Майкъл Конъли
Последният койот (26)

26

След разходката с лодка Бош усети първите пристъпи на главоболие, породено от комбинацията прекалено много бира и слънце. Извини се и отклони поканата на Маккитрик за вечеря с оправданието, че е изключително уморен. Щом се качи в колата си, извади от пътната си чанта две капсули „Тиленол“ и ги глътна на сухо, без каквато и да била напитка, като се надяваше да свършат работа. Извади бележника си и прегледа отново някои от нещата, които бе записал от разказа на Маккитрик.

След тази риболовна разходка беше започнал да харесва стария полицай. Вероятно виждаше част от самия себе си в по-възрастния мъж. Маккитрик също бе притискан от спомените, защото бе оставил този случай. Не беше постъпил правилно. И Бош знаеше, че самият той беше виновен за същото, оставяйки случая недокоснат през всичките тези години, макар да знаеше, че той го очаква. Сега се опитваше да поправи стореното. Същото правеше и Маккитрик, като разговаря с него. Обаче и двамата съзнаваха, че можеха да се окажат малко позакъснели.

Бош не знаеше със сигурност какво щеше да предприеме, като се върне в Лос Анджелис. Струваше му се, че единственият възможен ход бе да се изправи лице в лице с Конклин. Щеше да го направи неохотно, защото не беше екипирай както трябва, разполагаше само с подозрения и нямаше никакви неоспорими улики. Така Конклин щеше да бъде в силна позиция.

Връхлетя го отчаяние. Не искаше разследването му да доведе дотук. Конклин не беше трепнал в продължение на почти тридесет и пет години. И нямаше да се разтрепери само при появата на Бош. Хари знаеше, че се нуждае и от нещо друго. Обаче нямаше нищо.

Завъртя ключа на стартера, но не потегли. Пусна климатика на най-силна степен и подправи с казаното от Маккитрик кашата на известното до момента. Започна да си изгражда теория. Според Бош това беше едно от най-важните неща в разследването на убийства. Вземи фактите и ги стръскай, така че да оформят хипотеза. Разковничето беше да не се пристрастяваш към една-единствена, точно определена теория. Теориите търпяха промени и човек трябваше да се променя според тях.

От информацията, получена от Маккитрик, ставаше ясно, че Фокс бе държал по някакъв начин Конклин. С какво? Да, замисли се Бош, Фокс се е занимавал с жени. Теорията, която се очертаваше, бе, че Фокс бе имал власт над Конклин чрез жена или жени. Изрезките от някогашните вестници съобщаваха, че Конклин е бил ерген. Нравите на онова време са изисквали, както налагаха и сега, Конклин да не е точно светец, но поне да не се е поддавал лично на същите тези пороци, които са били прицел на публичната му атака. Ако го бе правил и е бил изобличен, е можел спокойно да се прости с кариерата си, да не споменаваме поста на областен прокурор, за който е бил на път да се кандидатира. Следователно, заключи Бош, ако именно това бе грехът на прокурора и Фокс е бил този, който е държал картите в ръцете си, Конклин определено е бил принуден да му се подчинява. Това би могло да обясни необичайните обстоятелства, при които се е провел разговорът на Фокс с Ено и Маккитрик.

Същата теория би важала, даже в още по-голяма степен, ако Конклин не само се бе поддал на пороците на секса, а беше отишъл по далеч — например ако беше убил жената, изпратена му от Фокс, Марджори Лоу. Най-вече би хвърлило светлина откъде Конклин е бил толкова убеден, че Фокс не е отговорен за убийството — защото самият той е бил извършителят. От друга страна, това би могло да обясни и защо Конклин се е намесил активно в негова защита, както и защо го е наел впоследствие за предизборната си кампания. Ако действително Конклин бе убиецът, всичко това означаваше, че хватката на Фокс е била даже още по-силна и вкопчена завинаги. Тогава Конклин би бил също като онази риба уаху, която се бе хванала на въдицата, красива, но безсилна да се откачи.

Освен ако мъжът, който държи въдицата, не бъде отстранен по някакъв начин. Бош се замисли над смъртта на Фокс и забеляза колко добре пасваше тя в изработената схема. Конклин е оставил да мине известно време, за да може двата смъртни случая да се отделят. Изиграл е ролята си на хваната на въдицата риба, даже се е съгласил да даде на Фокс прилична работа, а когато всичко е изглеждало чисто, Фокс е бил прегазен на улицата. Вероятно прилична сума е възпряла репортера да навлиза в подробностите от престъпното минало на Фокс, ако той изобщо го е знаел, и няколко месеца по-късно Конклин е бил „коронясай“ за областен прокурор.

Бош се опита да прецени мястото на Мител в тази схема. Чувстваше, че всичко това не би могло да се трансформира във вакуум. Бош предполагаше, че Мител, в качеството си на дясна ръка на Конклин и негов сподвижник, трябва да е знаел същото, което и самият Конклин.

На Бош тази теория му допадна, но освен това и го ядоса, защото засега си оставаше чиста хипотеза. Тръсна глава, като осъзна, че бе свършил там, откъдето бе започнал — на нулата. Само приказки, никакви улики или доказателства.

Размишленията го изтощаваха и той реши да ги изтика настрана за известно време. Намали климатика, защото леденият въздух дразнеше изгорялата му кожа, и включи на скорост. Подкара бавно през Пеликан Коув към портала, а мислите му се насочиха пак към жената, която се опитваше да продаде жилището на починалия си баща. Тя беше подписала с името Джаз автопортрета си. Това му беше харесало.

Обърна колата и сви към нейния блок. Още беше светло и зад прозорците на сградата не проблясваха запалени лампи. Не можеше да разбере дали тя още си е вкъщи или не. Бош паркира наблизо и остана да наблюдава за известно време, като обмисляше какво да направи и дали въобще би следвало да предприема каквото и да било.

Петнадесет минути по-късно, когато, изглежда, нерешителността го беше парализирала, тя излезе от входа. Бош беше спрял колата си почти на двадесет метра от мястото между два други автомобила. Парализираното съзерцание го отпусна достатъчно, колкото да му позволи да се плъзне надолу в седалката, за да остане незабелязан. Жената тръгна по паркинга и подмина първата редица коли, в която беше и наетата от него. Той не помръдна и не се обърна, за да проследи движенията й. Само се ослушваше. Очакваше да чуе шум от потегляща кола. После какво, запита се. Ще я проследи ли? Какви ги вършеше?

Подскочи стреснат от рязко почукване на страничното стъкло. Тя. Бош бе напълно сконфузен, но все пак успя да се сети да даде на контакт, за да може да свали стъклото.

— Да?

— Господин Бош, какво правите?

— Какво искате да кажете?

— От доста време седите тук. Видях ви.

— Ъъъ, аз…

Положението беше прекалено унизително, за да довърши изречението си.

— Чудех се дали не трябва да повикам охраната.

— Не, не го правете. Аз, хъм, аз просто… Щях да ви се обадя. За да се извиня.

— Да се извините ли? За какво?

— За днес. За това, което стана по-рано, когато бях вътре. Вие бяхте права, за не търсех жилище.

— А какво правехте?

Бош отвори вратата и излезе от автомобила. Чувстваше се в неизгодна позиция, когато тя го гледаше отвисоко, а той седеше в колата.

— Аз съм полицай — отвърна той. — Налагаше се да вляза в комплекса, за да се видя с някого. Използвах ви като претекст, за което се извинявам. Наистина. Не знаех за баща ви и така нататък.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Това е най-тъпата история, която съм чувала през живота си. Ами това, което казахте за Лос Анджелис, и то ли беше лъжа?

— Не. Действително съм от Ел Ей. Полицай съм в тамошното управление.

— Ако бях на ваше място, не знам дали щях да се разхождам насам-натам и да си признавам този факт. Носи ви се славата, че там имате сериозни проблеми, що се отнася до връзките ви с обществеността.

— Да, знам. Така че… — Усети как смелостта му се възвръща. Напомни си, че сутринта трябваше да отлети, затова нямаше значение какво щеше да се случи, защото никога вече нямаше да види нито нея, нито този щат. — Бяхте споменали нещо за лимонада преди, но така и не ме почерпихте. Та си мислех, че може да ви разкажа историята, да се извиня и да пием по една лимонада или нещо такова.

Той погледна към вратата на къщата.

— Вие, ченгетата от Ел Ей, май сте доста напористи-отвърна тя, но с усмивка на уста. — Една чаша и мислете му, ако историята не я бива. След което и двамата трябва да тръгваме. Тази вечер се прибирам в Тампа.

Тръгнаха към вратата рамо до рамо и Бош ненадейно осъзна, че се усмихва широко.

— Какво има в Тампа?

— Там живея и домът ми липсва. Откакто пуснах обявата във вестника, прекарвам по-голямата част от времето си тук. Искам да прекарам неделния ден в собственото си жилище, в ателието си.

— Вярно, нали сте художник.

— Опитвам се да бъда.

Тя отвори вратата пред него и го изчака да влезе пръв.

— Добре, това устройва и мен. И аз трябва да стигна до Тампа по някое време тази вечер. Утре сутринта отлитам обратно.

Докато отпиваше от една висока чаша лимонада, Бош й разказа постановката, която бе измислил, за да влезе в комплекса и да се види с друг жител на Пеликан Коув. Тя изобщо не изглеждаше разстроена от това. Напротив, можеше да се обзаложи, че се възхищаваше на оригиналността на плана му. Бош не й каза, че в крайна сметка схемата бе довела до насочен срещу него пистолет от страна на Маккитрик. Даде й най-общо описание на случая, изобщо не спомена личната си заинтересованост и връзка с жертвата и тя, изглежда, бе заинтригувана от самата идея, че някой се опитва да разкрие убийство, извършено преди тридесет и три години.

Едната чаша с лимонада се превърна в четири, като последните две бяха приятно подправени с водка. Те се погрижиха за това, което беше останало от главоболието на Бош, и придадоха приятен вид на всичко наоколо. Между третата и четвъртата чаша тя попита дали той би имал нещо против, ако тя запуши, и Бош запали по цигара и за двамата. И когато по небето плъзна здрач, той най-сетне насочи разговора към нея. Бош беше усетил у нея някаква самотност, някаква тайнственост. Зад хубавото лице се криеха белези. От онзи, невидимия тип.

Името й беше Джасмин Кориан, но тя му каза, че приятелите я наричали Джаз. Разказа му, че е израснала под слънчевите лъчи на Флорида, която никога не е пожелавала да напусне. Била е женена веднъж, но преди много време. В момента в живота й нямало никой и тя била свикнала с този факт. Каза му, че посвещавала по-голямата част от живота си на своето изкуство и по свой собствен начин Бош успя да я разбере. Неговото собствено изкуство, макар малцина да биха го назовали така, също отнемаше по-голямата част от живота му.

— Какво точно рисуваш?

— Предимно портрети.

— Чии?

— Просто на хора, които познавам. Може и теб на нарисувам някой ден, Бош.

Не знаеше какво да каже в отговор на последната й забележка, затова направи тромав преход към по-здрава почва.

— Защо не оставиш на някой посредник по недвижими имоти да се заеме с продажбата на жилището? Така ще можеш да си стоиш в Тампа и да рисуваш.

— Защото имах нужда от малко разсейване. Освен това не исках да давам на посредника от агенцията петте процента. Комплексът е много хубав. Тези апартаменти се продават добре и без участието на посредници. Има много канадски инвеститори. Мисля, че ще го продам без проблеми. Това беше едва първата седмица от обявата.

Бош просто кимна и си каза, че щеше да е по-добре, ако бе оставил разговора в полето на рисуването й, без да подхваща темата за посредниците. Тромавата смяна беше помрачила атмосферата.

— Питах се дали не би искала да вечеряме?

Тя го погледна сериозно, сякаш във въпроса и в нейния отговор се съдържаха по-дълбоки намерения. Вероятно така си и беше. Поне Бош се надяваше на това.

— Къде бихме могли да отидем?

Това не беше пряк отговор, но Бош продължи играта.

— Не знам. Това не е моят град. Нито пък моят щат. Можеш да избереш мястото. Някъде в околността или по пътя за Тампа. За мен няма значение. Обаче бих се радвал на компанията ти, Джаз. Ако нямаш нищо против.

— Откога не си бил с жена? Имам предвид на среща.

— На среща? Не знам. От няколко месеца, предполагам. Обаче виж, не съм някой безнадежден случай. Просто в момента съм в този град и съм сам, и си помислих, че може би ти…

— Всичко е наред, Хари. Да вървим.

— Да ядем?

— Да, да ядем. Знам едно заведение по пътя. Малко над Лонгбоут. Ще трябва да караш след мен.

Той се усмихна и кимна.

Тя караше Фолксваген „калинка“, с подвижен гюрук, син на цвят с един червен калник. Не би могъл да я изгуби и във виелица, да не говорим за бавните магистрали на Флорида.

Бош изброи два моста, на които трябваше да спрат, преди да стигнат Лонгбоут Кий. Оттам завиха на север, по дължината на острова, прекосиха моста на Ана-Ма-рия Айланд и накрая спряха пред ресторант, който се наричаше „Сандбар“. Минаха през помещението на бара и излязоха на тераса с изглед към залива. Мястото беше чудесно. Ядоха крабове и стриди, които поляха обилно с мексиканска бира. На Бош изключително му хареса.

Не говореха много, а и нямаше нужда от приказки. Именно в моментите на мълчание Бош се беше чувствал най-уютно с жените, минали през живота му. Усещаше сгряващия ефект на водката и бирата, които скъсяваха разстоянието помежду им и изглаждаха възможните остри ръбове. Изпита желание тя да се устреми към него, да го прегърне. Маккитрик и разследването бяха някак си изтикани назад в съзнанието му.

— Хубаво е — изрече той, като се натъпка почти до пръсване. — Страхотно е.

— Аха, тук готвят чудесно. Може ли да ти кажа нещо, Бош?

— Давай смело.

— Просто се шегувах, като казах онова за полицаите от Лос Анджелис. Обаче съм се сблъсквала с ченгета и преди… а ти си по-различен. Не знам как точно да го определя, но ми се струва, че си запазил по-голяма част от самия себе си, разбираш ли?

— Предполагам. — Той кимна. — Благодаря. Ако беше комплимент.

Двамата се разсмяха, след което с колебливо движение тя се надвеси напред и леко го целуна по устните. Усещането бе хубаво и той се усмихна. Долови дъх на чесън.

— Доволна съм, че вече си изгорял от слънцето, иначе пак щеше да се изчервиш до уши.

— Не, нямаше. Искам да кажа, много мило от твоя страна.

— Искаш ли да дойдеш с мен у дома, Бош?

Сега бе негов ред да се поколебае. Не защото отговорът му щеше да крие някакви задни мисли. Обаче искаше да й даде възможност да оттегли поканата си, в случай че я беше изрекла прибързано. След моментното мълчание от нейна страна Бош кимна и се усмихна.

— Да, с удоволствие.

Напуснаха заведението и пак прекосиха острова, за да стигнат до магистралата. Докато караше след фолксвагена, Бош се питаше дали тя нямаше да промени решението си сама в колата. Получи отговор на въпроса си, като стигнаха моста „Скайуей“. Спря до будката, за да плати таксата за преминаване с приготвената банкнота от един долар, но служителят поклати глава и не взе парите.

— Няма нужда. Онази дама плати и за вас.

— Така ли?

— Да. Познавате ли я?

— Още не.

— Мисля, че ще се запознаете. Успех.

— Благодаря.