Майкъл Конъли
Последният койот (2)

2

Бош палеше цигара от цигара на път за вкъщи, но си даваше сметка, че ще го успокои само чаша силен алкохол. Погледна часовника си: все още бе прекалено рано за бар. Запали поредната цигара и продължи нагоре по „Удроу Уилсън“. Паркира до тротоара на пресечка разстояние от дома си и се върна пеша. От съседната къща се лееше тиха музика — някой свиреше на пиано. Не познаваше добре съседите си и нямаше представа кой от тях имаше пианист в семейството си. Промуши се под жълтата лента, ограждаща имота му, и влезе в дома си през вратата откъм гаража.

Отскоро му бе станало навик да паркира надолу по улицата и да влиза крадешком в собствения си дом. След последното земетресение къщата беше окачествена като опасна за обитаване — предстоеше събарянето й. Но Бош свали почти веднага пломбите от електрическото табло и живееше в нея вече трети месец.

Обкованата с летви от секвоя къщичка бе изградена върху стоманени пилони, забити дълбоко в седиментна скала с древен произход. По време на труса пилоните не бяха помръднали от леглата си, но самата къща се бе изместила над опорите си, на места бе нарушила връзката си с тях и се бе откъснала от противоземетръсните болтове. Беше се приплъзнала с около пет сантиметра. Макар и съвсем незначително, приплъзването се оказа много разрушително. Дървената конструкция се бе огънала, прозорците и рамките на вратите се бяха изметна-ли, стъклата се бяха строшили, а предната врата бе останала скована за вечни времена в рамката си, наклонена на север като цялата къща: тя можеше да се отвори само с помощта на полицейския влекач. Наложи му се да отваря вратата към гаража с крика от колата. Сега тя бе главен и до момента единствен вход-изход на дома му.

Платил бе пет хилядарки на строителен предприемач, за да вдигне с кран конструкцията на къщата и да я върне в предишното й положение. После я бяха вързали отново за сглобките с пилоните, а Бош се бе захванал да оправя в свободното си време собственоръчно дървената дограма на прозорците и рамките на вътрешните врати. Правеше справки в наръчници по дърводелство и понякога му се налагаше да върши едно и също нещо по два пъти, докато получи приемлив резултат. Откри обаче, че работата му доставя удоволствие и е нещо като лекарство за него. Ръчният труд се превърна в разтоварване от напрежението на работата в отдел „Убийства“. Не докосна входната врата: странният й вид пасваше на къщата и напомняше за мощта на природната стихия. Пък и нямаше нужда от нея — страничната врата му вършеше добра работа.

Усилията му обаче не успяха да извадят къщата от списъка за събаряне на опасни за живота сгради. Гауди, инспекторът от отдел „Градоустройство“, отговорен за района на хълмовете, продължаваше да я смята за запечатана и определена за събаряне. Подхвана се игра на криеница — Бош се вмъкваше и измъкваше в и от дома си като шпионин в сградата на чуждо посолство. От вътрешната страна на прозорците закрепи черни полиетиленови платнища и позна съмнителната романтика на живота в обсаден град. А и постоянно бе нащрек: кой можеше да каже кога и откъде ще се пръкне оная напаст божия, Гауди?

Нае и адвокат да обжалва решението на инспектора.

Вратата откъм гаража водеше направо в кухнята. Отвори веднага хладилника, извади кутия „Кока-кола“ и се вторачи в почти празните полици на застаряващото кухненско пособие, наслаждавайки се на студения му въздух, докато избираше нещо за вечеря. Знаеше съдържанието му наизуст, но не пропускаше да го огледа внимателно, като че ли очакваше да стане чудо и на очуканите полици да се материализира апетитна пържола или поне пилешки гърди. Наясно бе, че играта с хладилника е само още един тъжен ритуал на самотник.

Вечеря на задната веранда — поля със силно газираната кола сандвич от петдневен хляб и тънки ивици месо от вакуумна опаковка. Ако имаше и пържени картофи към него, няма да се налага пак да рови из хладилника само след няколко часа — сандвич ситост не държи.

Облегна се на парапета и се загледа в магистралата „Холивуд“, в момента натоварена почти до краен предел: хората се прибираха по домовете си след дългия първи работен ден от седмицата. Успял бе да се измъкне от центъра малко преди пиковия час: трябваше да внимава да не закъснява на срещите с Хинойъс — длъжен беше да се явява там всеки понеделник, сряда и петък от три и половина следобед. Дали психологът на полицията допуска някога удължаване на разговорите извън определеното време? Или мисията й беше със строго фиксирани рамки от девет до пет?

От удобната си позиция на върха на хълма Бош виждаше почти всички разклонения на магистралата на север. Тя минаваше по прохода Кахуенга и се насочваше към долината Сан Фернандо. Прехвърляше наум казаното в кабинета на Хинойъс, опитвайки се да прецени дали срещата бе минала добре или зле, но вниманието му се отклони и той се вторачи в стръмната част на магистралата след прохода. Още една игра: разсеяно избираше две коли, появяващи се почти едновременно от прохода, и ги проследяваше по целия видим отрязък с дължина около километър и половина. Залагаше на едната от тях и не ги изпускаше от поглед до финала на изхода за булевард „Ланкършим“.

След няколко минути осъзна какви ги върши и рязко обърна гръб на магистралата.

— Господи! — простена той стреснато.

В този миг разбра, че ако иска да се съхрани по време на тази принудителна отпуска, ще се наложи да прибави и още нещо към ръчния труд, с който се натоварваше по няколко часа на ден. Върна се в кухнята и извади бутилка бира от хладилника. Тъкмо я отвори, и телефонът звънна. Обаждаше се Джери Едгар, партньорът му. Бош се вслуша в познатия глас с топло чувство на благодарност и облекчение.

— Хари, как е в Китайския?

Всяко ченге тайно се страхуваше да не би напрежението в работата да го огъне и да го отпрати без време при специалистите в Отдела по поведенческа психология, който рядко назоваваха с официалното му име. Ако се стигнеше дотам, обикновено се говореше за „разходки до Китайския квартал“ — там се намираха кабинетите на отдела. Улица „Хил“ бе станала нарицателна сред ченгетата на ПУЛА. Разчуеше ли се, че някое ченге ходи там, веднага тръгваха приказки: „И той е пипнал грип «Хил»!…“ ОПП се помещаваше в шестетажна постройка, която наричаха номер „Петдесет-едно-петдесет“ — радио-код, ползван само на полицейска честота за обозначение на инциденти с луди. Тези кодове бяха част от защитната система, с която омаловажаваха и прикриваха личните си страхове.

— Китайският беше върхът — отвърна Бош саркастично. — Трябва някой ден и ти да опиташ от сладостта му. След него ми се прищя да седя на верандата и да бройкам колите по магистралата.

— Радвай се, че не си скочил от нея.

— Нещо ново при теб?

— Паундс го направи.

— Какво направи?

— Набута ми друг.

Сърцето му се сви от внезапно усещане за невъзвратима загуба — сякаш между него и работата му с рязък писък се спусна непреодолима преграда…

— Да…

— Направи го, без да му мигне окото. Тая сутрин бях натоварен с нов случай и той ми натика един от подмазвачите си — Бърнс.

— Бърнс ли? От Отдела за кражби на коли?! Та той никога не е работил по случаи на убийства! И изобщо някога работил ли е в Отдела за престъпления срещу личността?

Детективите обикновено избираха по една от двете възможности в професията: имуществени престъпления или престъпления срещу личността. В последната се включваха разкриване на убийства, изнасилвания, нападения и грабежи. Детективите от Отдела за борба с престъпленията срещу личността получаваха най-заплетените случаи и обикновено презрително наричаха колегите, заети с разследвания на имуществени престъпления, „книжни плъхове“. В града имаше толкова много престъпления срещу собствеността, че времето на следователите минаваше предимно в писане на доклади и оформяне на формалностите по някой и друг арест. Те всъщност почти не се занимаваха с действителни разследвания — нямаха време.

— Доста хартийки е прехвърлил напред-назад, откакто е почнал работа — забеляза Едгар. — Но за оня шибаняк Паундс това няма значение. Грижа го е само да на-мърда в отдел „Убийства“ някой скапан задник, който да не му смръзва лайното. А Бърнс е точно от този тип. Вероятно е започнал да се гласи за мястото ти веднага щом се разчу за теб.

— Е, майната му. Като се върна в отдела, той ще се прибере в неговия.

Едгар се позабави с отговора си, като че ли Бош бе казал нещо трудно за вярване.

— Така ли виждаш нещата, Хари? Паундс няма да те посрещне с отворени обятия — не и след последната случка, знаеш го. Когато ми натресе Бърнс, подхвърлих му, че предпочитам да те изчакам, а скапанякът се хили и пита чувал ли съм гущер да пърди.

— Така ли каза? Майната му. Все още имам някой и друг приятел в управлението.

— Ървинг ли?

— То ще се види.

Реши да не задълбава повече. Едгар му беше партньор, но така и не се сближиха дотам, че да споделят всичко един с друг. Бош бе водачът, но се доверяваше напълно на Едгар и спойката между тях тежеше на улицата. Но в службата нещата стояха другояче: Бош никога не се бе доверявал на никого, винаги бе разчитал само на себе си и нямаше намерение тепърва да нарушава навиците си.

— Какъв е случаят? — запита той, за да смени темата.

— Шибана история. И убийството е шантаво, и случилото се после. Обадиха се в пет сутринта от Сиера Бонита. Гражданин чува изстрел, грабва ловна пушка от килера и се втурва навън. Само този месец в квартала станаха четири кражби с взлом, спомняш ли си? Отива той в гаража отзад, готов за стрелба, и — о, небеса! — от паркираната пред гаража кола стърчат два крака!

— Стреля и оня ритва камбаната.

— Не позна. Оня шибан смотаняк в колата вече бил гушнал китката! Наръгай бил в гърдите с отвертка. Просто да не повярваш!… Представяш ли си, убива го въздушната възглавница!

— Какво го убива?

— Предпазната въздушна възглавница. Задръстеният глупендер се опитвал да свие въздушната възглавница под волана и проклетото нещо някак си се е задействало. Издува се мигновено, както му е редът, и забива отвертката право в сърцето му. За пръв път виждам подобно нещо. Трябва да е държал отвертката обратно или да е удрял с дръжката по волана — още не сме съвсем наясно с тази част. Говорихме с механик в сервиза на „Крайслер“ и той ни осведоми, че за да се измъкне възглавницата, трябва да се свали капакът на контейнера — точно както го е направил онзи нещастник, — а при това положение дори и статичното електричество може да задейства автомата. Смотанякът беше с пуловер — възможно е той да го е стартирал. Бърнс се изцели, че този бил първият случай на смърт от статичен ток.

Докато Едгар се кискаше на остроумието на новия си партньор, Бош се замисли над случая. Сети се за полицейски бюлетин отпреди една година, свързан с кражби на предпазни въздушни възглавници. Търговията с тях беше станала истински хит на черния пазар, крадците вземаха триста долара на парче от непридирчивите собственици на сервизи, а те ги продаваха на клиентите си тройно по-скъпо заедно с монтирането.

— Нещастен случай, нали? — запита Бош.

— Правилно. Смърт при нещастен случай. Но това не е краят. Отворени били и двете врати на колата.

— Съучастник.

— Точно така. Намерим ли втория смотаняк, ще можем да повдигнем обвинение по параграфите на Закона за углавните престъпления. Момчетата от лабораторията прослушаха с лазер купето отвътре и свалиха всички отпечатъци. Занесох ги в архива и придумах един от операторите там да ги сканира и да ги пусне през националната система за разпознаване на отпечатъци. И — бинго!

— Спипахте ли го?

— Улучихме десетката! Компютрите на тая система имат доста дълга ръка, Хари. Обхващат и Военната база за определяне на самоличността в Сейнт Луис. Преди десет години нашият човек е бил в армията. Получихме данните му, взехме адреса от комендантското на запаса и днес го сгащихме. Затропа още в колата на път към управлението. Май ще поседи на топло известно време.

— Страхотен ден, приятел.

— Но и това не е краят. Още не съм стигнал до най-шантавата част.

— Давай.

— Спомняш ли си, че свалихме всички отпечатъци в колата?

— Да.

— За част от тях получихме потвърждение от криминалния архив за случай на убийство чак в Мисисипи. Де всички дни да бяха като днешния!

— Какво стана? — попита нетърпеливо Бош. Протакането на Едгар започваше да му лази по нервите.

— Съвпадение с отпечатъци, въведени в мрежата преди седем години от някаква „База за идентификация към Южните щати“ — пет щата, които, взети заедно, дори не надхвърлят населението на Лос Анджелис. Извършител, на двойно убийство, Хари! Някакъв тип с вестникарски прякор „Касапина на двестагодишнината“, тъй като убил две жени в Билокси точно на Четвърти юли седемдесет и шеста!

— Собственикът на колата? Оня с пушката?

— Дяволски си прав. Отпечатъците му били взети от сатъра, останал в черепа на едното момиче. Доста се изненада, когато се върнахме в къщата му днес следобед. Викаме му: „Хей, спипахме съучастника на онзи тип, дето хвърли топа в колата ти. Между другото, арестуван си за двойно убийство, шибан задник такъв!“ Дръпна му се лайното, и то яко. Струваше си да му видиш смачканата физиономия!

Едгар се разсмя гръмогласно в слушалката и Хари усети с тъга колко много му липсва работата само след седмица принудително отстраняване.

— Пропя ли?

— Мълча като риба. Явно, не е чак толкова задръстен: знае, че самопризнанията няма да помогнат да се отърве от обвинение в двойно убийство преди почти двайсетина години. Страхотен удар, нали?

— С какво се е занимавал досега?

— Изглежда, е кротувал. Собственик е на магазин за железария в Санта Моника. Женен, с дете и куче — напълно реформиран случай. Връщат го в Билокси. Надявам се, че обича южняшката кухня — едва ли ще се появи пак в Лос Анджелис. — Едгар пак се разсмя. Бош замълча, изпълнен с болка: историята му напомни болезнено от какво бе лишен. В главата му зазвъня с нова сила искането на Хинойъс да определи точно и ясно мисията си. — Утре идват няколко колеги от полицията в Мисисипи — добави Едгар. — Говорих с тях преди малко и те направо удариха тавана от радост. Хари?… Там ли си още?

— Тук съм… Имал си наистина страхотен ден. Как реагира безстрашният ни скапан шеф?

— Паундс ли? Оная му работа се удължи повече и от луисвилски плужек. Знаеш ли какво прави в момента? Опитва се да си припише заслугите и за трите изчистени случая. Търси начин да увеличи нашия процент на разкриваемост с убийствата в Билокси.

Бош не се изненада: играта с този процент бе обичайна практика за шефовете на управленията и статистиците. Случаят с въздушната възглавница определено беше злополука. Но според законите в Калифорния съучастникът на мъртвия можеше да бъде обвинен в убийство, тъй като смъртта бе настъпила при извършване на престъпно деяние. Арестът на съучастника означаваше още един плюс в графата за разкрити убийства без завеждане на убийство в съответната графа, понеже смъртта бе настъпила вследствие нещастен случай. В резултат на тази скромна статистическа маневра процентът на разкриваемост на холивудското полицейско управление ще се увеличи спрямо действително извършените престъпления в района. През последните години този процент витаеше около цифрата петдесет и заплашваше да падне още повече.

Но скромният положителен резултат от това недотам чисто осчетоводяване не задоволяваше непомерния апетит на Паундс и той нагло възнамеряваше да прибави и двете убийства в Билокси само в графа „Разкрити престъпления“. Имаше известни основания, тъй като двойното убийство там действително бе изчистено от неговите подчинени. Трите допълнителни точки в графа „Разкрити престъпения“ без нови случаи в графа „Насилствена смърт“ ще осигурят впечатляващ положителен резултат от дейността на отдел „Убийства“ и шефа Паундс. Лесно можеше да си представи в какво доволство се валя в момента оня шибаняк от постигнатото през деня.

— Заяви, че процентът ни на разкриваемост ще скочи с шест пункта — тъкмо казваше Едгар. — Направо сияеше от радост! А оня задръстеняк, новият ми партньор, почти пускаше искри от доволство, че е успял да ощастливи големия бос!

— Хайде да приключим с тази тема, а?

— Прав си… С какво друго се занимаваш в момента, като изключим бройкането на колите по магистралата? Сигурно си се скапал от скука.

— Нищо подобно — засъчинява Бош. — Миналата седмица поправих верандата. През тази ще…

— Слушай, Хари, само пилееш време и средства. Общинските инспектори ще те спипат и ще те изритат оттам, а после ще смелят къщата с машините си и ще ти връчат сметката. В крайна сметка и верандата, и къщата ще напълнят някой боклукчийски камион.

— Наех адвокат.

— Е, и?

— Не знам… Искам да обжалвам червената лента. Специалист е по недвижима собственост и твърди, че щял да оправи положението.

— Дай Боже. Но според мен все пак трябва да сринеш онази съборетина и да я построиш отново.

— Още не съм спечелил от тотото.

— Дават заеми за случаи на природни бедствия. Можеш да теглиш и да…

— Вече подадох молба, Джери, но къщата ми харесва такава, каквато е.

— Е, надявам се, че адвокатът ти не е въздух под налягане и ще успее. Трябва да бягам. Бърнс ме чака в „Спри за малко“ да му дръннем по едно, преди да се приберем.

Полицейският бар „Спри за малко“ бе мрачна дупка, намираща се до академията и стадион „Доджър“. Когато Бош бе там за последен път, по стените все още висяха плакати с текст: „Подкрепям шерифа Гейтс.“ За по-голяма част от полицаите Гейтс вече бе угасващ въглен от миналото, но в „Спри за малко“ се отбиваха старите пушки от управлението, а те обичаха спомените.

— Приятно прекарване, Джери.

— Доскоро, човече. И умната.

Бош се облегна на плота и допи бирата си. Реши, че обаждането на Едгар бе мъдро маскиран ход: бившият му партньор показваше на чия страна застава — за него Бош бе вече бита карта. „Е, няма как — помисли Бош с тъга. — Трябва да мисли за собствените си интереси, за да оцелее…“ Не му се сърдеше.

Взря се в отражението си в стъклената вратичка на фурната. Образът бе мътен, но успя да различи очите и линията на брадата си. На четиридесет и четири години беше, но изглеждаше по-възрастен. Кестенявата му коса все още бе буйна и къдрава, но и в нея, и в мустаците му се бяха появили вече първите бели косми. Тъмнокафявите му очи изглеждаха изнурени и изхабени, а кожата му имаше нездравия блед тен на нощен пазач. Запазил бе стегнатата си фигура, но дрехите му висяха по него като купени на разпродажба на старо в центъра или като на човек, прекарал дълго и изтощително боледуване.

Откъсна поглед от неясния си образ и извади втора бира от хладилника. Когато излезе на верандата, небето бе обагрено в пастелните тонове на предвечерния сумрак. Скоро щеше да се стъмни напълно, но и сега магистралата в подножието се беше превърнала в искряща река от движещи се светлини.

Загледа се замислено в обичайния за делник непрекъснат поток от коли: хората се връщаха от работа. В мислите си видя града като беззащитен мравуняк: някой или някоя неведома сила пак ще го срита… магистралата ще се сгромоляса… къщите ще се срутят… А мравките пак ще ги възстановят и пак ще заемат мястото си в колоната.

Нещо го човъркаше, но не знаеше какво. В главата му кръжаха безразборно откъслечни мисли, сплитаха се и се разплитаха, объркваха го. Заобмисля казаното от Едгар и разговора с доктор Хинойъс. Имаше някаква връзка между тях, която упорито му бягаше.

Довърши бирата, отпусна се в един от шезлонгите на верандата и вдигна крака на парапета. И мозъкът, и тялото му плачеха за отдих. Погледна небето: облаците се бяха оцветили в оранжево от светлината на залязващото слънце и напомняха бавно движеща се разтопена лава.

Преди да задреме, от огъня на лавата изплува ясна мисъл: „Или всеки е от значение, или никой няма значение“…

И в последния миг яснота преди сънят да го приюти, той откри търсената връзка и разбра в какво се състои мисията му.