Майкъл Конъли
Последният койот (12)

12

— Днес сте подранили. Да приема ли, че сте дошли тук с желание?

— Не е задължително. Случи се да обядвам в центъра с приятелка и беше удобно да намина сега.

— Радвам се, че сте излизали с приятелка. Намирам го за много хубаво.

Кармен Хинойъс седеше зад бюрото с разтворен бележник отгоре, сплела пръсти върху него. Отстрани изглеждаше, като че ли нарочно се въздържа от каквито и да било движения, които биха могли по някакъв начин да нарушат потока на разговора.

— Какво е станало с ръката ви?

Бош се втренчи в превръзката.

— Ударих я с чука, докато работех по къщата.

— Съжалявам. Боли ли много?

— Ще оживея.

— Защо сте така официално облечен? Не е нужно да го правите заради срещите ни тук.

— Просто навик. Така се обличах, когато ходех на работа. Дори и когато не ходя на работа, пак се обличам така.

— Разбирам.

Предложи му кафе или вода, но Бош отказа и двете и доктор Кармен Хинойъс пристъпи към съществената част на срещата им за деня.

— За какво желаете да разговаряме днес?

— За каквото и да е. Вие сте шефът.

— Предпочитам да не гледате на общуването ни по този начин. Не съм ви шеф, детектив Бош, а само човек, чиято задача е да ви помогне да се отпуснете, да се разтоварите, да споделите вътрешното си бреме. — Бош замълча. Не се сещаше какво би могъл да обсъжда охотно с нея. Кармен Хинойъс почуква с писалката по жълтата папка няколко минути и пак пое щафетата. — Никакви предложения, така ли?

— Нищо не ми идва наум.

— Хайде тогава да поговорим за вчера. Когато ви напомних уговорената за днес среща, бяхте разстроен от нещо. Тогава ли си ударихте ръката?

— Не. — Той пак замълча, но и тя не каза нищо и Бош реши да отстъпи малко. Трябваше да признае, че лекарката му харесваше: поведението й не бе заплашително, нито високомерно и той бе започнал да вярва, че наистина иска да му помогне. — Малко преди да се обадите, бях разбрал, че партньорът ми ще работи с друг човек… Вече са ме заменили.

— Как се почувствахте?

— Нали чухте. Бесен — като всеки друг на моето място. Обадих се на партньора си и той се държа с мен като прочетен вчерашен вестник. А откакто сме заедно, научи от мен толкова неща… Заболя ме.

— Разбирам.

— Не, не разбирате! Трябва да сте от другата страна на това бюро, за да виждате нещата през моите очи!

— Имате известно право, признавам. Но мога да изпитам поне съпричастие, нали? Струва ми се обаче, че би трябвало да очаквате подобно развитие на нещата. Доколкото знам, обичайна практика в полицията е детективите да работят по двойки. В отпуска сте за неопределено време и изглежда напълно логично ръководството на отдела да назначи заместник, независимо дали за постоянно или само временно.

— Може би…

— Не е ли по-безопасно да се работи по двойки?

— Вероятно.

— Какво подсказва личният ви опит? Не се ли чувствахте по-спокоен, когато работехте с партньор?

— По-спокоен бях.

— В такъв случай е станало нещо неизбежно и неоспоримо, а вие сте го посрещнали с гняв.

— Побеснях заради начина, по който ми го съобщи и се отнесе с мен, когато му се обадих. Почувствах се изолиран — вън от играта. Помолих го за една услуга, а той…

— Той какво?

— Поколеба се. А се предполага, че партньорите са едно цяло и стоят плътно един до друг като… като съпрузи, може би… въпреки че никога не съм бил женен.

Тя записа нещо в бележника си и Бош се зачуди какво токова важно бе казал.

— Изглежда, трудно понасяте провалите, детектив Бош.

Изявлението й мигновено събуди гнева му, но той успя да го потисне: не искаше да доказва правотата на извода й с ненавременно избухване. Нищо чудно да прибягва до професионален трик, за да го предизвиква. Постара се да се успокои.

— Кой ги понася леко? — подхвърли той с овладян глас.

— За всички е трудно, но в различни степени. Били сте във Виетнам, нали? Виждали ли сте бойни действия?

— Дали съм вижда бойни действия ли? Да — бил съм сред тях и дори под тях! Защо всички винаги задават този въпрос? Сякаш съм отишъл там на кино, по дяволите!

Тя мъча дълго време с писалка в ръка. Стори му се, че просто изчаква клокочещият котел на гнева му да прекипи. Бош махна с ръка, опитвайки се да се извини така за невъздържаността си и същевременно да й даде да разбере, че отдавна е захвърлил преживяното във Виетнам зад гърба си. За по-сигурно се извини и на глас.

Тя не реагира, втренчила смущаващ поглед в него. Бош не издържа, извърна глава и огледа механично лавиците с книги, огънати под тежки томове в кожена подвързия.

— Извинявайте. Нахлух в болезнена област — обади се тя най-после. — Причината бе…

— Нали точно тази е целта на занятието тук? Притежавате разрешително за нахлуване и се възползвате от него. Какъв е шансът ми срещу вас?

— Примирете се тогава — отвърна тя строго. — Веднъж вече минахме през същото. Разберете, налага се да говорим за вас, за да ви помогна да се върнете на работа! Подайте ми ръка, за да постигнем най-сетне някакъв напредък!… Споменах войната, защото исках да попитам дали сте чували за посттравматичния стресов синдром.

Погледна я отново в очите — прекрасно знаеше какво ще последва.

— Да, чувал съм.

— В миналото са го смятали главно за следвоенен проблем. Но истината е, че той може да се прояви в стресово обкръжение от всякакъв род и вид. Опасявам се, че вие сте христоматиен пример от плът и кръв на този синдром.

— Господи… — почти простена Бош, поклащайки глава. Извъртя се на стола, за да не вижда нито нея, нито лавиците с книги, и се взря невиждащо в безоблачното небе през прозореца. — Седите си тук, в кабинетите, и нямате представа за… — Не довърши мисълта си, поклати глава и неволно разхлаби възела на вратовръзката. Стори му се, че се задушава.

— Ще ме изслушате ли, детектив Бош? Нека просто се вгледаме във фактите. Можете ли да се сетите за по-стресов живот от битието на полицейски служител в този град през последните няколко години? Вие сте непрекъснато разпънат на кръст между напрежението и злото, безредиците, пожарите, наводненията, земетресенията! Всеки полицай може да опише в книга способите за овладяване на стреса и/или за трагичния му триумф.

— А къде останаха пчелите-убийци?

— Говоря сериозно.

— Аз също. Имаше репортаж по новинарската емисия.

— При всяко едно от тези бедствия кой е в центъра на ужаса всеки път? Полицейските служители. От тях се очаква да реагират, те не могат да си позволят да останат вкъщи, да се скрият под леглото и да изчакат, докато всичко свърши. Да преминем от това обобщение към конкретния случай — към вас, детектив Бош. Вие сте били на предната линия при всички кризи. Освен това по същото време ви се е налагало и да се справяте с преките си служебни задължения в отдел „Убийства“ — отделът с най-силен стрес. Колко случаи на убийство сте разследвали през последните три години, детектив?

— Не търся извинение или оправдание — вече заявих, че обичам работата си, а тя няма нищо общо с масовите безредици или…

— Колко трупа сте виждали? Ако обичате, отговорете на въпроса ми. Колко? На колко вдовици и майки сте съобщавали за мъртвите им съпрузи и деца?

Бош разтри бавно с длан лице. В този миг му се искаше някак да се стопи, да се скрие от нея, да избяга…

— Много — прошепна накрая.

— Повече от много…

Бош въздъхна шумно.

— Благодаря ви за отговора. Изредих социалните, културните и дори геоложките проблеми на този град само за да изтъкна огромното напрежение, на което сте подложен всекидневно. При това без да споменавам Виетнам и скорошната загуба на романтична връзка. Но каквито и да са причините, рано или късно симптомите на стреса се проявяват. Те са налице, ясни като бял ден. Вашата нетърпимост, неспособността ви да приемате разумно провалите, обичаен спътник на малкия ни човешки живот — нападението над вашия началник. — Направи пауза, но Бош не каза нищо: имаше чувството, че още не беше свършила, и се оказа прав. — Отказът да напуснете безнадеждно разрушен дом не е ли израз на вътрешна съпротива срещу нещата, които ви се случват? Погледнете се в огледалото — отдалеко личи, че прекалявате с алкохола… А ръката ви? Заспали сте с цигара в ръка, детектив Бош, не сте се ударили. Това е рана от изгаряне — готова съм да заложа разрешителното си за работа. — Кармен Хинойъс извади шише вода и две пластмасови чаши. Напълни ги и побутна едната към него — жест на помирение. Бош я гледаше мълчаливо, напълно изтощен и разбит, но и възхитен от демонстрацията на професионализъм, на която стана свидетел. Доктор Хинойъс отпи глътка вода и продължи: — Диагнозата ви е посттравматичен стресов синдром. Но при вас конкретно има още един проблем. Думата „пост“ означава, че периодът на стрес е отминал. Тук случаят не е такъв. За полицай в Лос Анджелис този период никога не свършва. Хари, ти живееш непрекъснато в тенджера под налягане. Имаш болезнена нужда от отдих, от време на възстановяване. Не се съпротивлявай на тази отпуска, а се възползвай пълноценно от нея, за да се спасиш. Този е най-добрият съвет, който бих могла да ти дам.

Бош отново въздъхна тежко и вдигна привързаната си ръка.

— Запазваш си разрешителното.

— Благодаря. — Отдъхнаха за миг, после тя продължи успокоително: — Добре е да знаеш, че не си сам. В твоето състояние няма нищо унизително, нищо срамно. През последните три години рязко се увеличи процентът на полицейски служители със стресов синдром. Отделът по поведенческа психология дори поиска от общината още пет щата за психолози. Личната ни натовареност се е увеличила почти двойно за последната година в сравнение с 1990. Наричаме тези състояния „Блу ангст“ — депресивна тревожност. Тя може да се развие в страхова невроза или дори фобия. Този е проблемът ти, Хари.

Бош се усмихна и поклати глава все още вкопчен по инерция в отрицанието.

— „Блу ангст“. Звучи като заглавие на роман от Уамбо^[1], нали? — Тя не отговори. — Искаш да кажеш, че няма да се върна на работа.

— Съвсем не! Исках да кажа, че ни предстои много работа.

— Чувствам се така, сякаш току-що ме е нокаутирал световният шампион по бокс. Хей, някой път ще ми помогнеш ли да изтръгна признание от някой внезапно онемял кучи син?

— Казаното дотук е само началото, повярвай ми.

— Какво искаш да направя?

— Искам само да приемаш срещите ни, да не гледаш на тях като на някакъв вид наказание. Искам да работиш с мен, а не срещу мен. Когато разговаряме, желая да говориш за каквото ти хрумне, без задръжки. И още нещо. Не искам да ставаш пълен въздържател, но трябва да ограничиш пиенето. Знаеш, че въздействието на алкохола продължава дълго след консумацията му.

— Ще се опитам. Това се отнася за всичко. Ще се опитам.

— Не искам нищо друго от теб. Момент, хрумна ми още нещо. Имам отменена среща за утре в три. Ще дойдеш ли? — Бош се поколеба. — Изглежда, най-после се сработихме и е хубаво да се възползваш от тази възможност. Колкото по-бързо приключим тук, толкова по-скоро ще се върнеш на работа. Какво ще кажеш?

— В три?

— Да.

— Добре, ще дойда.

— Чудесно. Да се върнем на разговора ни. Защо не започнеш с нещо, за което имаш желание да поговорим?

Бош взе чашата с вода и отпи, без да отклони поглед от нея.

— Каквото и да е?

— Каквото и да е. Нещо, което става в живота ти, в мислите ти — нещо, за което искаш да говориш.

Той се замисли.

— Миналата нощ видях койот. Близо до къщата ми. А… бях пиян, но го видях, знам.

— Защо тази среща е толкова важна за теб?

Опита се да отговори точно.

— Не знам… Едва ли има много като него из хълмовете около дома ми. Всеки път, щом видя някой от тях, сърцето ми се свива — а ако е последният оцелял? Последният койот. Тревожа се, страх ме е да не се окажа прав… При мисълта, че никога повече няма да видя някой от тях… Не е ли тъжно? — Тя кимна с такова изражение, сякаш бе отбелязал точка в игра с неизвестни за него правила. — Навремето в каньона точно под къщата ми живееше един. Често го виждах там и…

— Откъде знаеш, че е бил „той“? Говориш и за снощния койот в мъжки род. Откъде си толкова сигурен?

— Не съм сигурен. Как да знам дали е мъжки или женски? Просто така го чувствам.

— Добре, продължавай.

— Ъъ… той… животното… живееше някъде долу, под къщата ми… Виждах го от време на време. Но след земетресението изчезна. Не знам какво е станало с него. После видях оня снощи. Нещо в мъглата и в осветлението там… все едно че козината му бе синя. Изглеждаше гладен и… В тях има нещо странно… заплаха и тъга, вкопчени заедно. Страховити — и тъжни… Разбираш ли?

— Да, разбирам.

— По-късно мислех за него в леглото и заспах със запалената цигара… А преди да се събудя, имах странно съновидение — сън беше, но все едно че бе наяве. Койотът беше в него заедно с мен. Бяхме заедно с него като в каньон, или на хълм, не знам точно къде… — Бош вдигна дланта си. — Тогава усетих пламъка. — Тя кимна мълчаливо. — Какво ще кажеш за този сън?

— Не се занимавам често с тълкуване на сънища. Честно казано, не съм убедена в стойността му. За мен е от значение фактът, че го разказа доброволно, с желание — знак, че отношението ти към тези срещи се е променило коренно. Смятам, че очевидно се отъждествяваш с този койот. Вероятно малко са полицаите като теб в отдела и ти чувстваш съществуването или мисията си застрашени от изчезване. Каза за койотите, че били страховити и тъжни едновременно. Същото важи ли и за теб?

Бош отпи от чашата, преди да отговори.

— Намирам успокоение в тъгата.

Двамата поседяха мълчаливо известно време, премисляйки казаното дотук. Тя погледна часовника си.

— Все още имаме време. Има ли нещо друго, което би желал да споделиш? Може би нещо, свързано с тази случка?

Той се замисли над въпроса за миг, после извади цигара.

— С колко време разполагаме?

— Не се тревожи за времето. Искам да те чуя.

— Миналия път спомена за мисията ми в живота. Поиска да размисля над нея. Преди малко пак употреби тази дума.

— Да.

Бош се поколеба.

— Казаното тук е защитено, нали? — Тя се намръщи. — Не се тревожи, няма да стане дума за нещо незаконно. Нищо от казаното тук няма да стигне до Ървинг, нали?

— Нито дума. Това е правило. Както ти казах, накрая подготвям само кратка, обща препоръка за или против възстановяването ти на работа, която давам на заместник-началника Ървинг. Нищо повече.

Бош кимна, поколеба се отново, накрая взе окончателно решение. Ще й каже.

— Говорихме за моята мисия, за твоята мисия и така нататък. И когато се замислих, разбрах, че наистина имам мисия, но не съм знаел… не, знаех, но не бях я приел-не бях я признал пред себе си. Не зная как точно да го обясня. Може би съм се страхувал или… Не знам. Отлагах я в продължение на много, много години. Но сега вече я приех.

— Хари, не те разбирам — не успявам да следя гърчовете на мисълта ти. Ще го кажеш ли направо?

Той се взря в сивия килим под краката си. Нямаше сили да говори и да я гледа в лицето.

— Сирак съм… Не знам кой е баща ми, а майка ми бе убита в Холивуд, когато бях дете. Но никой никога не бе арестуван за убийството й.

— И сега търсиш убиеца на майка си, така ли?

Погледна я в очите и кимна.

— Това е мисията ми сега.

Изненада се от спокойствието, с което тя прие разкритието му — сякаш го бе очаквала.

— Слушам те.