Майкъл Конъли
Последният койот (13)

13

Бош седеше на масата във всекидневната с отворен бележник отпред и копията на статиите от архива на „Таймс“ — Кийша бе изпълнила обещанието си. Статиите бяха разделени на две групи: за Конклин и за Мител. На масата се мъдреше още и бутилка бира, която пиеше като сироп за кашлица. Решил бе да се ограничи до бира на ден. Но пепелникът преливаше от фасове, а над масата се виеше синкав дим. Хинойъс не бе споменала нищо за пушенето и той не го бе ограничил.

Но бе говорила много за мисията му. Веднага го беше посъветвала да спре разследването, докато не се стабилизира емоционално и не се почувства готов да поеме последствията от евентуалните разкрития. Отговори й, че вече е късно да се връща назад. И тогава тя бе казала нещо, което го тревожеше дори в този момент.

— Защо не размислиш още веднъж? Трябва да си напълно убеден, че наистина го искаш — беше казала тя. — Подсъзнателно или не, ти вероятно си работил по това убийство през целия си живот: то те е формирало като личност, превърнало те е в човека, който си днес. Неслучайно си полицай — следовател в отдел „Убийства“. Обмисли внимателно нещата. Когато разкриеш убиеца на майка си, няма ли да отпадне вътрешната нужда да работиш като полицай? Какво ще стане с мотивацията, с мисията ти, със силите, които те пришпорват напред и осмислят днес живота ти? Трябва да си подготвен за подобна реакция. А ако не си, по-добре обърни назад.

В разсъжденията й имаше неоспорима логика. Убийството бе живо, вечно присъствие в тъмните дълбини на съзнанието му, откъдето бе определяло постъпките, отношенията с другите, преценките му… Необлечено във високопарни фрази обещание да открие престъпника-да отмъсти — пулсираше с ритъма на сърцето му, вечно будно. А не само не бе говорил, а дори не бе мислил ясно и конкретно за него! Защото то не бе част от план или добре обмислена програма, а по-скоро… живо зрънце, заровено в подсъзнанието и очаквало търпеливо своя звезден миг. Да, Кармен Хинойъс бе вероятно права, но Бош имаше странното чувство, че върши нещо неизбежно-нещо, предначертано от невидима ръка преди много, много години…

Далечен спомен изтика предупреждението на Хинойъс настрани: той е под водата с отворени очи, взрян унесено в играта на светлината над басейна. Но тя изчезва внезапно — между нея и него се изправя неясна фигура и хвърля тъмна сянка върху водата. Той отблъсква слабичкото си момчешко тяло от дъното и се отправя към нея…

Бош посегна към бутилката с бира и я довърши наведнъж. После пое дъх и насочи вниманието си към копията на вестникарските статии върху масата.

Количеството статии, предхождали избора на Арно Конклин за областен прокурор, отначало го изненада. Но после установи, че голяма част от тях бяха обичайните публикации в пресата за процеси с Конклин като обвинител. Те даваха ясна представа за стила му на работа и разкриваха недвусмислено що за човек бе той. Звездата му бе изгряла едновременно в рамките на служебния кабинет и на политическата сцена чрез редица дела, получили широк отзвук в пресата.

Копията бяха подредени в хронологичен ред и започваха с първото успешно обвинение през 1953 година на жена, отровила родителите си и крила труповете в куфари в гаража, докато съседите не се оплакали в полицията от необяснима ужасна миризма месец по-късно. В някои от статиите по случая бяха публикувани пълни изказвания на самия Конклин. Наричаха го „напорист помощник областен прокурор“. Делото бе ранен пример на пледиране за сваляне на отговорност вследствие на душевно разстройство: подсъдимата бе представена от защитата като човек, неспособен да отговаря за действията си. Но броят на публикациите по случая разкриваше бурното обществено негодувание тогава и съдебните заседатели бяха взели единодушно решение само за половин час. Подсъдимата бе получила смъртна присъда и тя утвърждава Конклин на обществената сцена като пазител на обществената сигурност и радетел за справедливост. След произнасянето на присъдата бяха публикували негова снимка по време на интервю: строен, висок, гладко избръснат елегантен мъж с късо подстригана светла коса в тъмен костюм с жилетка. Притежаваше онзи типичен здрав вид на истински американец — за да го придобият, някои актьори плащаха луди пари на специалисти по пластична хирургия. Арно Конклин отговаряше на всички изисквания за американска звезда.

Следваха статии по процеси за убийства, до един спечелени от Конклин. Винаги бе пледирал за смъртно наказание — и го бе получавал. През втората половина на петдесетте Конклин вече е бил старши помощник на областния прокурор, а в края на десетилетието става заместник областен прокурор, една от най-високите служби в прокуратурата. Зашеметяваща кариера в рамките само на десет години!

Сред статиите имаше и документирана пресконференция, която областният прокурор, тогава Джон Чарлз Сток, оглавяваше назначението на Конклин за шеф на Отдела за специални разследвания и му поверяваше прочистването на областта от заплашителните неизброими проблеми с порока. Имаше и цитат от изявлението на прокурора:

„Всички тежки проблеми съм решавал с помощта на Арно Конклин. И пак ще се обърна към него. Ние, хората на Лос Анджелис, искаме да живеем в чист обществен климат и кълна се в Бога, желанието ни ще бъде изпълнено! А на тези, които знаят, че атаката ни е насочена срещу тях, ще дам един съвет — изнесете се! Сан Франциско ще ви приеме. Сан Диего ще ви приеме. Но в Града на ангелите няма място за вас!“

Многобройни статии със сензационни заглавия покриваха период от няколко години: атаки срещу игрални и публични домове, срещу сборища на наркомани и уличната проституция. Около четиридесет подбрани полицаи от всички районни управления в областта били поставени на разположение на Конклин — „Таймс“ ги наричаше вдъхновено „Командосите на Конклин“. Основната им цел бил Холивуд, но бичът на закона плющял над всички престъпници из цялата област. От Лонг Бийч до пустинята треска на ужас тресяла всички, свързани по един или друг начин с грешните пари на порока — поне според вестникарските статии. Бош бе сигурен, че независимо от геройските напъни на „Командосите на Конклин“ главните фигури на порока са въртели спокойно бизнеса си: на кладата на общественото недоволство са изгаряли само дребните риби — нещастниците от дъното, заменимите наемници.

Последната статия в купчината за Конклин върху масата бе от 1 февруари 1962 година. Тя съобщаваше, че той ще се кандидатира за най-високия пост в Областната прокуратура и разясняваше предизборната му платформа, наблягаща отново върху пълното ликвидиране на пороците от всякакъв вид, застрашаващи сигурността на всяко общество. Направи му впечатление, че част от тържествената реч, произнесена пред старата сграда на съда, всъщност бе добре известна полицейска философия, присвоена от Конклин или от написалия речта му и представена като оригинална идея.

„Понякога ми казват: «Арно, какво толкова си се разпалил? Та това са престъпления без жертви. Толкова ли е лошо да заложиш на кон или да спиш с жена срещу заплащане? Къде е жертвата?» Е, приятели, ще ви кажа какво лошо виждам в това и кой е жертвата. Ние сме жертвите — всички ние. Когато позволяваме подобен вид дейности, когато само извръщаме гръб и отминаваме, губим нещо от себе си, ставаме по-слаби.

Тези така наречени малки престъпления са като счупен прозорец на изоставена къща. Дребен проблем на пръв поглед, нали? Но всъщност не е така. Ако никой не ремонтира счупения прозорец, много хлапаци от улицата ще решат с основание, че могат безнаказано да изпотрошат още няколко прозореца. После ще мине някой крадец и като съзре къщата, ще помисли: «Аха! Тук живеят като в разграден двор и не им пука! Точно такова място търся!» После ще запретне ръкави и ще почне да граби къщите наоколо, докато собствениците им са на работа.

А в следващия миг от същата улица ще започнат да задигат коли. И така нататък и така нататък. Обитателите също ще започнат да гледат с други очи квартала си и ще променят навиците си. «На кого му пука? Защо само аз?» И ще забравят да окосят тревата пред домовете си. Няма да правят забележки на хъшлаците на ъгъла да изгасят цигарите и да се върнат по училищата. Давам ви пример на постепенен упадък, приятели. Немарата ражда немара. Шири се навсякъде из прекрасната ни страна. Промъква се като змия, прониква като плевел, превзема ни!… Заявявам тук, че когато стана областен прокурор, плевелите ще бъдат изкоренени!“

Статията завършваше със съобщението, че предизборният щаб на Конклин ще оглави младият му сподвижник Гордън Мител от Областната прокуратура. Той ще напусне службата си там и веднага ще пристъпи към новите си ангажименти. Бош препрочете статията и вниманието му веднага бе приковано от нещо, пропуснато при първия прочит. Беше във втория абзац.

„За популярния любимец на пресата Конклин това ще бъде първата надпревара за обществен пост. Тридесет и пет годишният ерген, обитател на «Ханкок Парк», заяви, че отдавна е планирал кандидатурата си за този пост и че има пълната подкрепа на оттеглящия се областен прокурор Джон Чарлз Сток, който също направи изявление на пресконференцията.“

Бош намери списъка с имената в бележника си и срещу името на Конклин вписа „Ханкок Парк“ — потвърждение на казаното от Катрин Реджистър. Пулсът му се ускори: проблясък светлинка в тъмния тунел на изминалите години.

— Шибан лицемер — прошепна той.

Огради името на Конклин в бележника си и разсеяно удебели получения кръг, докато решаваше какво да предприеме по-нататък.

Вечерта преди смъртта си Марджори Лоу бе отишла на прием в „Ханкок Парк“ — Катрин Реджистър твърдеше, че е имала среща там именно с Конклин. След убийството Конклин се бе свързал с детективите по случая, за да уговори среща, но от досието липсваше запис на разговора — ако наистина е имало такъв. Съзнаваше, че всичко това бе просто съвпадение на факти, но за момента то стигаше да затвърди подозренията, надигнали се у него след прочита на папката с документите по убийството. Нещо в този случай не се връзваше. И колкото по-дълго умуваше над него, токова повече се убеждаваше, че фалшивото звено бе Конклин.

Извади от джоба на сакото си малък тефтер с телефонни номера. Занесе го в кухнята и набра домашния телефон на помощник областния прокурор Роджър Гоф.

Харесваха се: зад гърба им се бяха нанизали много дни в съдебната зала по време на процеси, а и двамата имаха страст към тенор-саксофоните и бяха прекарали нощи наред в джаз-клубове, седнали един до друг зад барплота. Гоф беше обвинител от старата школа — работеше в прокуратурата вече почти трийсет години. Нямаше амбиции нито извън, нито в рамките на службата. Беше като вкаменелост от минала епоха: не се бе уморил да обича работата си. Пред очите му се бе изнизала върволица помощник-прокурори — идваха, изразходваха ентусиазма си и потъваха в някоя корпорация. Но той бе останал. Сега се трудеше в съдебните зали рамо до рамо с обвинителите и обществените защитници, двайсетина години по-млади от него. Но все още държеше фронта и когато се изправеше пред съдебните заседатели и призовеше Божия и обществен гняв срещу обвиняемия, в гласа му пламтеше незасегната от годините младежка жар. Това рядко съчетание от безупречност и обикновена честност го бе превърнало в легенда сред гилдията от юристи и правораздаващи. Роф бе един от малцината прокурори, спечелили уважението на Бош.

— Роджър, Хари Бош на телефона.

— Привет, дяволе, как я караш?

— Чудесно. Какво правиш в момента?

— Гледам кабелна като всички. Ти какво правиш?

— Нищо. Спомняш ли си Глория Джефрис?

— Гло… хиляди дяволи! Спомням си я, разбира се! Тя е… да, съпругът й бе парализиран след катастрофа с мотоциклет, нали? — Припомняше си случая, сякаш го четеше в момента от някоя от жълтите си папки. — Писнало й беше да се грижи за него. Така че една сутрин, докато бил още в леглото, тя сяда на лицето му и го задушава. И номерът й щеше да мине, ако пътят й не пресече един подозрителен детектив на име Хари Бош, решен да го разчовърка — и успява да намери свидетел, пред когото Глория изтропала всичко. Споделила с него, че горкият човечец я докарал до оргазъм за пръв и последен път, докато берял душа под задника й. Направо ошашави съдебните заседатели!… Какво ще кажеш, паметлив ли съм?

— Страхотен си!

— Та какво за нея?

— Подава молба за съкращаване на присъдата, подготвя нещата. Ще намериш ли време да драснеш няколко реда?

— По дяволите! Кога беше това — преди три или преди четири години?

— Почти пет. Чувам, че изчела Библията. Документите й са задвижени и следващия месец комисията ще разглежда нейния случай. Аз ще напиша писмо, но няма да е зле да има едно и от прокуратурата.

— Не се тревожи, имам стандартен формуляр, набран в компютъра — само сменям името, престъплението и нахвърлям някои от най-отблъскващите подробности. Основната идея е, че престъплението е било прекалено жестоко, за да се взема под внимание Молба за намаляване на присъдата на този етап. Писмото е отлично. Ще го пратя още утре. Обикновено си върши работата.

— Добре. Благодаря.

— Не би трябвало да дават свещената книга на тези жени. Всички се захващат с религията, когато им дойде времето за обжалване. Присъствал ли си някога на изслушвания за намаляване на присъда?

— Един-два пъти.

— Изгуби половин ден, ако нямаш друга работа и особено силно желание за самоубийство. Веднъж присъствах на едно такова изслушване: едно от момичетата Мансън бе на линия, а за големите престъпления изискват лично присъствие, не писмо. И така, отидох аз там и изслушах десетина нещастници, докато чаках моето момиче. Всички цитират Посланията до коринтяните, Откровенията, Матея, Павел, Йоан това, Йоан онова — свят да ти се завие! И хваща дикиш, представи си! Честен кръст! Онези старци в комисията изгълтват тези лайна като топъл хляб!… И сигурно се надървят, докато тия жени се гърчат пред тях една след друга. Ти ме зачекна на тази тема, Хари. Вината е твоя.

— Извинявай.

— Хайде, хайде, не се коси. Нещо ново? Отдавна не съм те виждал в прокуратурата. Защо не наминеш някой ден?

Ето го очаквания въпрос — шанс, небрежно да завърти разговора към Арно Конклин.

— Няма за какво — направо мъртвило… А, да, чакай да те питам нещо. Познаваш ли Арно Конклин?

— Арно Конклин? Познавах го естествено, има си хас! Той ме назначи на работа. Защо се интересуваш от него?

— Прехвърлях някои стари дела, за да освободя място в един от шкафовете, и попаднах на стари вестници, на-тикани най-отзад. Имаше няколко статии за него и се сетих за теб — сигурно е било по времето, когато тъкмо си поемал по житейското си поприще.

— Даа, Арно се опитваше да бъде добър човек. Високомерен беше и понякога се надуваше като пуяк, но според мен беше почтен. Особено като се вземе предвид, че бе едновременно и политик, и юрист.

Разсмя се на собственото си остроумие, но Бош не се присъедини към него. Гоф бе използвал минало време! В гърдите му натежа оловна тежест и едва сега осъзна колко силно бе желанието му за мъст.

— Мъртъв ли е?

Затвори очи. Надяваше се, че Гоф не е доловил отчаяното напрежение, което бе допуснал да се промъкне във въпроса.

— О, не, жив е. Времето, когато го познавах, отдавна е отминало. Тогава бе добър човек.

— Работи ли някъде?

— Ти добре ли си? Та той е вече старец. Пенсионира се отдавна. Веднъж годишно го изкарват на бял свят за банкета на прокуратурата: той лично връчва наградата „Арно Конклин“.

— Това пък какво е?

— Парче дърво с медна табелка на него, което се връчва на административния прокурор на годината, ако щеш вярвай. Това е наследството му: ежегодна награда за онзи прокурор, който не е стъпил в съдебната зала цялата година. Винаги я получава някой от шефовете — не ме питай на какви основания го избират. Сигурно според това доколко старателно е лизал задника на областния прокурор през годината. — Бош се разсмя, но не на остроумията на Гоф, а от облекчение: Конклин бе още жив! — Не е смешно, Бош. Тъжно е, дяволите го взели. „Административен прокурор“ — какво, по дяволите, означава това? Шибано противоречие — алогично съчетание. Напомня ми за Андрю и сценариите му. Върти бизнес с разни хора от това или онова студио, наричани — внимавай сега — „творчески служители“. Ето ти го противоречието в класическия му вид. Май пак успя, Бош — пак ме подкокороса, кучи сине!

Андрю живееше с Гоф, но Бош още не го беше срещал.

— Извинявай, Роджър. Какво означава „изкарват го“?

— Арно ли? Означава точно това. Той е в инвалидна количка и го тикат напред-назад, когато се наложи. Нали ти казах, че е старец вече. Разбрах, че бил в скъп старчески дом в „Парк Ла Бреа“. Все си казвам, че трябва да ида да го навестя някой ден, да му благодаря, задето ме нае на работа тогава. Кой знае, може пък да се вслуша в думите ми и да успея да пробутам някой по-свестен за онази награда.

— Хм, интересна история… Чух, че навремето Гордън Мител му движел нещата.

— А, да. Той беше булдогът пред входната врата. Организираше кампаниите му. Така започна Мител. Е, този вече е подлец от класа… радвам се, че излезе от наказателното право и се захвана с политика. Да се изправиш срещу него в съда бе направо убийствено.

— И аз така съм чувал.

— Каквото и да си чул, спокойно можеш да го удвоиш.

— И него ли познаваш?

— Нито съм го познавал навремето, нито го познавам сега. Умеех да го отбягвам. Освен това, когато влязох в прокуратурата, той вече бе излязъл. Но и тогава още се носеха най-различни слухове. Вероятно в онези ранни дни, когато Арно е бил очевидният наследник на поста и всички са го знаели, е имало доста маневри кой да застане до него. Отначало с кампанията му се захваща някой си Синклер, но една прекрасна вечер чистачката намерила порноснимки под попивателната на бюрото му. Провежда се вътрешно разследване и се установява, че снимките били отмъкнати от делото на друг прокурор и Синклер опра пешкира. Нещастникът непрекъснато повтарял, че бил натопен от Мител.

— Ти какво мислиш?

— Много вероятно — напълно в стила на Мител… Но кой да ти каже?

Усети, че беше задал прекалено много въпроси за обикновен разговор, подправен с клюки. Ако задълбаеше още, Гоф можеше да се усъмни и да се залови да задава въпроси на свой ред.

— Какво смяташ да правиш сега? Зазидал си се там за вечерта или ти се ще да идем до „Каталина“? Чух, че Редман бил в града за участие в шоуто на Лено^[1]. Готов съм да се обзаложа на куверта, че той и Бранфорд ще се отбият в късните часове да посвирят.

— Звучи съблазнително, Хари, обаче Андрю в момента приготвя късна вечеря и днес май ще останем вкъщи — той разчита на това. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. И аз се опитвам да не търкам лакти по баровете напоследък. Трябва да отдъхна малко.

— Ето едно достойно за възхищение решение! Според мен заслужаваш парче дърво с медна табелка на него!

— Или чаша уиски.

Затвори телефона и се върна на бюрото, за да запише в бележника си получената информация. После придърпа копията на статиите за Мител и се залови с тях. Те бяха от по-късни дати от онези за Конклин — Мител бе извоювал име значително по-късно. Конклин бе първото му стъпало по стълбицата нагоре.

По-голяма част от статиите само споменаваха Мител: посетил този или онзи прием в Бевърли Хилс, бил домакин на благотворителни вечери или такива, свързани с кампания за нещо или за някого. Човекът, осигуряващ парите, важна личност, търсен и от политици, и от благотворители, когато искаха да хвърлят мрежи из богаташките райони на Уестсайд. За него явно не е било от значение дали работи за републиканци или за демократи. Славата му нараства, когато започва да върти педала за кандидати на по-високо ниво. Сегашният областен управител бе негов клиент. Към него се прибавяха и куп конгресмени и сенатори от всички западни щати.

Под заглавие „Главният чичко-паричко на президента“ преди няколко години бе напечатан журналистически профил на Мител. Избран бил да осъществи набирането на средства от щата Калифорния за предизборната надпревара за втори мандат на президента. Съобщаваше се, че щатът бил от изключително значение за успешното финансиране на кампанията.

Статията изтъкваше и нещо странно за хора от неговия тип: ненавиждал публичността, бил отшелник във висшите среди на политическата сцена. Мител — човекът в сянка, Сивият Кардинал. Многократно бил отхвърлял предложения за явно сътрудничество от избраните с негова помощ.

Предпочитал да остане в Лос Анджелис, за да работи в мощната си фирма за финансово право, „Мител, Андерсън, Дженингс и Раунтри“. Но нещата около Мител воняха яко: заниманията-на завършилия Йелския университет юрист, изглежда, имаха много малко общо с правото и закона — едва ли бе припарвал до съдебна зала от години. Тази мисъл подсети Хари за наградата „Конклин“ и на устните му трепна студена усмивка. Мител бе зарязал областната прокуратура, но един ден може би Ще дава мило и драго да се добере отново до нея.

Журналистическият профил бе увенчан естествено със снимка: Мител очаква президента в подножието на стълбите пред самолет № 1 на ВВС. Младежкият му вид изненада Бош. Върна се към текста и провери на колко години е: сега бе едва шейсетгодишен.

Бутна настрани копията и се изправи. Стоя дълго време до плъзгащата се стъклена врата към верандата, загледан в светлинките от другата страна на прохода. Започна да обмисля насъбраната информация с давност трийсет и три години. Според Катрин Реджистър Конклин бе познавал Марджори Лоу. От досието по случая ставаше ясно, че се бе намесил в разследването по неизвестни засега причини. Впоследствие намесата му също бе прикрита, не се знае защо. И всичко това само три месеца преди да обяви кандидатурата си за областен прокурор, и по-малко от година, преди друга ключова фигура за разследването — Джони Фокс — да загине, докато работи в предизборния му щаб.

Мител, шефът на щаба, очевидно е познавал Фокс. „В такъв случай — заключи той логически — всичко, свързано с Конклин, много вероятно е било известно и на Мител, неговия сподвижник и архитект на политическата му кариера.“

Върна се обратно на масата и отново отгърна бележника си на списъка с имената. Този път огради името на Мител. Прииска му се да изпие още една бира, но реши да се задоволи само с цигара.