Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (6)

1.

И аз видях книгата. Заведоха ме в килия, издълбана в скалата, осветена от запалена борина над блюдо с вода. Тук имаше таван, осиян от отражението на пламъка на борината. Върху тесен одър се трупаха одежди.

Останах сам. Разбрал бях, че трябва да сваля своите дрехи и да се преоблека. Навлякох бяла риза, изтъкана цялата, без шевове по нея. Зъзнех в необичайното облекло.

Отидох до светилника. Водата в блюдото светеше като течно злато. Веднъж видях съд с разтопено олово като излъскано сребърно огледало. Някакъв глупак пипна огледалото с пръст и пръстът му изгоря. Не смеех да докосна златната вода. Почуках блюдото с пръст — сиянието по тавана се залюля. Разлюлените светлини върху потона, едва забележимото полюшване и тръпнене на завесите, всичко ми се виждаше леко и нетрайно — отражение върху вода, която тече.

Моите придружители влязоха и мълчаливо ме поведоха по дълъг ходник. Човекът, който носеше факлата, неочаквано я потопи в каменно корито. Останахме на тъмно, единият богомил ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде.

Усетих, че влизаме в огромна кухина. Усетих, че наоколо има много хора, колко — не можех да преценя. Чувах притаено дишане, стори ми се, че долавям полъх на топъл вятър. Спряхме. Човекът, който ме водеше, коленичи. Коленичих и аз.

Разпалиха се светлини — много светлини. Не бяха от факли, светилници бяха с блюда вода под тях. Нареждаха се отляво и отдясно, далече от мене. Светлината бавно извая очертанията на хиляди коленичили мъже и жени — приведени гърбове и преклонени глави. Всички гърбове бяха бели, косите бяха черни, руси, бели — всички до раменете, та трудно се различаваха мъже от жени. Коленичихме в огромна пещера. Погледнах нагоре — нищо не се виждаше. Мрак.

Пред нас бавно се открехна тежка завеса. Не беше платно, друга тъкан беше, може би кожа. През този тесен и висок процеп нахлуваше светлина. Хората около мене запяха с тихи, печални гласове. И казваха:

— Благословете ни, пощадете ни. Амин. Да бъде нам според твоето слово. Отец, Син и Свети Дух да опрости всичките ни грехове. Да се поклоним трижди…

И три пъти ние докоснахме каменния под с челата си. А после богомилите отново запяха.

— О, владико, съди и осъди пороците на нашата плът, нямай милост към плътта, родена от тленното, но се смили за духа, който е затворен в плътта…

Завесата бавно се отваряше, двете й крила се отдръпваха — и пред нас се ширна подземно езеро. Водата светеше излъскана и гладка като замръзнала смола или огромна мраморна плоча. Върху езерото се плъзгаше светлината на невидими огньове и факли, скрити зад скали.

Изведнъж се разнесе глас — звучен и тържествен. Човекът не се виждаше, но познах гласа. Говореше дедецът. И той каза:

— В началото нямаше земя и нямаше хора. Навсякъде беше само вода.

И се чу глас на жена, и жената попита:

— А къде беше Сатаната? Дедецът отговори:

— Сатаната имаше такава власт и слава, че заповядваше на небесните ангели. И като гледаше славата на оня, който движи небесата, Сатаната намисли да стане подобен на Всевишния. Тогава дяволът реши да направи земята.

Върху черната неподвижна вода на езерото се плъзна сал. В него стоеше изправен Сатаната — гол черен мъж, с черни криле и червено лице. Носеше маска, положена като корона върху главата му, та изглеждаше с цяла глава по-висок от всеки мъж. Маската имаше прорези за очите и устата и в тях светеха пламъци.

Приличаше и на ангел, и на дявол — както ги рисуват в черквите.

Ето тази черна вода с дявола над нея — тя беше чертата, която разделяше нашата църква от вярата на богомилите. Помнех — и не можех да забравя — оная тежка, обкована в мед Библия, която тайно открехвах в параклиса на замъка, а не биваше мирянин, и то дете, да чете Светото писание. И там, на първата страница пишеше: „В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина беше върху бездната, и Божият дух се носеше над водата.“

Това бяха първите слова в Библията, на първата от двете хиляди страници. Щом Бог бе създал земята, то редът върху нея бе осветен от Бога — с папата и царете, с цялата пирамида от господари, изградена върху гърбовете на робите. Но ако земята бе творение на дявола, то редът върху нея не беше свят.

Салът спря в средата на езерото. Сатаната слезе в черната вода — навярно там имаше стъпала. Водите се затвориха над него. Салът се плъзна встрани и изчезна.

Тогава над гладката вода бавно излезе една черна ръка, свита в пестник. Ръката се разтвори — не виждах много добре, далеч беше — но се досетих, че в дланта лежи шепа кал.

Отстрани се плъзна втори сал — парче земя, купчина кал. Сатаната излезе от водата. То се знае, водата бе изгасила пламъците в маската му. Но очите му и устата внезапно отново пламнаха.

Прозвуча гласът на дедеца:

— Тъй дяволът извади шепа земя от дъното на бездната. И земята растеше. И Сатаната заповяда земята да роди всякакви хвъркати — и влечуги, и животни, и треви. Така всичко, което тича, лети, пълзи и плува по Земята, е творение на Сатаната.

А гласът на жената запита:

— Кой създаде човека?

Дедецът каза:

— Тогава дяволът намисли да направи човека по свой образ и подобие, за да има свой слуга. И направи човека от кал и глина. Но дяволът не успя да даде душа на човека, защото дъхът му изтичаше в земята…

Докато звучеше гласът на дедеца, Сатаната се наведе и почна да извайва нещо от купчината кал в нозете му. Той изрови от калта, та изправи на колене човешко тяло. И го чистеше от калта, сякаш извайваше статуя. Пред Сатаната се гънеше и безволево се люшкаше човек, но накрая се вкамени, застанал на колене. Сатаната сведе лице към изваянието. И от устните му бликна пламък. После вдигна ръката на човека, но тя падна надолу. Сатаната прегърна творението си — и двамата черни — дяволът и калния човек.

Жената запита:

— А кой даде душа на човека? Дедецът отговори:

— Тогава Бог се смили и като прати своя Свети Дух, даде на човека искра от вечния живот…

Докато гледах как богомилите представят сътворението на Земята и човека, в пещерата се развиделяваше. Въздухът просветля, черното стана сиво, сенките избледняха. Смаяно погледнах нагоре. И видях, че на свода над мене зее светъл отвор и през него нахлува утрото. Изведнъж върху черното езеро се изсипа сноп светлина, който съедини небето и земята с една сияйна колона. Водата непоносимо заблестя.

И в този водопад от светлина бавно се спусна издялан от дърво гълъб с широко разтворени криле. Голям беше, по-голям от най-едрия орел. В ноктите си държеше пергаментен свитък. Гълъбът летеше в обръч, върху който светеха дузина свещи. Но пороят светлина, който се лееше от свода, сякаш гасеше свещите. И гълъбът плуваше и слизаше бавно в златния поток. Не се виждаха да го Държат нишки, пред очите ни се случваше чудо. Разнесоха се тихи възклицания:

— Книгата, книгата…

С всички сили се борех да не ме залее, потопи и разтопи това благоговеене и този възторг, това опиянение на хората около мене. Не бях един от тях, чужденец бях. Исках да остана трезвен, да гледам отстрани. Трудно беше, усещах се замаян — сякаш сънувах и се мъчех да се събудя.

Дедецът вече не говореше, той викаше:

— Чеда мои, братя, мили Богу, над човека слезе благодатта на Бога. Над нас слизат животворните слова, написани от самата ръка на апостол Йоан. Той облегна глава на гърдите на нашия Спасител. И Христос каза на Йоана, че той няма да умре, а ще дочака връщането на Божия син. Братя мои, обичайте ближните си и помнете, че братът до вас може да е живият апостол Йоан, който безсмъртен чака спасението на света от властта на Сатаната.

Едва намерих сили да откъсна поглед от гълъба и от книгата. Огледах се и видях, че срещу мене светят човешки очи. Лицата бледнееха в зрака на ранното утро, но очите сияеха. Наистина, като си помислиш, че човекът до тебе може да е апостол Йоан… Ние вярваме в чудесното възкресение и в деня на страшния съд, защо да не повярваме, че Бог може да е дарил Йоана с вечен живот? Стига да е поискал.

А там, на калния остров, първият човек се изправи. Сатаната остана коленичил в краката му, очите му угаснаха. И човекът вдигна ръце нагоре, а гълъбът се спусна и спря тъкмо над главата му. Човекът докосна свитъка със Свещената книга и тържествено запя:

— И Божията мъдрост сътвори мене, човека, от седем съставки — плътта ми от земя, кръвта ми от роса и слънце, очите ми от бездни морски, костите ми от камък, косата ми от летежа на ангелите, жилите ми от тревите земни и душата ми от вятъра и от Божия дух.

Тогава гласът на жената запита:

— А кога се роди първата жена на земята? И дедецът изрече:

— Господ видя, че на първия човек Адам не е добре да живее самотен. И Господ затова пожела и му даде жена — да върви с него по пътя на истината.

За пръв път видях Лада. Тя се роди и очерта в полумрака — висока, стройна, с дълга бяла дреха. Стоеше изправена пред черната паст на бездната, която зееше зад нея, защото дъното на пещерата тънеше в мрак. Тя събираше с бялата си дреха и русата си коса цялата светлина на невидимите светилници и на небесния порой. Тя сякаш плуваше, защото зад нея имаше само пустота — светлината не успяваше да стигне до невидимото дъно на пещерата.

Да, певците не смеели да описват красотата на Елена от Троя. Казвали само, че угаснали старци се изправяли, когато тя минавала край тях. Пред красотата на Лада ми се искаше вечно да остана на колене.

Зад езерото излязоха и застанаха дедецът и трима побелели мъже — и те в бяло като всички нас. На рамото на дедеца бе кацнал гълъб. Дедецът се изкачи на плоска скала и вдигна ръка. Тъй тихо беше, че за пръв път чух далечното бучене на вода. Сякаш бучеше водопадът от светлина.

Дедецът каза:

— Всяка година в деня на сътворението на човека гълъбът избира новите трима пазители на Свещената книга. Човече, на твоето рамо ще кацне живият гълъб. Волята на твореца е да се подчиниш, да забравиш себе си и да пазиш животворните слова на Йоан.

И гълъбът излетя от рамото на дедеца нагоре в потока от светлина. Другият, дървеният гълъб, остана да се люлее едва забележимо над главите на Адам и Ева.

Живият гълъб се вдигна нависоко, към зиналия отвор, от който струеше светлината. Перата му заблестяха. Помислих си, че ще излети на воля и ще се стопи в небето.

Но небе не се виждаше — само светлина.

После гълъбът почна да кръжи над нас, смълчани и стаени в очакване.

Гълъбът кацна на моето рамо, и клъвна крайчеца на Ухото ми. Въздишката на хиляди гърди като че ли разлюля водопада от светлина. Да, гълъбът на Пейре беше. Оня прокълнат или благословен гълъб, за който се чудех дали да го заколя, или да го пусна. Сега той ме позна.

Три пъти пускаха гълъба и три пъти той кацна на моето рамо. Но вече не се колебаеше, а направо литваше от ръцете на дедеца и идеше при мене. Тъй си останах единственият новоизбран пазител на книгата, гълъбът не избра други двама. Затова от старите пазители останаха първият човек Адам, докоснат от Божия дух, и първата жена Ева. Адам се наричаше Ясен, а Ева се наричаше Лада. А Влад бе дяволът.

На третия път се изправих, свалих гълъба от рамото си и го прибрах в двете си шепи. Той се сгуши и загука.

В този миг закънтяха удари, които огромната зала на пещерата удвои — не, одесетори, — и пещерата се превърна в камбана. Стори ми се, че дори потокът светлина потрепери.

Обърнах се и видях, че входът на пещерата е препречен от висока дървена врата, обкована с кръгли глави на едри гвоздеи. Изведнъж гвоздеите взеха да се ронят, вратата се нацепи и в процепите с лъчи светлина блеснаха остриета на брадви. После вратата се тръшна цялата, заедно с гредите, които я държаха. На зиналия отвор стояха тълпа кумани, над тях се възвишаваха железните слепи шлемове на кръстоносци. На шлемовете кацаха медни орли, стърчаха рогове, светеха нокти на зверски лапи. Хора и зверове нахлуха в пещерата.

Когато пороят на въоръжените мъже се изля в пещерата, в рамката на вратата останаха двама души — кръстоносец с маска на подигравателно усмихнато лице и Доминиканеца.

Богомилите тръгнаха насреща им. Те се хванаха за ръце, сякаш ги окова верига, та вдигнаха преграда от жива плът пред остриетата на копия и мечове. Страшно е да видиш как над човешки глави разцъфтяват червените цветя на водоскоци от кръв.

Обърнах глава към черното езеро. От другата страна белееха ризите на дедеца и хората с него. И в този миг, че дедецът залитна. Светнаха перата на стрели, които прелитаха над черната вода.

Хвърлих гълъба нагоре и той изпляска с криле. После се хвърлих с главата надолу в езерото да го преплувам. Едва не се пребих, защото езерото бе дълбоко две педи. Богомилите бяха налели вода на дъното на пещерата, после я бяха почернили с някакво багрило. Там, където слизаше дяволът, навярно имаше яма. Когато прегазих и излязох от другата страна на плиткото езеро, по-напред бялата ми риза чернееше като залята с катран, а от косата ми капеше черна смола. Гълъбът безстрашно кацна на рамото ми. Пред самите ми очи дяволът протегна ръка, та измъкна свитъка със Свещената книга от обятията на дървения гълъб. А той продължи да плува във водопада от светлина.

2.

Бягахме по някакви тъмни ходници, изкачвахме се нагоре и слизахме надолу. Черният дявол и бялата Ева полуподкрепяха, полуносеха ранения дедец. От бялата му риза капеше червена кръв, от моята риза капеше катран. Първият човек, Адам, изкалян и мокър, носеше факла, от която ръсеше пламъци. Ако някой тръгнеше подире ни, лесно щеше да ни проследи. Но стигнахме подземна река и се качихме на лодка — аз, дедецът, дяволът, Адам и Ева.

Спряхме пред подредените камъни на малък пристан все още в пещерата. Там, на мокрия пясък, положихме дедеца. От гърдите му стърчеше пречупена стрела. Лицето му беше спокойно, като че ли умиращото тяло не беше негово.

Факлата пращеше и гаснеше. Чак сега дяволът свали огромната си корона и я положи на земята. Отвори я и запали свещта, която бе светила в очите и зъбите на маската. А маската легна отстрани с угаснали очи. За пръв път видях лицето на Влад.

Дедецът каза:

— Владе, дай Свещената книга на човека, който каза, че е Боян от Земен.

Дяволът — Влад — ми подаде свитъка.

Дедецът каза:

— Бояне, ти ще занесеш книгата на братята албигойци, за да се превърне тя в знаме и хоругва в тяхната борба.

Стоях втрещен.

Дедецът каза още:

— Когато гълъбите-ангели донесоха вестта, че Пейре Певеца идва за книгата, ние се събрахме — всички старейшини на богомилската черква — и решихме да изпратим Свещената книга в Окситания.

Тъй каза — гълъби-ангели. Но, разбира се — ангел ще рече вестител на езика на гърците. Дедецът говореше:

— Казано е: „Небесният отец ще даде Светия дух на ония, които искат от него.“ И Бог ни даде, на нас, богомилите, живия дух на апостол Йоан. Казано е още: „Кой е оня баща между вас, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък?“ Албигойците са наши синове, те искат и ние ще им дадем благословения хляб на Йоановото слово.

И прошепна:

— Бояне, коленичи.

Коленичих на мокрите камъни. От косата и дрехите ми върху бяло-червената риза на дедеца капеше чернилка. Острието на стрелата чезнеше в ризата, по средата стрелата се чупеше и другият край със сивите пера също опираше гърдите. Още помня тази триъгълна врата с крехка рамка, през която виждах спокойното лице на дедеца и през която щеше да излети душата му. Той каза:

— Ти, когото гълъбът избра, целуни тази книга. Отсега нататък ти нямаш ни майка, ни баща, ни жена. Ти си избран да бъдеш страж и пазител на книгата.

Та аз все едно нямах нито майка, нито баща, нито жена. Направо ставах за съвършен богомил. Дедецът говореше:

— С тебе ще дойдат тези трима души — Влад, Ясен и Лада. Тъй е заповядано — с книгата да вървят трима нейни пазители богомили.

Очите му още сияеха със синя светлина, но гласът му гаснеше. С едва доловимо кимване той ми подсказа да се наведа над него. Устните му промълвиха:

— Помни мравките — те събират Божието зърно. Има и мравки воини.

И затвори очи. Мъртъв беше. А изглеждаше безсмъртен.

3.

Дойдоха хора. Поведоха ни нагоре, по изтъркани стъпала, издълбани в скалата. Накрая светна.

Излязохме на скала пред пропаст. Простор и синева. Посрещна ни старец в посивяла риза, държеше ръцете си разтворени, сякаш искаше да ни прегърне. По косите му, по плещите му, по ръцете му кацаха птици. Ято летеше над главата му. Гълъби бяха, но с отвращение видях и едър гарван.

Старецът ни заведе пред десетки клетки на гълъби, наредени на скалата. Истински град на гълъбите беше, те пляскаха с криле и се мъчеха да проврат глави между пръчките.

Още днес десетки, а може би стотици гълъби щяха да полетят към богомилските общини по целия път на Свещената книга до Лангедок. Те щяха да носят благата вест, че тя иде и ще премине през селата им. Те щяха да са готови да я посрещнат.

И да посрещнат мене — Анри дьо Вентадорн, пратеник на папата.

Лада, Влад и Ясен влязоха отново в пещерата. Отидох до ръба на скалата, надвесен над бездънна пропаст. Измъкнах изпод черната си дреха пергамента с посланието на папата. И пергаментът беше целият черен, едва ли Можеше да се прочете нещо. Накъсах го — не беше лесно — и хвърлих парчетата в пропастта. Те се люшкаха и падаха, а гълъбите летяха около тях и си играеха. Когато се обърнах, видях, че старецът с птиците ме гледа. Не, не ме гледаше. Изненадан разбрах, че е слепец. Той ми каза:

— Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.

Не, старче — няма да мина по пътя, начертан от гълъбите. За миг, само за миг, изпитах изкушението да вървя с богомилите, докато мога, защото щяха да ме подкрепят по целия път до Италия. Не, не биваше. Свикнал бях да се боря сам, щях да се отърва от тях при първа сгода.

Нямаше да потърся помощта на цар Борил — трябваше да бягам от Доминиканеца. Вземеше ли книгата, аз бях излишен, той можеше да спести на папата пет хиляди златици и да остане завинаги човека, пленил гонената два века прокълната книга. Той не ми вярваше, аз още по-малко му вярвах.

4.

Съдено ми било да ме будят насред сън. Спях по гръб, с ръце върху завивките и усетих болка, като че ли нажежен гвоздей прониза китката ми. Отворих очи и видях кълбо светлина — над мене се надвесваше слепецът с вощеница в ръка. Капка разтопен восък бе паднала върху китката ми.

Не се надигнах, гледах стареца от долу на горе. И сега го виждам. Лицето му приличаше на череп, но кой знае защо не напомняше за смърт, то беше като изваяние на велик майстор, който е искал да изобрази победата на духа над тленната плът. Побелелите му очи мътно светеха като две мраморни кълба. Сториха ми се две яйца, от които ей сега ще се измъти нещо. Ръката, хванала свещта, бе огромна, с дълги тънки кости, свързани от възлите на ставите. И босите нозе бяха огромни, някак плоски и разплескани, с дълги сухи палци, между които чернееше пустота. Бяла риза падаше от широките кости на плещите, без да докосва тялото. А имаше ли под нея тяло?

Виждаха ли белите му очи? Лежах гол пред него — той знаеше всичко за мене. Напипах с ръка свитъка на Тайната книга до главата ми. Слепецът каза:

— Ела.

Обух двете парчета дърво с ремъци и тръгнах след стареца. Не отидохме далеч, той дръпна завеса и влязохме в помещение, издълбано във варовика. Старецът запали една след друга вощениците на седмосвещник и го вдигна над главата си. Пълно беше с ръкописи — наредени върху полици на стените, пръснати върху каменна маса, нахвърляни в разтворени сандъци. Попитах стареца:

— Виждаш ли?

Той ми каза:

— Зрак и сумрак, но зная какво виждаш ти.

Казах му:

— Видях в подземията на замъка Сан Анджело богомилските книги — затворени.

Той каза:

— Тези книги тук не са затворници, а пътници. Те спират, за да тръгнат нанякъде. Но по-добре да са затворници, защото все някой ден ще видят свободата, отколкото да бъдат изгорени. Видях Доминик, когото скоро ще нарекат светия, видях го да гори книги.

И аз след години го видях изписан върху зида на храм — огромен стенопис, осветен от пламъците на купища книги.

Старецът каза:

— Погледни ей там.

На стената бе облегнато късо желязно копие с острие от обсидиан — черното вулканично стъкло. Желязна пръчка разделяше острието от дръжката. Приличаше на факла с остър черен пламък, който трепкаше с отраженията на запалените свещи. Изтръпнах — отново помислих за свети Доминик.

Слепецът каза:

— Вземи рогатината.

Познавах тези копия за мечки. Острието се забива в гърдите на изправената мечка, напречното желязо не дава на копието да влезе по-дълбоко, така че мечката остава подпряна върху копието — ловецът опира другия край в земята. И докато мечката размахва лапи на педя от лицето на ловеца, оня със секира разцепва черепа й. Не съм виждал такъв лов.

Поех рогатината. Дебела беше колкото китката ми, желязото чернееше без ръждиви петна. Старецът каза:

— С тази рогатина брат арменец донесе от своите планини свитък с тяхна тайна книга. Рогатината е куха.

Успях да измъкна обсидиановото острие. Как го бяха обработвали? Навярно с пламък и ледени капки. Обсидианът е твърд, той не може да се вае като камъка. Острието бе затъкнато в дървена втулка. Измъкнах и нея. Зейна черната паст на кухата рогатина, като дупка на змия.

Старецът каза:

— Сложи вътре свитъка с Тайната книга. Сетне избери свитък като нея от ония ей там, със същите печати. Те са преписи на видението Исаево. Избери и сандъче за свитъка с видението. Ще носиш сандъчето, все едно че в него е Тайната книга.

Каза ми още:

— Някога монах пренесъл семето на копринената буба от Китай до нашите земи. Сега целият свят е оплетен в лъскавата паяжина на свилата. Ти ще пренесеш семето на Йоановото слово и то ще заплени сърцата на царства и народи с чара на нашата правда.

И докато изпълнявах това, което ме бе посъветвал — което ми бе повелил, — старецът каза:

— И да пленят сандъчето, няма да разберат, че не е писанието. И виденията, и Йоановото откровение са изписани с глаголически знаци, а тях малцина ги разчитат.

Каза още:

— Зная, че те гложде съблазънта да отвориш книгата. И да го направиш, няма да разгадаеш ни слово. Иди в Монсегюр в деня на пролетното равноденствие, когато слънцето протегне ръка през арката на Свещената зала и целуне своето изображение — Розата с шестте листа. На този велик ден се събират Съвършените от албигойските земи. Няма да изрека имена, защото братята навярно вече са мъртви. Но трябва да има живи техни следовници, ще ти прочетат книгата.

Успях без труд да провра свитъка в желязната кухина — Свещената книга имаше само десетина пергаментни листа. Затулих я с дървената втулка, но оставих настрани обсидиановото острие. Не исках духът на Доминик да върви с мене.

Казах на стареца:

— Да кажа ли на другите къде е скрита истинската книга?

Старецът каза:

— Не им казвай. Тяхното благоговение пред Светото писание може да го издаде. Нека гледат сандъчето. Сега ела да посрещнем слънцето.

И аз тръгнах след него с рогатината в ръка. Понесох я за пръв път, дълго я носех. Тежка беше и навярно за друга длан би било трудно да я обхване, но аз имах дълги пръсти.

Мислех си — всичко се нарежда прекомерно добре. Дори се плашех. Сега спокойно можех да си тръгна с Тайната книга и да оставя сандъчето на тримата богомили. Иначе — ако разберяха, че бягам като крадец, щях да се превърна в бясно куче, гонено и от папистите, и от еретиците.

Застанахме на каменната площадка пред пропастта и зачакахме слънцето да изгрее. И то изгря. Да го описвам ли? Хиляди пъти съм виждал слънцето да изгрява. И все едно че е било ден първи. Слънцето огря света, прогони мрака, стопи мъглата. Освети дори дъното на пропастта. Около нас летяха и викаха птици, те първи посрещнаха светлината горе в небето и пламнаха като искри.

Искаше ми се да говоря, осъзнах, че последните години почти не бях говорил. Нямах приятели, а какво да говоря с враговете си? Превърнал се бях в мрачен мълча-ливец. Пейре ме накара да заговоря. Хубаво щеше да е и Пейре да посрещне слънцето.

Проговори старецът, и то проговори с провансалски слова. Каза ми:

— Нека да поприказваме на този сладък говор.

После добави:

— Ти виждал ли си долината на твоята река Тарн? Тя прилича на нашия Етър.

И наистина долината на Етър напомняше за Тарн. Същите полегати брегове, покрити с леска, същите зидове от скали, които овенчаваха долината.

Старецът каза:

— Когато отидохме на събора в Сан Фелис дьо Караман, след дълъг, дълъг път видях долината на река Тарн. И помислих, че се връщам у дома.

Най-напред се стреснах, знаех за еретическия събор, когато богомилският първосвещеник Никита бе дал санове на албигойските епископи. Но той ми се струваше събитие едва ли не библейско, превърнато в легенда. А то от събора бяха минали само петдесет години.

Старецът каза:

— Пет години живях в крепостта на Монсегюр и всеки Божи ден с песни посрещахме слънцето пред прозореца, отворен нарочно за светлината му. Научих твоя език. Върнах се в нашите земи и четирийсет години преминаха пред свещта — разказвах нашите книги на вашия език. Докато ослепях.

Той замълча. Като си помислих, че е сляп за утрото, с ослепителна яснота видях тържеството на светлината и усетих великото ликуване човек да е зрящ. А старецът каза:

— И почнах да говоря с птиците.

А гълъбите кацаха на раменете му, галеха с човки белите му коси, гукаха нещо в ухото му. Казах му:

— Видях в Асизи монаха Франциск да говори с птици. Антоний от Падуа говори дори с рибите. Той се усмихна и каза:

— И аз чух Франческо от Асизи (тъй каза „Франческо“, а не „Франциск“). Ти всъщност ме запита: „Що ви различава?“ Франческо мисли, че целият свят е създаден от Бога съвършен и светъл, затова моли папата да благослови вярата му. Ако беше така, кажи ми как можеше Сатаната да застане до Христос ей така, както сме застанали ние пред света, проснат в краката ни, и да каже на Спасителя: „Тиби дабо.“ Давам ти го. Дава се нещо, което е твое.

Тихо изрекох:

— Много е хубав…

Старецът широко се усмихна. Пергаментната му кожа се набръчка, изплаших се, че ще се разкъса. Той ми каза:

— Бояне, Бояне…

Изтръпнах, бях забравил за кого ме приема. И прекъснах стареца, преди отново да заговори. Запитах го:

— Ти знаеш ли кой беше Боян от Земен? Дедецът ми каза, че знае.

Старецът поклати глава в знак на отрицание.

— Покойният дедец ти е казал — душата му седи на слънцето и чака Бог да го повика, — той ти е казал, че знае как е загинал Боян от Земен. Гълъбите донесоха вестта, че нашият брат е изрекъл това име, преди да скочи в огъня. Наши братя са видели и чули. Но нито аз, нито дедецът узнахме кой е бил нашият брат.

Казах му:

— Бях там. Видях го за пръв и последен път. Той въздъхна и каза:

— Ти си видял смъртта му и си поел името му. Понякога Съвършените, като получат утешението, вземат ново име и го носят до смъртния си час. Никой не ги пита за предишното, мирското име. И аз не те питам кой си бил. Но знай — поел си тежък товар.

Да, товарът беше тежък, аз ли не знаех. Копнеех по-скоро да се махна, да препаша меча си, да стана отново Анри дьо Вентадорн. Сърцето ме заболя, не ми беше мястото тук, до този свят старец. Мамех го и не се гордеех, че го мамя.

Попитах стареца:

— Кажи ми името си, да го поменавам. Той ми каза:

— Аз съм Боян от Земен.

Зави ми се свят, стори ми се, че политвам в бездната. Що искаше да ми каже? Отворих уста, но видях лицето му и млъкнах. Той вече не беше с мене.

Старецът бавно разпери ръце и остана така — като разпънат на невидим кръст. Гълъбите закацаха по ръцете му, по косите му — много гълъби, които размахваха криле, за да се закрепят един до друг. Те като че ли искаха да го вдигнат — да полети с тях в небето.