Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (5)

1.

Стоях на кон на Света гора, над Царевград Търнов, и гледах града отгоре и отстрани. В ранното утро долината под краката ми бе пълна с мъгла, но изгря слънце и я стопи. Най-напред изплува златният кръст на царевецката катедрала, после се показаха зъберите на крепостта. Тъй полека-лека мъглата слизаше по стръмните хълбоци на скалистия полуостров и градът растеше из мъглата все по-висок и по-висок. Докато блеснаха зелените води на река Етър.

Усетих, че челюстите ме болят. Спомних си двете години пленничество в този град, когато от сутрин до вечер стисках зъби — и нощем стисках зъби, та челюстите непрестанно ме боляха.

И си мислех — някога, преди векове, на тази планина бе стоял цар-жрец, воин и магьосник. Затворил очи и почнал да си представя приказна крепост, несътворена от човешка ръка, недостъпна за враговете. Когато отворил очи — видял Търнов. Скалист полуостров с високи стръмни брегове, овенчан от каменни стени със стройни кули. Река, която го обикаля отвсякъде — ров, изкопан от богове — и която се извива, за да го опаше като змия, а после се извива към втория хълм — Трапезица. Към крепостта води тесен скалист ръб с пропасти от двете страни — и той пресечен от дълбок процеп. Не може такава крепост да бъде създадена по прищявка на естеството — тя бе зряла в човешки ум и човешка мечта.

В този град, излязъл от приказките, можеха да се случат неща, за които се разказва в приказките. Преди трийсет години, когато ромейският император обсаждал Търнов, едно овчарче по име Литовой, излязло от крепостта, а после се върнало и се оставило да бъде пленено от ромеите. И в бълнуването сред агонията си то издало, че е пратено с радостна вест към Търнов — идела войската на освободителите — българи и кумани, безбройни конници. Нямало никаква войска, тя живеела само в обезумялата от болка глава на детето, и в пълното му с безумна смелост сърце. Но аз срещнах в Константинопол зрели мъже, които бяха избягали изпод стените на Търнов, защото видели далечния облак от прах изпод копитата на войската на овчарчето и видели в облака да светят блясъци от оръжие. После през нощта, осветена от пожарищата на запалените обсадни машини, цялата ромейска войска се втурнала в луд бяг и изпотъпканите били повече, отколкото падналите от българските стрели.

Не зная — ако не стоях пред този град, пред този свят, създаден не само от човешки ръце, но и от човешки сънища и блянове, може би нямаше да сторя това, което сторих този ден. Когато исках лютнята от Пейре, през ума ми бе минала мисълта, че мога да се въплътя в мъртвия певец и да отида вместо него да поискам книгата. После отхвърлих тази мисъл като горещ въглен — оставаше само да ме накарат да пропея. Но не можех ли да отида като спътник на Пейре? Не можех ли в чашата на истината да налея отровата на лъжата?

Заклевам се — дори не помня в кой миг ми дойде на ум да взема името на загиналия албигоец Боян от Земен. Не помня кога името дойде при мене. Навярно името и образът на човека, който стоеше зад името, бяха живели скритом в ума и сърцето ми. Можеше да се случи българските богомили да го познават. Мнозина го бяха видели от стените на Лаверор. Но това име ме преследваше, та ме караше да преценявам сто пъти постъпката му и да го наричам ту герой, ту безумец, ту глупак.

Можех да отида при цар Борил и да му дам посланието на папа Инокентий. Борил вече знаеше за мене — бе изпратил Меркит да ме посрещне. Но аз реших да отида на срещата, на която чакаха Пейре, и реших да кажа, че съм Боян от Земен.

2.

Когато влязох в Търнов, оня град край река Етър, проснат в белите нозе на крепостта Царевец, попаднах в друг свят, който не познавах. Не бях виждал такъв Търнов.

Влязох в цирк, но цирк, построен в лудница. Тоя град приличаше на труп, облечен в ярки разкъсани одежди, яростно терзан от зверове и гложден от червеи, потънал в изпражнения и благовония. Оглуши ме адска врява, задушиха ме пушеци и огньове, потънах в пот от жегата. Край мене мина черковно шествие, което с мъка си пробиваше път по задръстените улици. Порази ме броят на свещениците, които изглеждаха поне като владици — блестяха сърмени одежди, корони, жезли. Крепостта и реката притискаха града, та къщите се катереха една върху друга, а по улиците трудно се разминаваха две натоварени магарета. Денят се случи голям черковен празник, та от околните градища и села беше надошъл хиляден народ. По хълмовете, които ограждаха града, димяха огньове и гъмжеше от хора, дошли да търгуват, да зяпат, да крадат.

Разбрах, че на този черковен празник цар Борил бе свикал събор против богомилите. Гледах как слънцето се издига и пресмятах къде по залез ще падне сянката на Бодуеновата кула. Като тръгнах подир сянката, стигнах площада, където изтезаваха еретиците.

Господи, ти не беше дал на тези клетници дори уединението и уважението, което заслужава всеки човек, тръгнал да посрещне мъките и смъртта. Страданието и жертвата на клетите богомили не можеха да се превърнат в средище на това тържище, не събираха погледите и вниманието на тълпите. Наистина по ръба на площада се блъскаха зяпачи, но друга тълпа, която бе заета със своите си работи, буташе зяпачите към плочите на главния площад. Захласнатите зрители отскачаха ужасени, изблъскани до огньовете, в които се нажежаваха железата за жигосване. Тук нямаше клади, на които горят хора. Българите бележеха с нажежени железа, режеха носове и уши, бичуваха с вериги. И почти един до друг горяха огънят за еретик и огънят за печеното агне. Палачът с нож в ръце режеше жив човек, а до него месарят кълцаше заклан овен. Еретикът, разпнат на колелото за изтезание, вопиеше, но не по-слабо ревеше продавачът на пържена риба. Страшно беше. И странно.

Пробих си път, за да се отдалеча от този кръг на преизподнята. Влязох в предградието на чужденците.

Когато идех към Търнов, мислех си, че може да се откроя сред хората, да предизвикам ненужно и опасно внимание. Но чужденците бяха хиляди. В Търнов се срещаха три, дори четири свята.

Търнов бе граница и средище на Изтока и Запада, на Севера и Юга. Пълно беше с ромеи — а те са от двайсет народа. Те се разминаваха със смъртните си врагове кръстоносците, които бяха опленили и оплячкосали столицата им Константинопол. Кръстоносците пък срещаха сарацините — осквернителите на Божия гроб, срещу които бяха тръгнали на поход. Тия бяха пратениците на образованите и благородните народи — с крепости, кораби и каменни затвори. Но тук бяха и варварите — както ги наричаха ония с каменните затвори, — тук бяха норманите, русите, конниците от степите кумани и печенези. Пазеше ги законът за гостоприемството на Борил, събираше ги общата изгода. Навсякъде другаде се срещаха с оголени мечове, тук се срещаха с оголени зъби.

Съдбата пожела сянката на кулата да падне върху една кошара — оградено с плет изровено парче земя, пригодено да се тъпчат в него овчите стада, докарани за продан на тържището. Сега там се тълпяха стотина богомили, които наглед равнодушно очакваха своята участ. Край плета обикаляха неколцина мъже с маски на зверове, дошли като че ли от друго сборище, може би на демоните. Под наметалата им светеха ризници. Латинци бяха, кръстоносци. Носеха маски, защото криеха лицата си. А криеха лицата си, защото вършеха дяволско и позорно дело — дошли бяха да купят еретиците за роби. Не смееха да влязат в кошарите и да опипат стоката — гнусяха се от нечистотиите.

Когато слънцето залезе и сянката се стопи, плетената от пръти врата на кошарата се отвори и съсипаните и окъсани човешки същества поеха по пътя, който водеше незнайно къде.

На няколко крачки от вратата неколцина кумани започнаха да отделят дребните деца и кърмачетата от майките им. Ей така — откъсваха ги от майчините ръце и ги хвърляха настрани. Чак сега се разбра, че богомилите са хора, подвластни на страданията и скръбта. Майките писнаха.

И на мене ушите ми писнаха. Пред погледа ми падна червена завеса, сякаш разсякоха с меч темето ми, та по очите ми потече кръв. На всичко отгоре на има-няма десет крачки трима жонгльори взеха да подхвърлят запалени факли — чакали бяха слънцето да се скрие, — а незнаен трубадур задрънка на лютня и запя песента на Вентадорн:

Щом от сърце не пееш ти.

Пейре, Пейре, докъде ме докара?

На крачка от мене стоеше възрастен кръстоносец без маска, и с безстрастно лице гледаше жалката тълпа еретици. Попитах го:

— Ти ли купуваш тези хора?

Той ме измери с поглед и ми отговори:

— Не. Купуват ония с маските. И ги продават на сарацините.

Попитах го:

— А кой ги продава? Куманите ли? Той отговори:

— Не. Сам цар Борил продава поданиците си. За да плати на куманите.

Тогава в писналите ми уши чух някой да казва:

— Ела с мене.

После, когато се отдалечихме няколко крачки и взех да се съвземам, мъжът ме попита:

— Кой си ти? Не си Пейре. Отговорих му:

— Аз съм Боян от Земен.

Излязохме от Търнов и тръгнахме край потока Ксилифор, който се влива в Етъра. Когато врявата заглъхна, чух песента на водата. Взех да дишам дълбоко, свежият въздух прочисти ума ми. Вгледах се в придружителя си. Светеше луна. Човекът беше с лице на войник. Най-после между богомилите имаше не само овце, но и вълци. С вълците щях да се разбера.

Вкараха ме в някаква землянка. Гореше тънка вощеница с оскъден и треперлив пламък. Не можех добре да огледам хората пред мене.

Разказах им своята история — полуистина, полулъжа. Не бях изпратен с Пейре за книгата. Случайно пътувахме заедно, за взаимна изгода. Той ми е казал за Свещената книга и за срещата в сянката на кулата, когато съм се надвесил над него в предсмъртните му мигове. Меркит го е мислил за умрял. Преди това съм убил Меркит.

Те мълчаха. Сетих се, че не съм захвърлил посланието на папата до Борил. Те излязоха и ме оставиха сам. Вощеницата догоря, останах в мрак.

Що дирех в тази влажна землянка? Защо скочих в тъмната вода, дори без да зная има ли дъно?

4.

На сутринта влязоха двамина богомили, завързаха очите ми и ме поведоха нанякъде. Пътувахме дълго на кон и с каруца.

Когато махнаха превръзката от очите ми, стоях пред дедеца на всички богомили. Пред папата на богомилите или както го наричаха — антипапата. Най-напред коленичих, после се поколебах и се изправих. Исках да пристъпя и да целуна ръката му, но не можех.

Помислих си: „Доминиканеца не би могъл да изгори този човек.“ Дори да намереше сили да застане насреша му, ония с железните лица не биха пристъпили, за да докоснат мъжа срещу мене. А дали биха могли да го докоснат? Дали той имаше плът, или бе призрак? Целият светеше в бяла риза, с бяла коса и бяла брада.

Стояхме в пещера, но окачени бели платна заграждаха около нас тясна стая. Някъде високо висяха бели каменни висулки, едва осветени от сиянието на четири светилника. Погледнах ги, когато влязох, после ги забравих. На излизане пак вдигнах поглед към тях. Разбрах защо през целия разговор като че ли над мене висеше меч, окачен на паяжина — каменните остриета приличаха на мечове. Едва доловим лъх леко издуваше белите платна, бяхме като в платноход. Някъде капеше вода бавно и равномерно и мереше вечността.

Белият старец срещу мене ми каза:

— Ти не си Боян от Земен.

Изтръпнах. Знаех, че за пръв път в живота си няма да се защитавам, дори не можех да вдигна ръка срещу човека пред мене. Но той не ме попита кой съм. Попита ме:

— Защо тръгна с певеца Пейре? И му казах правдата:

— Исках да видя Свещената книга. Той ми каза:

— Ти не вярваш в книгата. Не можех да го лъжа.

— Не вярвам, че е написана от апостол Йоан. Старецът каза:

— Тя е написана от ръката на поп Богомил преди повече от двеста години. Но никой не може да каже дали поп Богомил не е бил апостол Йоан.

Тук всичко можеше да се каже и всичко можеше да се случи — в тази странна бяла стая, където се кръстосваха временното и нетрайното с вечното и непоклатимото, сред тия бели платнени стени, разлюлени като пламъка на свещите, но оградени от каменна планина.

Старецът още каза:

— Не биваше да убиваш Меркит. Не бива да вървиш във вечния кръговрат на злото.

Спомних си Боян от Земен, застанал срещу Доминиканеца. Той беше воин, ранен в битка, пленен в битка. Казах на дедеца:

— У нас се борим със злото с меч в ръка.

Чудно нещо, много пъти през годините съм сънувал тази първа среща с дедеца на всички богомили. Но не се сънувам в оная разлюляна платноходка, а в планина. Наоколо са върхове — пусти, мрачни, скалисти. От друг свят. Не се разбира дали е лято или зима. Има само голи камъни. Стоя на висока скала пред пропаст. От другата страна на пропастта се издига самотна остра скала като тънка кула. На върха стои дедецът като че ли сред облаците. Ивици мъгла от време на време прелитат пред него и го разтопяват. И неговата скала е по-висока от моята.

Когато изрекох думите за меча, старецът въздъхна и изведнъж слезе от задоблачните висини, където беше роден, за да се въплъти в обикновен човек. Той ми каза:

— Вие, албигойците, изпълвате сърцето ми със смут и тревога. При вас барони и графове — и дори един крал — станаха богомили.

Казах му, окрилен от мисълта, че насреща ми стои жив човек, а не същество от светлина.

— Нима богатият не може да прозре истината? Дедецът ми каза:

— Да, може, но в следващия ден не бива да е богат, а да раздаде имота си, както го направи търговецът от Лион, наречен Валдес. Ледът може да се допре до пламъка, но ще стане вода.

Казах му:

— Морето е необятно, защото прибира всички реки — и мътните.

Дедецът каза:

— Да, но има четиринайсет богомилски общини и нашата, българската, се брои за петнайсета. Тя е майка — другите са дъщери. Реките могат да бъдат мътни, но изворът трябва да остане чист. Сине мой, ние сме семето — а семето трябва да умре в земята, за да израсне клас. Ние сме сол и трябва да останем сол, за да са солени моретата. Нашият спасител Исус Христос беше богомил. Папата стана цар. Конопената риза се превърна в златна мантия. Можеш ли да позлатиш едно дърво или едно цвете? То ще умре.

Той замълча. Мълчах и аз. Той проговори:

— Меч в ръка… Мечове носеха войниците, които разпнаха Спасителя. Кога и къде мечът е направил нещо?

Усетих да ме пронизва страшно прозрение. Господи, защо умря Пейре? Албигойците искаха Свещената книга, за да я превърнат в знаме, което да върви пред една тълпа от мъже с мечове. Те търсеха в нея сила, която да ги накара да държат мечовете си в ръце. Този човек водеше тълпа босоноги, вдъхновени мъже и жени, които оставяха палачите да правят с телата им каквото си поискат. Да, книгата даваше сила, но да умреш със скръстени ръце.

Бях там, където не трябва, правех това, което не трябва. И говорех, каквото не трябва. Безсмислено беше.

Не, не беше безсмислено. Не бях само крадец в къщата на този, когото се готвех да ограбя. Човек бях — и като всеки човек търсех някаква опора, за да продължа да живея. Попитах дедеца:

— Татко, кой е верният път — за борба със злото или на несъпротивление срещу злото? Ако не се борим със злото, как ще го победим?

Той ми каза:

— Верният път е само един. Слушай, защото от моето гърло ще говорят два гласа — моят човешки глас и гласът на истината.

За пръв път той притвори очи и лицето му потъна в сянка. Събра всичката своя сила в гласа си, не искаше да я хаби за погледа си. Изрече с нов глас — глух и дълбок, глас от кладенец:

— От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и от живот… И дадох му воля, и му показах Два пътя — светъл и тъмен. И рекох му — ето ти добро и ето ти зло, избирай, за да видя любов ли имаш към мене или ненавист…

Той говореше на мене — Анри дьо Вентадорн. Говореше и на Боян от Земен. Казваше на всеки човек: Избирай. Само че що е добро и що е зло? Пилат Понтийски бе попитал: „Що е истина?“

Дедецът отвори очи и ме осия със синевата на погледа си. Каза:

— Не казвай, че не знаеш кое е добро и кое е зло. Като гледаш нощното небе и звездите, не знаеш ли кое е тъмно и кое светло? Някога цялото небе и цялата земя били черни. И Бог пръснал върху тях капки светлина. Понякога мисля, че е изтървал съсъд с небесно злато, понякога — че нарочно е хвърлил шепи звезди. И светлината грейнала в мрака. Ако ти пръснеш шепи пшенични зърна върху праха на пътя, сред фъшкиите и курешките — какво ще направиш? Най-добре е като в оная приказка за деца да пратиш мравки да съберат зърното. Бог изпратил единия свой син — Сатана, твореца на видимото — да направи тялото на човека. А Той, нашият Бог, дал на човека душа и воля за избор. Но хората се правели, че не различават светлото от тъмното. Тогава Бог изпратил своя втори син — Исус Христос, — да ни посочи пътя към светлината…

Силата на погледа и гласа му ме притисна, коленичих и сведох глава. Със затворени очи чувах гласа да иде из мрака. Той изрече:

— Ние, хората, сме като мравките — събираме зърната от светлина, пръснати по земята. Когато Бог ни повика, ще се качим горе да ги събираме по небето. Ние, хората, трябва да отделим зърното от пръстта. А кой знае — Бог може да е дал да събират зърното му дори истинските мравки и всички живи същества, които вървят, летят или плуват на земята…

Замълча. Стоях с наведена глава. И чух мракът тихо да казва:

— А дали сам Бог не е накарал сина си Сатана да сложи маската на лицето си, червена като разжарена пещ? И след свършека на времената дали Сатана няма да захвърли маската си и да застане — светъл и чист — до своя баща, нашия Бог? Защото Христос и Сатана са братя… Гласът замлъкна. Намерих сили да вдигна глава и да отворя очи. Очаквах дедецът да е изчезнал — той стоеше пред мене и ме гледаше, стори ми се, с жалост и снизходителност. Попитах го:

— Татко, защо поиска да ме видиш? Той каза:

— Зная как е загинал Боян от Земен. Исках да видя човека, който е дръзнал да вземе името му.

Не каза нищо повече, нито стори някакъв знак, но платната се разтвориха и към мене пристъпиха двама мъже в дълги, сиви власеници, за да ме отведат.

Дедецът каза:

— Ти ще видиш Свещената книга.