— Започнахме да го търсим в събота през нощта. Открихме колата му в неделя по обяд в Грифит Парк. В един от тунелите, който е затворен след труса. Те сякаш са знаели, че ще търсим от въздуха, затова и са прибрали колата в тунела.

— Защо сте започнали да го издирвате, преди да се е разбрало, че е мъртъв?

— Заради съпругата. Обади се в събота сутринта. Каза, че някой му се е обадил по телефона в петък вечер вкъщи. Не знаеше кой е звънял. Но който и да е бил, той е успял да убеди Паундс да излезе, за да се срещне с него. Паундс не съобщил на жена си за какво става дума. Казал, че ще се върне до час-два. Излязъл и не се върнал. Сутринта тя ни се обади.

— Предполагам, че телефонният номер на Паунд го няма в указателя.

— Да. Това повдига предположението, че е звънял някой от управлението.

Бош се замисли над казаното.

— Не е задължително. Може просто да е бил някой с Широки връзки в градската управа. От хората, които могат Да си намерят номера само с едно обаждане. Трябва да поразпитате или да пуснете слух, че ще има амнистия за този, който си признае, че е дал телефонния номер на лейтенанта. Да споменете, че няма да предприемете крути мерки срещу този, който го е дал, в замяна на информация за името на онзи, който го е поискал. Той е вашият човек. Има вероятност да даде резултат, ако този, който го е дал, не е знаел какво ще се случи.

Ървинг кимна.

— Добра идея. В управлението има стотици хора, които биха могли да получат телефонния му номер. Може и да нямаме друг избор.

— Разкажи ми по-подробно за Паундс.

— Започнахме да обработваме нещата на място, в тунела. В неделя медиите вече бяха надушили, че го търсим, така че тунелът свърши добра работа като прикритие. Никакви хеликоптери наоколо, които да ни пречат. Просто вкарахме осветление в тунела.

— Той в колата ли беше?

Бош се държеше така, сякаш не знаеше нищо. Разбираше, че ако очаква от Хинойъс да защитава правото му на конфиденциалност, в отговор и той би следвало да я предпази като свой източник.

— Да, беше в багажника. И, Господи, гледката беше ужасна. Той… Бяха го съблекли гол. Бяха го били. Освен това имаше и следи от мъчения…

Бош изчака, но Ървинг замълча.

— Какви? Какво са му били направили?

— Горили са го. Гениталиите, зърната на гърдите, пръстите… Господи.

Ървинг прокара длан по бръснатия си череп и затвори очи. Бош разбираше, че той не можеше да изличи картината от съзнанието си. И самият Хари изпитваше същото. Неговата собствена вина пулсираше в гърдите му.

— Сякаш са искали нещо от него — продължи Ървинг, — а той не е можел да им го даде. Не го е имал и… те са продължавали да го притискат.

Бош ненадейно усети първите признаци на земетръса и се хвана за масата, за да запази равновесие. Хвърли поглед към Ървинг, за да получи потвърждение, но проумя, че нямаше никакъв трус. Беше единствено неговото тяло, което отново се разтресе от глава до пети.

— Чакай малко.

Стаята леко се наклони, после се върна в нормално положение.

— Какво има?

— Един момент.

Без да добави нищо повече, Бош стана и тръгна към вратата. Бързо прекоси коридора и влезе в мъжката тоалетна до чешмичката. Пред една от мивките стоеше някой и се бръснеше, но Бош изобщо не го погледна. Бутна вратата към една от кабините и повърна в тоалетната чиния, едва успявайки да стигне навреме.

Пусна водата, но спазъмът отново го връхлетя, после още веднъж, докато не се изпразни напълно, докато в него не остана нищо друго освен представата за тялото на Паундс — голо, мъртво, изтерзано.

— Да не ти е зле, мой човек? — попита един глас от външната страна на кабината.

— Гледай си работата.

— Извинявай, просто питах.

Бош постоя в кабината още няколко минути, облегнат на стената. Накрая избърса устата си с тоалетна хартия, пусна я в тоалетната и дръпна сифона. Излезе залитайки и пристъпи към една от мивките. Другият мъж беше още там. Сега си слагаше вратовръзка. Бош го погледна в огледалото, но не го позна. Наведе се над мивката и изми лицето и устата си с ледена вода. След което се избърса старателно с хартиени кърпи. Нито за миг не погледна собственото си лице в огледалото.

— Благодаря, че ме попита — изрече на излизане.

Ървинг, изглежда, не се беше помръднал в негово отсъствие.

— Добре ли си?

Бош седна и извади пакета си с цигари.

— Съжалявам, но ще запаля една.

— Няма да ти е за първи път.

Бош запали и дръпна дълбоко. Стана и отиде до кошчето за боклук в ъгъла. Откри употребявана чашка за кафе и я взе, за да я използва за пепелник.

— Само една — каза, — после можеш да отвориш вратата и да проветриш.

— Лош навик.

— В този град същото се отнася и за дишането. Как е умрял? Коя е била фаталната рана?

— Аутопсията беше тази сутрин. Сърцето е отказало. Натискът върху него е бил прекалено голям, сърцето му не е издържало.

Бош помълча. Усети как силите му започнаха да се възвръщат.

— Защо не ми разкажеш и останалото?

— Няма друго. Това е всичко. Там нямаше нищо. Никакви следи. Нито по тялото, нито в колата. Всичко е било старателно заличено. Нямаше нищо, за което да се хванем.

— Ами дрехите?

— Те също бяха в багажника. И по тях нищо. Обаче убиецът си е запазил едно нещо.

— Какво?

— Значката. Мръсникът е взел полицейската му значка.

Бош само кимна и извърна очи. Двамата мълчаха дълго време. Бош не можеше да се отърси от зловещите представи, предполагаше, че и Ървинг имаше същия проблем.

— Така значи — най-после подхвана Бош, — като сте видели какво е станало с него, изтезанията и всичко останало, веднага сте се сетили за мен. Страхотен израз на доверие, няма що.

— Слушай, Бош, именно ти прекара лицето на човека през прозореца преди две седмици. Освен това получихме допълнителна жалба от него, че си го заплашвал. Какво…

— Нямаше никаква заплаха. Той…

— Не ме интересува дали е имало или не. Той е завел жалба. Това е същественото. Вярна или не, жалбата е налице, следователно той се е чувствал заплашен от теб. Какво трябваше да направим, да си затворим очите ли? Да си кажем: „Хари Бош ли? О, не, няма начин нашият Хари Бош да е направил това“, и да продължим нататък? Не ставай смешен.

— Добре де, прав си. Забрави го. Съвсем нищо ли не е споменал на жена си, преди да тръгне?

— Казал е само, че някой се е обадил и трябва да излезе за един час, за да се срещне с много влиятелна личност. Не е споменал никакво име. Обаждането се е получило около девет часа в петък вечер.

— Точно тези думи ли ви обясни жената, че е използвал?

— Така мисля. Защо?

— Защото, ако го е казал по този начин, може да са замесени двама души.

— Как така?

— Звучи, сякаш един човек му се е обадил, за да уговори среща с друг, именно тази влиятелна личност. Ако влиятелният човек се беше обадил лично, тогава той щеше да каже на съпругата, че така и така тази важна клечка звънна и трябва да се срещна с човека. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да. Обаче, който и да се е обадил, може просто да си е послужил с името на влиятелна личност, за да подмами Паундс навън. Действителният човек може и изобщо да не е бил замесен.

— Възможно е. Обаче според мен, каквото и да се е казало тогава, то е било много убедително, за да придума Паундс да излезе от къщи посред нощ, сам.

— Може да е бил някой, когото е познавал.

— Може. Но тогава вероятно е щял да каже на жена си името му.

— Вярно.

— Взел ли е нещо със себе си? Куфарче, някакви папки, каквото и да е?

— Не ни е известно. Съпругата е гледала телевизия. Тя всъщност не го е видяла с очите си да излиза през вратата. Вече обсъдихме всичко това с нея, както и направихме оглед на цялата къща. Няма нищо. Куфарчето му си беше в неговия кабинет в участъка. Той даже не го е носил вкъщи. Няма нищо, за което да се хванем. Честно казано, ти беше най-добрият кандидат и вече си чист. Това пак ме връща на първия ми въпрос. Възможно ли е това, с което се занимаваш в момента, да има нещо общо със случилото се?

Бош не можа да превъзмогне себе си и да каже на Ървинг какво мислеше в действителност, какво чувстваше дълбоко в себе си за участта, сполетяла Паундс. Но не чувството за вина го възпираше. А желанието Да запази мисията си изцяло за себе си. В този миг осъзна, че отмъщението е изключително усещане, мисия за единак, нещо, което никога не бива да се изрича гласно.

— Не знам отговора на този въпрос — отвърна. — Не съм споделял нищо с Паундс. Но той искаше да ме натопи, да ме отстрани завинаги. Знаеш го. Човекът е мъртъв, но той си беше мухльо и искаше да ме отстрани. Вероятно се е ослушвал да дочуе каквото и да било за мен. Някои хора ме видяха тази седмица. Може да са му пошушнали нещичко и той да е нагазил в дълбоки води. Не го биваше много за следовател. Може и да е направил някаква грешка. Не знам.

Ървинг го изгледа непроницаемо. Бош знаеше, че в момента той се опитваше да прецени каква част от казаното бе истина и каква празни приказки. Бош заговори пръв:

— Казал е, че ще се среща с важна личност?

— Да.

— Виж, шефе, не знам какво точно ти е разправил Маккитрик за нашия разговор с него там, във Флорида, но ти самият знаеш, че по онова време е имало замесени доста влиятелни люде… в случая с майка ми. Ти си бил там.

— Да, но не се занимавах с разследването, не и след първия ден.

— Маккитрик спомена ли ти за Арно Конклин?

— Днес не. Обаче тогава, да. Спомням си как веднъж, като го попитах какво става със следствието, ми каза да питам Арно. Той се бил намесил, за да прикрие някого.

— Да, нали Арно Конклин е бил влиятелна личност…

— Но сега? Той е стар човек, ако изобщо е жив.

— Жив е, шефе. И не бива да забравяш нещо. Важните клечки винаги се движат в обкръжение от важни клечки. Те никога не са сами. Конклин може и да е стар вече, но може да има някой, който не е.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Бош?

— Казвам ти да ме оставиш на мира. Аз сам трябва да довърша започнатото. Аз съм единственият, който би могъл да го направи. Казвам ти да се опиташ да държиш Брокман настрана от мен, както и всички останали.

Ървинг го загледа настойчиво и Бош бе убеден, че заместник-началникът не знаеше как точно да постъпи в момента, на чия страна да застане. Бош се изправи.

— Ще поддържаме връзка.

— Не ми казваш всичко.

— Така е най-добре.

Излезе през вратата в коридора, сети се нещо и се върна обратно в стаята при Ървинг.

— Как да се прибера у дома? Нали вие ме докарахте.

Ървинг посегна към телефона.