Майкъл Конъли
Последният койот (10)

10

Преди да отвори задната врата на холивудското полицейско управление, пристегна механично възела на връзката си. После закрачи по коридора към помещението на детективите и по пътеката между бюрата към предната част, където Паундс седеше в кабинет, отделен със стъклени стени от подчинените му. От масите на отдел „Кражби с взлом“ към него рязко се вдигнаха лица, последваха ги лицата от масите на отделите „Въоръжен грабеж“ и „Убийства“. Бош не поздрави никого, въпреки че едва не се закова на място, когато срещна погледа на Бърнс, разположил удобно задник на стола му. И Едгар бе там, но с гръб към вратата и още не го бе забелязал.

Паундс обаче го зърна през стъклената стена на кабинета си и бавно се изправи зад бюрото.

Направи му впечатление бързата подмяна на стъкления панел, който бе разбил миналата седмица. Странна бързина за отдел, в който за смяната на разбито от куршуми предно стъкло на патрулна кола трябваше да минат месеци, изпълнени с бюрократични формалности. Очевидно в отдела съществуваше особена логика при подреждане на задачите по важност.

— Хенри! — из лая Паундс. — Ела тук! — От бюрото пред кабинета скочи възрастен човек и припряно влезе при шефа си. Беше един от цивилните доброволци, предимно пенсионери, наричани от редовните ченгета „Дремещия отряд“. Задачата на Ханари бе да приема телефонните обаждания на гражданите. Бош последва стареца и остави куфарчето си на пода.

— Бош! — заквича Паундс. — Имам свидетели! — Пръстът му се насочи първо към Хенри, после — към стъклената преграда.

Забеляза, че под очите на Паундс още има неизбледнели следи от спукани капиляри, но отокът бе спаднал. Пристъпи към бюрото и спусна ръка в джоба на сакото си.

— Свидетели на какво?

— На онова, което си дошъл да направиш — каквото и да е то!

Бош се обърна и измери с очи стреснатия Хенри.

— Изчезвай, старче. Само ще разменя две думи с лейтенанта.

— Хенри, остани където си — заскимтя Паундс. — Искам и ти да го чуеш!

— Паундс, я се скрий! Сигурен ли си, че ще го запомни? Та той дори не може да прехвърли обажданията на вътрешната линия до съответните бюра! — Бош изгледа втренчено Хенри, давайки му да разбере кой владее положението тук. — Ако обичаш, на излизане затвори вратата.

Хенри хвърли плах поглед към Паундс, после чевръсто се изниза от кабинета, затваряйки вратата зад себе си, както му бяха наредили. Бош се обърна към шефа си.

Лейтенантът се смъкна бавно на стола си като котка, снишаваща се пред дебнещ пес. Вероятно смяташе или по-скоро знаеше от опит, че по-безопасно бе да не стои изправен лице в лице с Бош. Хари забеляза отворена книга върху бюрото, протегна ръка да отгърне корицата й и Паундс веднага стреснато се дръпна назад.

— Аха, учим за капитански изпит, а? — Сгреши: беше книга за създаване и поддържане на висока мотивация у подчинените, написана от професионален треньор по баскетбол. Напуши го смях. — Паундс, ти наистина си върхът! Трябва да призная, че поне си забавен.

Паундс сграбчи книгата и я натика бързо в едно от чекмеджетата.

— Какво искаш, Бош? Знаеш, че нямаш право да идваш тук. Отстранен си.

— Ти ме повика, забрави ли?

— Нищо подобно.

— Колата, Паундс. Искаш шибаната кола, нали?

— Наредих да я върнеш в гаража, а не да идваш тук! Изчезвай!

По лицето му плъзна гневна червенина. За разлика от него Бош бе запазил пълно самообладание — добър знак. Изглежда, се измъкваше от стресовото напрежение. Извади ръка от джоба си с ключовете на колата и ги пусна на бюрото.

— Паркирана е до вратата на отрезвителното. Прибери си бракмата, щом я искаш. Но ти ще я прекараш през прегледа в гаража. Това не е работа за ченге, а за бюрократ като тебе.

Вдигна куфарчето си, обърна се и отвори вратата със замах. Тя се извъртя, удари се шумно в стъклената стена и целият офис се разтресе, но нищо не се счупи. Заобиколи бюрото отпред, подхвърли мимоходом: „Извинявай, Хенри“, без да го погледне, и пое по коридора.

Няколко минути по-късно стоеше на тротоара на „Уилкокс“ пред сградата на полицейското управление и чакаше таксито, повикано по мобифона. Пред него спря сив „Каприз“, почти близнак на колата, която току-що бе върнал. Прозорецът се плъзна надолу: Едгар, ухилен до уши.

— Превоз, ветеране?

Бош се качи.

— На „Ла Бреа“ близо до булеварда има представителство на „Херц“.

— Знам.

Потеглиха мълчаливо, но след малко Едгар избухна в смях, поклащайки глава.

— Какво ти става?

— Бърнс, драги. Едва не напълни гащи, докато беше при Паундс. Изглежда, реши, че щом свършиш с Паундс, ще изриташ шибания му задник от стола си. Смотан нещастник.

— По дяволите, трябваше да го направя. Сериозен пропуск.

Отново се възцари мълчание. Движеха се по „Сънсет“ и наближаваха „Ла Бреа“.

— Хари, ти май трудно се сдържаш, а?

— Май да.

— Какво е станало с ръката ти?

Бош се втренчи в превръзката.

— Аа… Халосах се миналата седмица, докато работех по верандата. Видях звезди по пладне — болеше адски.

— Внимавай, друже, не се пъхай между шамарите. Знаеш, че Паундс има властта да ти причини по-ужасна болка.

— Вече го направи.

— Хари, той е само още един книжен червей, още един нещастен скапаняк. Защо просто не го оставиш на мира? За какъв дявол си се вкопчил в него?

— Дрънкаш като психоаналитичката ми. Защо ли не проведа с теб задължителния едночасов разговор с нея днес? Какво ще кажеш?

— Вероятно и тя иска да те вразуми.

— Още една грешка: трябваше да дочакам таксито.

— А според мен трябва да се огледаш, да разбереш кои са ти приятели и поне веднъж да се вслушаш в съветите им.

— Стигнахме.

Едгар намали пред агенцията за даване на коли под наем и Бош скочи от колата в движение.

— Хари, чакай малко. — Бош го погледна през рамо. — Каква е тази работа с Фокс? Кой е този тип?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за тебе, Джери.

— Я не ме будалкай!

Бош погледна куфарчето си, в което призивно звънеше мобифонът, после вдигна очи към Едгар.

— Благодаря за превоза.

Затръшна вратата на колата и му обърна гръб.