Майкъл Конъли
Последният койот (11)

11

Обаждаше се Кийша Ръсел от „Таймс“. Открила в архивата малка статия с името на Фокс, но настояваше да се срещнат, за да му я даде лично — част от играта, начин да се затвърди споразумението между тях. Погледна часовника си: имаше достатъчно време за среща с нея. Покани я на обяд в „Пантри“.

Около час по-късно Кийша вече го чакаше в сепарето до касата.

— Закъсня — отбеляза тя.

— Извинявай, налагаше се да наема кола.

— Взели са ти служебната? Положението май е сериозно.

— Хайде да не го обсъждаме сега.

— Съгласна. Знаеш ли кой държи това място?

— Кметът. Но фактът не се отразява на храната, уверявам те.

Тя присви устни и се огледа гнусливо, сякаш наоколо гъмжеше от хлебарки. Кметът бе републиканец, а вестник „Таймс“ се беше ориентирал към кандидата на демократите. Освен това кметът подкрепяше полицията-истинско нещастие за криминалните репортери: къде е интригата? Един репортер е щастлив, ако общината ври и кипи от вътрешни ежби и скандали. Това правеше нещата далеч по-интересни.

— Съжалявам — извини се Бош, — Трябваше да предложа „Горки“ или някое друго, по-либерално място.

— Майтап, Бош. Не се връзвай.

„Не е на повече от двайсет и пет“ — реши Бош. Кийша бе грациозна чернокожа жена с приятно излъчване. Сигурно не беше родена в Лос Анджелис — в говора й се улавяше мекият акцент на Карибите, въпреки явните й опити да го преодолее. В устата й името му звучеше почти екзотично — отглас от песен на морски прибой. Нямаше нищо против да го нарича директно на фамилия, макар че едва надхвърляше половината от годините му.

— Откъде си, Кийша?

— Защо питаш?

— Интересно ми е, нали сме екип. Искам да знам с кого работя.

— Дойдох от Ямайка, когато бях само петгодишна. Завърших Университета на Южна Калифорния. А ти?

— Тук съм роден и тук съм живял цял живот.

Нямаше смисъл да споменава петнадесетте месеца, когато бе във Виетнам, и другите девет, прекарани в тренировъчния лагер в Северна Каролина.

— Какво се случи с ръката ти?

— Нараних се, докато се правех на дърводелец вкъщи. Прекалено много свободно време имам сега, нали знаеш… Опитвах се да го позапълня с това-онова… А ти как се чувстваш на мястото на Бремер в полицейската хроника? Хванал беше корени там, бедният.

— Знам. Признавам без бой, не е лесно. Но ще се справя лека-полека. Създавам полезни връзки, стъпвам на крака. Надявам се и ти да се наредиш между приятелите ми, Бош.

— Може и да стане. Я да видим какво си донесла.

Тя постави кафява папка на масата, но преди да успее да я отвори, до тях се изправи келнерът — възрастен, плешив мъж с напомадени мустаци. Кийша поръча яйчена салата, а Бош — препечен хамбургер с пържени картофи. Кийша се смръщи неволно и той веднага се досети защо.

— Вегетарианка ли си?

— Да.

— Извинявай. Следващия път ти ще избираш ресторанта.

— Правилно.

Кийша отвори папката и вниманието му бе привлечено от многоцветните гривни от сплетени конци на лявата й ръка. Папката съдържаше копие на малка вестникарска статия. Размерът й му подсказа, че пред него се намираше вероятно една от онези историйки, които смотаваха на задните страници.

— Смятам, че този е твоят човек. Възрастта съвпада, но не отговаря на описанието ти — нарече го бял кучи син, нали?

Бош зачете статийката от 30 септември 1962 година.

„СЛУЖИТЕЛ НА ПРЕДИЗБОРНА КАМПАНИЯ

ЖЕРТВА НА БЕЗОТГОВОРЕН ШОФЬОР

Монти Ким, щатен репортер на «Таймс»

 

От полицията съобщиха, че двайсет и девет годишен сътрудник на предизборната кампания за районен прокурор бе блъснат смъртоносно в събота от автомобил, движещ се с превишена скорост в Холивуд.

Жертвата е разпозната: Джони Фокс, живущ на улица «Айвар», Холивуд. Според полицейската сводка Фокс е разпространявал агитационни материали в подкрепа на евентуалния бъдещ областен прокурор Арно Конклин на ъгъла на булевард «Холивуд» и «Ла Бреа», когато е бил блъснат от кола, движеща се с голяма скорост.

Когато е бил прегазен, Фокс е пресичал пътното платно около два следобед.

Властите съобщават, че според следствието Фокс е починал на място и колата е влачила тялото му още няколко метра.

След сблъсъка тя е намалила за момент, но после водачът увеличава скоростта. Според очевидци колата се е понесла с много висока скорост на юг по «Ла Бреа». Свидетелите не са дали категорични показания за марката и модела й. Следствието не е приключено.

Според председателя на предизборния щаб на Конклин, господин Гордън Мишел, Фокс се е присъединил към екипа преди седмица.

Свързахме се с господин Конклин, който в момента е в Отдела за специални разследвания към Прокуратурата и е подчинен на настоящия областен прокурор, Джон Чарлс Сток. Господин Конклин заяви, че не познава лично Фокс, но изрази съжаление за смъртта му. Кандидатът отказа допълнителни коментари по случило се.“

Бош се втренчи замислено в краткото съобщение.

— Този тип, Монти Ким, още ли работи за вестника?

— Да не си откачил? Та това е било преди сто години! По онова време в редакцията са се мъдрели само бели задници с бели ризи и вратовръзки. — Бош погледна собствената си риза, после нея. — Извинявай… Ким не е при нас. А и името Конклин нищо не ми говори — вихрил се е тук доста преди моето време. Избрали ли са го?

— Да. Дори е изкарал май два мандата, после се е кандидатирал за щатски прокурор, но са му духнали под опашката или нещо такова. По онова време и аз не бях тук.

— А каза, че цял живот не си мърдал от Лос Анджелис.

— Нямаше ме около две години.

— Виетнам?

— Да.

— Интересно… Много ченгета на твоите години са били там. Сигурно е било страхотно… Хей, затова ли всички станахте ченгета? Носталгия по оръжията, а?

— Как позна?

— Не го вземай навътре, пошегувах се… Дали Конклин е все още жив? И да е, сигурно гони годинките на Метусаил^[1]… Но Мител още се навърта наоколо — знаеш го, нали? Нищо чудно сега да набива с кмета в някое от съседните сепарета.

Усмихна се, но той не подхвана шегата й.

— Знам, че е важна клечка. Какво говорят за него?

— За Мител? Разни-разнообразни. Шеф на голяма адвокатска фирма в центъра, приятел на губернатори и сенатори, също и на други влиятелни личности. Напоследък чух, че движи финансирането на кампанията на Робърт Шепърд.

— Робърт Шепърд? Оня от бизнеса с компютри?

— Да, компютърният магнат. Не четеш ли вестници? Шепърд иска да се кандидатира, но не му се пръскат собствени пари и Мител организира фонд за набиране на средства за кампанията му.

— Кампания за какво?

— Господи, Бош, да не падаш от Марс? Като не четеш вестници, поне телевизор нямаш ли?!

— Не подскачай, Кийша — зает бях с други неща. Та за какво се кандидатира?

— Вероятно като всеки егоцентричен маниак се цели в президентското кресло. Засега още е на етап влизане в Сената. Иска да е независим. Заявява, че републиканците били много десни, демократите — прекалено леви. А той бил точно по средата. Доколкото разбирам, само Мител може да събере средства за независима кампания.

— Ясно. Мител иска да влезе в Белия дом.

— Бинго!… Я чакай! Защо се интересуваш токова от него? Аз съм полицейски репортер, а ти — ченге. Къде е връзката между Гордън Мител и това тук?

Посочи копието на статийката и Бош осъзна, че бе попрекалил с въпросите.

— Опитвам се само да наваксам — измъкна се той. — Както сама разбра, не чета вестници.

— Става дума само за един вестник — отговори тя с усмивка. — Ако те спипам с някой брой на „Дейли Гнус“ в ръка, мисли му.

— Разяреният бик е като божа кравичка пред пренебрегнатия репортер, а?

— Позна.

Реши, че е приспал подозренията й. Взе копието.

— Нямаше ли нещо повече по случая? Не са ли арестували някого?

— Изглежда, не.

— Да задържа ли копието?

— Разбира се.

— Ще се разходиш ли до „моргата“ още веднъж?

— За какъв дявол?

— Конклин. Публикациите за него.

— Добре ли чувам? Бош, те ще са стотици! Нали каза, че човекът е изкарал цели два мандата!

— Интересуват ме само онези преди избирането му. А ако имаш време, измъкни и нещо за Мител.

— Не ти ли се струва, че искаш прекалено много? Ако в редакцията разберат, че измъквам статии от архива за ченге, животът ми ще се стъжни. — Тя се нацупи престорено, но Бош не се поддаде на провокацията. Кийша му беше ясна като бял ден. — За какво е всичко това, Бош? — Той замълча. — Ясно, няма да стане… Имам две интервюта за днес следобед и трябва да тръгвам. Ще помоля обаче някой от архива да събере статиите и да ги остави в плик на твое име при охраната на рецепцията. Никой нищо няма да разбере. Става ли?

Бош кимна. Няколко пъти се беше срещал с репортери в „Таймс Скуеър“ и познаваше добре сградата на вестника. По размер наподобяваше жилищен блок и имаше две фоайета. В центъра на приемната откъм входа на ъгъла на Първо авеню и „Спринг“ се намираше огромен въртящ се глобус, символ на непресекващия новинарски поток от цял свят.

— Как така на мое име? Животът ти няма ли да се стъжни? Приятелски връзки с ченге, ала-бала?

Тя посрещна сарказма му с очарователна усмивка.

— Не плачи за мен, Бош. Ако се стигне до неудобни въпроси, ще отговоря, че инвестирам в бъдещето. Приятелството е двупосочна улица, не забравяй.

— Не се безпокой. Имам слонска памет.

После се приведе напред и доближи лице до нейното.

— Искам и ти да запомниш нещо. Не обяснявам защо ми е нужно всичко това, тъй като и аз самият не знам точно какво означава — ако въобще означава нещо. Не любопитствай прекалено. И не звъни насам-натам. Можеш да забъркаш голяма каша и двамата да пострадаме. Ясно ли е?

— Ясно.

Напомадените мустаци се материализираха до масата с поръчките им.