Майкъл Конъли
Последният койот (15)

15

След мъчителния сблъсък с общинската бюрокрация Бош усети нужда от свеж въздух, за да се съвземе. Слезе с асансьора в централното фоайе, мина през главния портал и излезе на улица „Спринг“. Когато прекрачи прага, бодигард го упъти да мине по дясната страна на широкото стълбище, защото в лявата се снимаше филм. Докато слизаше надолу по стъпалата, Бош се загледа в суматохата там, после реши да поспре и да позяпа, докато изпуши една цигара.

Седна на бетонния парапет отстрани и запали. Група актьори се правеха на журналисти, устремяваха се надолу по стълбите на общината и атакуваха с въпросите си двама мъже, слизащи от автомобил, спрян до тротоара. Отрепетираха сцената два пъти, после заснеха два дубъла, докато Бош изпуши две цигари една след друга. Репортерите крещяха едно и също на двамата мъже:

— Господин Барс, господин Барс, вие ли го извършихте? Вие ли го извършихте?

Двамата мъже отказваха да коментират, промъкваха се през глутницата нагоре по стълбите, а репортерите ги следваха по петите. При единия от дублите някакъв репортер се препъна, падна по гръб на стълбите и беше частично стъпкан от другите зад него. Режисьорът не прекъсна снимките: вероятно реши, че случката придава реализъм към сцената.

Бош предположи, че кинаджиите вероятно използваха стълбището и фасадата на кметството като декор на съдебна сграда. Двамата мъже явно бяха обвиняемият и високоплатеният му защитник. Общината често присъстваше в такива сцени, защото приличаше много повече на съдебна сграда от всеки друг съд в града.

Отегчи се след втория дубъл, стана и тръгна надолу по Първа улица, после пое по улица „Лос Анджелис“ и се върна в Паркър Сентър. По пътя му поискаха дребни монети само четири пъти — много скромен брой за центъра на града и неопровержимо доказателство за икономическия разцвет на обществото. Във фоайето на полицейското управление подмина редица телефонни кабини, после изведнъж се спря, вдигна най-близката слушалка и набра 305-555-1212. На няколко пъти през изтеклите години бе имал вземане-даване с полицията в Маями и 305 бе единственият код за щат Флорида, който веднага му дойде наум. Когато централата се включи, поиска да го свържат с Венеция и телефонистката му съобщи кода: 813.

Бош го набра и се свърза с информацията във Венеция. Установи, че най-големият град до Венеция е Сарасота, а следващият най-голям град — Сейнт Питсбърг. Най-сетне се ориентира: понякога „Доджър“ играеха тренировъчни мачове там през пролетния сезон и един ден бе потърсил града на картата — намираше се на западния бряг на Флорида.

Накрая издиктува на телефонистката името на Маккитрик и записан на лента глас му съобщи, че номерът на лицето не е в телефонния указател по молба на клиента. Запита се дали някой от познатите ченгета в Маями не би могъл да го намери. Все още нямаше представа къде точно се намира Венеция, нито пък на какво разстояние бе от Маями. После реши засега да зареже нещата. Неизвестно защо Маккитрик се беше барикадирал плътно: използваше пощенска кутия и недостъпен телефон. Интересно защо бе предприел чак такива предпазни мерки на четири хиляди километра от града, в който се бе пенсионирал. Нямаше друг избор освен личен контакт. Дори и да открие телефонния му номер, какво ще постигне? Едно телефонно обаждане лесно можеше да се избегне, но малко трудно ще се измъкнеш от някого, застанал на прага ти. Все пак му бе провървяло поне в едно: пенсионният чек на Маккитрик в момента бе в пощата на път към пощенската му кутия. Ще намери начин да се възползва от този факт и ще го открие.

Прикрепи служебната си карта към сакото и се качи в компютърния отдел. Обяви пред жената зад гишето, че трябва да говори с някого от специалистите по сравняване на отпечатъци и както винаги, мина направо през стъклената врата към лабораторията, без да я изчака да кимне.

Лабораторията бе просторно помещение с две редици работни маси и ярка флуоресцентна светлина над всяка. В дъното на стаята имаше две бюра с терминалите на компютрите от националната система за разпознаване на отпечатъци върху тях, а отзад бе остъкленото помещение с процесорите. По стъклената стена имаше капчици кондензирана влага: в помещението там се поддържаше по-ниска температура.

Беше обедна почивка и в лабораторията имаше само един специалист, когото Бош не познаваше. Поколеба се дали да не се върне и да изчака някой познат, но високият кльощав младеж го забеляза. Носеше очила, лицето му бе покрито с белези от акне и изглеждаше постоянно намръщен.

— Да?

— Аа… ъъ… Здравейте… Как сте?

— Добре. Какво желаете?

Бош подаде ръка, но мъжът се поколеба, а после я стисна едва-едва.

— Брат Хирш.

— Да, струва ми се, че съм чувал името ти. Досега не сме работили заедно, но това може да се поправи. Аз съм в отдел „Убийства“ и често се налага да работя с вашия отдел и хората тук.

— Вероятно.

Бош се отпусна на един стол встрани от компютърния модул и придърпа куфарчето върху скута си. Хирш не отделяше поглед от синия екран на компютъра. Очевидно предпочиташе да гледа него.

— Тук съм, защото сега при нас има нещо като затишие. Така че минавам през някои стари случаи. Попаднах на един от 1961.

— 1961?

— Да, доста е старичък. Жертва от женски пол… причина за смъртта — тежка травма на черепа, след което извършителят се е опитал да представи убийството като удушаване след сексуално насилие. Случаят остава нерешен. Никой не е работил сериозно по него след процедурното преразглеждане през 1962. Преди сума години. Тук съм, защото детективите тогава се добират до доста ясни частични и няколко пълни отпечатъци. — Бош извади жълтия картон с отпечатъците от куфарчето и ги подаде на младежа. Хирш го погледна, но не го взе, а пак се вторачи в екрана на компютъра и Бош бе принуден да остави картончето на клавиатурата пред него. — Както знаеш, всичко това е било преди появата на тези страхотни компютри и другите технически чудесии, които има сега на разположение тук. Тогава само са ги сравнявали с тези на заподозрените по случая. Не са открили съвпадение, пуснали са задържания и после просто са прибрали това тук в плика. Мухлясват в папката по следствието оттогава. Питах се дали не бихме…

— Искаш да ги прекарам през националната система за разпознаване.

— Правилно. Защо да не пробваме? Да завъртим заровете — може да излезем късметлии и да спипаме някои стопаджия на информационната магистрала. Историята познава такива случаи. Едгар и Бърнс от Холивуд са заковали един такъв стар случай чрез националната система точно тази седмица. Говорих с Едгар и той каза, че някой от вас тук… май Донован… му казал, че компютърът има достъп до милиони отпечатъци от цялата страна. — Хирш кимна без особен ентусиазъм. — И не само отпечатъци от криминални досиета, а и от военни и правни, от досиета на граждански служби — всякакви. Така ли е?

— Да, така е. Но… детектив Бош, ние…

— Хари.

— Добре, Хари. Това е велико пособие, което се усъвършенства с всеки изминал ден. В това отношение сте прав, но все още присъстват такива компоненти като време и човешка ангажираност. Отпечатъците за сравнение трябва да бъдат сканирани и закодирани, после тези цифрови кодове трябва да бъдат въведени в компютъра. Срокът за изпълнение на такава поръчка е дванайсет дни.

Посочи табела, закачена на стената над компютъра. Беше от онези с възможност за промяна на цифрите — като табелките в полицейските управления, които показват Х броя дни от последния смъртен случай.

— Тук никой няма предимство. Попълни стандартния формуляр, ще ти дам…

— Слушай, прекрасно знам, че има изключения — особено за случаите на убийство. Онзи ден някой го е направил за Едгар и Бърнс, без да чака дванайсет дни. Веднага са обработили данните им и те са разнищили три убийства за един ден — ей така!

Бош щракна с пръсти. Хирш го погледна, после пак прикова поглед в екрана на компютъра.

— Вярно, правят се изключения, но с нареждане отгоре. Защо не говориш с капитан Ливали? Ако ти разпише мол…

— Бърнс и Едгар не са разговаряли с нея. Някой просто го е направил за тях.

— В такъв случай е нарушил правилата. Познавали са някого и той им е направил услуга.

— Аз познавам теб, Хирш.

— Попълни формуляр и ще видя какво мо…

— Колко време ще ти е нужно? Десет минути?

— В твоя случай доста повече. Тази карта за отпечатъци е антика, отдавна излязла от употреба. Ще трябва да я прекарам през Лайв-скенера, който ще даде цифрови стойности на отпечатъците. После ще трябва ръчно да въведа всички кодове в машината. А после в зависимост от обсега, който искаш да покриеш, ще трябва да минат…

— Искам сравнение с всички базови данни, с които разполагате — без ограничения.

— Тогава компютърното време за обработка ще бъде от порядъка на трийсет до четирийсет минути.

Хирш бутна решително очилата си нагоре към мястото им на носа — малка демонстрация на решимост да не се поддава на уговаряне.

— Брад — подхвана Бош, — проблемът е, че не зная с колко време разполагам за този случай. Но определено нямам дванайсет дни. В момента работя по него, защото имам свободно време, но в следващия миг може да звънне телефонът и — край. Така е в отдел „Убийства“, нали знаеш? Затова те питам още веднъж, сигурен ли си, че не бихме могли да направим нещо веднага? — Хирш продължи да зяпа в синия екран. Видът му напомни на Бош за дните в приюта — там децата се изключваха от околния свят като компютри в положение на готовност: проверен начин за частично спасение от тормоза на хъшлаците наоколо. — Какво работиш в момента, Хирш? Хайде да го направим още сега, а?

Хирш го изгледа студено.

— Зает съм, Бош. И слушай какво, много добре знам кой си, разбра ли? Историята със старите случаи беше интересна наистина, но лъжа. Знам, че си в принудителен отпуск — случаят се коментира наоколо. Дори не следва да си тук, нито пък аз би трябвало да разговарям с теб. Затова, ако обичаш, просто ме остави на мира. Не искам да си навлека неприятности. Не искам хората да си съставят погрешно впечатление, разбра ли?

Бош го погледна, но той пак бе заковал поглед в компютърния екран.

— Добре, Хирш, Чуй сега истинската история. Тази…

— Чух достатъчно, Бош. Защо просто не…

— Ще я разкажа и ще си тръгна, става ли? Само я чуй.

— Хубаво, Бош, хайде, давай.

Бош го поизчака да го погледне в очите, но Хирш не отдели поглед от екрана — сякаш той му бе охранителен щит.

— Много отдавна, когато бях почти на дванайсет, плувах в един басейн под водата с отворени очи. Вдигнех ли глава, виждах повърхността на водата и ръба на басейна. В един момент там се появи тъмен силует, много неясен, размит от вълните. Досетих се, че е фигура на мъж, и се запитах защо ли е тук. Изплувах на повърхността, за да поема дъх, и се оказа, че съм бил прав: до басейна наистина стоеше мъж в тъмен костюм. Той се наведе надолу и ме хвана за китката — тогава бях голям слабак и не му беше трудно да ме издърпа от басейна. Метна хавлиена кърпа на раменете ми, заведе ме до един стол и каза… каза, че майка ми е мъртва. Убита. Не знаели още кой го е извършил, но имали отпечатъците му. И сега чувам думите на този човек: „Не се тревожи, синко, тези отпечатъци са чисто злато. Ще го спипаме!“ „Ще го спипаме!“ — така каза, спомням си го ясно. Само че не успяха. Затова сега аз ще го направя. Това е моята история, Хирш.

Хирш погледна жълтата карта с отпечатъците върху клавиатурата.

— Тъжна история, човече, но не мога да ти помогна. Съжалявам. — Бош се вгледа в него за момент, после бавно се изправи. — Не забравяй картата — подсети го Хирш и му я подаде.

— Ще я оставя тук. Убеден съм, че ще постъпиш правилно, Хирш.

— Не, недей. Не мога да…

— Оставям я тук!

Сам се изненада от силата на гласа си. Компютърният специалист стреснато върна картата върху клавиатурата. След кратка пауза Бош се приведе напред и заговори кротко:

— За всеки настъпва момент на морален избор, Хирш. Вярвам, че всеки трябва да получи шанса да избере правилно. Когато го сторят, хората се чувстват добри и в душите им се влива спокойствие… Понякога човек трябва да се вслушва в съветите на вътрешния си глас, дори и да са в разрез с правила и разпоредби. — Бош се изправи и извади визитна картичка от портфейла си, написа върху нея няколко телефонни номера и я постави до картата с отпечатъците. — Тук са номерата на домашния ми телефон и на мобифона ми. Не се обаждай в службата-както знаеш, няма да ме намериш там. Ще чакам, Хирш. После излезе бавно от лабораторията.