Майкъл Конъли
Последният койот (30)

30

На летището, Бош се разплати за таксито и си проправи път в централното фоайе с пътната чанта и кутията с папки и документи в ръце. Влезе в един от магазините във вътрешността, купи си евтина чанта от конопено платно и прибра в нея нещата от кашона. Чантата не беше голяма и не му се наложи да я регистрира. Отстрани на сака беше изписано „Лас Вегас — град на слънцето и забавленията!“ Имаше и знак на компанията, изобразяващ залязващо зад две зарчета слънце.

Като стигна до своя ръкав, забеляза, че има още половин час до качването в самолета, затова потърси кресла, които да са колкото се може по-отдалечени от какофонията на електронните автомати в центъра на овалното фоайе.

Започна да преглежда папките в чантата. Най-много го интересуваха откъснатите листове от папката по следствието за убийството на Марджори Лоу. Хвърли поглед на формулярите и не откри нищо изненадващо или неочаквано.

Обобщението на разговора на Маккитрик — Ено с Джони Фокс в присъствието на Арно Конклин и Гордън Ми-тел беше сред тях и Бош успя да долови стаената ярост на Маккитрик от развоя на срещата в начина, по който бе описал ситуацията. В последния параграф яростта вече не беше сподавена.

Разговорът със заподозрения е окачествен от долуподписания като безполезен поради натрапчивата намеса на А. Конклин и Г. Мител. Двамата служители на „обвинението“ отказаха да позволят на „техния“ свидетел да отговори на въпросите пълно или според мнението на долуподписания с цялата истина. Дж. Фокс остава заподозрян на този етап, докато не се установи категорично достоверността на алибито му и не се анализират отпечатъците.

В папката нямаше нищо друго съществено и Бош осъзна, че тези страници бяха извадени от Ено единствено заради упоменаването на Конклин в следствието. Ено прикриваше следите му. Когато Бош си зададе въпроса защо го е правил, веднага в съзнанието му изникнаха банковите разписки, които са се намирали в сейфа заедно с откраднатите документи. Това бяха доказателствата за сделката.

Бош извади пликовете и започна да разглежда пощенските клейма, като ги подреждаше по хронологичен ред. Най-ранното, което откри, бе изпратено на „Маккег Инкорпорейтед“ през ноември 1962. Това правеше една година след убийството на Марджори Лоу и два месеца след смъртта на Джони Фокс. Ено бе натоварен с разследването на случая Лоу, после, според Маккитрик, и с убийството на Фокс.

Бош беше вътрешно убеден, че е на прав път. Ено бе изстисквал Конклин. А може би и Мител. Той някак си е разбрал това, което Маккитрик не е знаел, т.е., че Конклин е бил забъркан с Марджори Лоу. Може би даже е знаел, че Конклин я е убил. Това е било предостатъчно, за да може да изцежда от Конклин по хилядарка месечно до живот. Парите не бяха много. Ено явно не е бил алчен, макар хиляда долара в началото на шейсетте вероятно са били дори повече от заплатата му. Но количеството нямаше значение за Бош. Плащането обаче го интересуваше. То бе признание. Ако успееше да хване връзката му с Конклин, това вече щеше да е неоспоримо доказателство. Бош усети, че се вдъхновява. Документите, запазени от починало преди пет години корумпирано ченге, може би бяха именно това, което му трябваше, за да застане лице в лице с Конклин.

Сети се нещо и се огледа за обичайната редица телефонни автомати. Погледна часовника си, после вратата на ръкава. Пред нея се трупаха хора, готови да се качат на борда и вече показващи признаци на нетърпение. Бош пъхна папката и пликовете обратно в чантата и занесе багажа си до телефонната кабина.

Мушна в апарата фонокартата си и набра номера на информацията в Сакраменто. После се обади в щатските служби и помоли да го свържат с Регистъра на корпорациите. След три минути вече знаеше, че „Маккег Инкорпорейтед“ не беше калифорнийска фирма и никога не е била, поне в архивите от 1971 година. Затвори и повтори същата процедура, само че този път се свърза с щатските служби на Невада в Карсън Сити.

Служителката му каза, че „Маккег Инкорпорейтед“ вече не съществува, и го попита дали все пак се интересува от информацията, с която разполага щатът за нея. Той развълнувано отвърна „да“ и служителката го уведоми, че запитването ще отнеме известно време. Докато чакаше, Бош извади бележника си и се приготви да записва. Забеляза, че вратата на неговия ръкав бе отворена и хората тъкмо започваха да се качват на борда на самолета. Не го беше грижа, щеше да го изпусне, ако се наложеше. Изкушението беше прекалено голямо, затова остана вкопчен в телефонната слушалка.

Бош плъзна очи по редиците с игрални автомати в центъра на терминала. Бяха претъпкани с хора, които опитваха късмета си за последен път преди тръгване или се пробваха за първи път, след като бяха слезли от самолетите си, идващи от цялата страна и от целия свят. Играта на комар с автомати никога не беше привличала Бош. Не я разбираше.

Като гледаше застаналите пред машините хора, лесно можеше да отгатне кой печели и кой губи. Не беше необходимо да си детектив, за да го разбереш. Забеляза една жена с плюшено мече под мишница. Тя дърпаше ръчките на два автомата едновременно и Бош видя, че единственото, което удвояваше, бе загубите си. От лявата й страна мъж с черна каубойска шапка пълнеше машината с монети и дърпаше ръчката назад колкото се може по-бързо. Бош забеляза, че той играеше с монети от един долар и на всяко завъртане попадаше на максималната игра с пет долара. Изчисли, че за времето, докато го гледаше, човекът бе изгубил безвъзвратно поне шестдесет долара. Той поне не носеше плюшено животно.

Бош се извърна, за да хвърли поглед на вратата. Плътният поток от заминаващи бе изтънял до един-двама закъснели. Съзнаваше, че вероятно щеше да изпусне полета. Обаче не можеше да направи нищо. Просто продължи да стиска слушалката и запази спокойствие.

Внезапно прозвуча вик. Бош се обърна през рамо и видя как мъжът с черната шапка заподскача, понеже неговият автомат — бе започнал да изплаща джакпота със звън. Жената с плюшеното мече отстъпи назад от двете си машини и мрачно загледа печалбата. Всяко металическо „звънннн“ на доларите, падащи в улея, сигурно биеше като чук в черепа й. Сурово напомняне, че тя губеше.

— Уха, я ме виж сега, миличка! — крещеше каубоят.

Изглежда, възклицанието не беше адресирано определено към някого. Той клекна и започна да прибира монетите в шапката си. Жената с плюшеното мече пак се захвана да обработва автоматите си.

Тъкмо когато вратата на ръкава се затваряше, служителката възобнови връзката. Съобщи на Бош, че според първоначалното проучване „Маккег Инкорпорейтед“ се е образувала през ноември 1962 година и е била разпусната от щатските власти двадесет и осем години по-късно, когато в продължение на цяла година не си плащала данъците и таксите. Бош знаеше, че това се бе получило вследствие смъртта на Ено.

— Желаете ли да научите имената на служителите? — попита чиновничката.

— Да, ако обичате.

— Добре, президент и главен изпълнителен директор Клод Ено. Е-Н-0. Вицепрезидент Гордън Мител. Счетоводителят е указан като Арно Конклин. Това се пише…

— Записах. Благодаря.

Бош затвори телефона, сграбчи пътната си чанта и сака и хукна към вратата.

— На секундата — отбеляза служителката на летището с раздразнение. — Не можете да се откъснете от онези едноръки бандити, а?

— Аха — отвърна Бош, без да му пука.

Тя отвори вратата на ръкава и Бош тръгна по коридора към самолета. Той беше едва наполовина пълен. Бош пренебрегна номера на седалката, указана в билета му, и си намери празна редица. Докато нагласяваше багажа в отделението отгоре, му хрумна нещо. Щом седна на седалката си, извади бележника си и отгърна на страницата, където си бе водил записки на разговора преди малко. Погледна съкращенията.

 

През., ИД — К. Е.

В.през. — Г. М.

Сч. — А. К.

 

После написа само инициалите на един ред.

 

КЕГМАК

 

Взря се в реда за миг, после се усмихна. Разгада анаграмата и я написа отдолу.

 

МАК КЕГ

 

Усети как кръвта препусна по вените му. Приближаваше се все повече и повече. Изпитваше върховно чувство, което нито хората пред автоматите в чакалнята, нито всички онези в казината биха могли да разберат. Това беше тръпка, която така и нямаше да усетят независимо колко много седмици им излизат на заровете или колко валета получат при раздаване. Бош се приближаваше към един убиец и се опияняваше от това толкова, колкото и който и да е спечелил джакпот на планетата.