Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (15)

1.

Остава един ден.

Накрая спрях в Монсегюр.

Монсегюр остана последната албигойска крепост — а защо не и последната видима еретическа твърдина — в целия свят. Ако някога албигойците бяха сънували, че ще съществува място, където ще владее само учението, то Монсегюр беше този въплътен сън. Крепост, където и последната душа принадлежеше на учението. Както след стихийно наводнение на единствената скала се спасява всяко оцеляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвършените еретици — самотни сред разлялото се френско море. Сами бяхме на тази скала. Всички гълъби на Монсегюр се бяха върнали в гълъбарниците си по върховете на кулите. Те гукаха от сутрин до вечер. Не изпращахме и не посрещахме гълъби. Нямаше от кого, нямаше кому.

Тук посрещаха слънцето и вкусваха благословения хляб Вилхелм Ричард, Ровал, Поне, фабри, тук можеше да чуеш словата на Лагет, Гроз, Бонафас. Братята Сикер и Америк доведоха своите ученици. Рицари от прочутите родове Аламани, Вилмури и Мервили прекланяха колена пред албигойския архиерей Госелин и слушаха поученията на Бертран д’Ан Марти.

Но в Монсегюр дойдоха не само албигойците от Прованс, тук имаше катари и патарени от Италия, валденси от Алпите, немци, британци, босняци, българи, дори еретици от Киев. Защото Монсегюр не беше толкова крепост, ами светилище, където всеки прозорец гледаше към дома на слънцето, където то щеше да влезе в определен ден. А имаше прозорци, които гледаха към някоя звезда.

Крепостта владееше старият Пиер Роже дьо Мирпоа, горд, че не скланя глава пред френския крал и зашитава честта на бароните по завета на прадедите. Със сюзерен в изгнание, васал на виконта на Безие, който беше поддръжник на Тренкавел, този Пиер Роже можеше да прави всичко на своя глава. Той беше корав човек, грабеше абатства и манастири, а след убийството на монасите в Авиньонета се гневеше, че не са му донесли главата на паписта Арналди, за да превърне черепа му в купа за вино.

Не беше леко да се оправя и брани тази крепост само със стотина рицари. По стръмните пътеки към Монсегюр всеки ден качваха на ръце и на носилки десетки болни и умиращи. Албигойците от целия Прованс идваха в Монсегюр, за да получат последно посвещение. И всяка смърт се превръщаше не в скръбен помен, а в тържество. Хора, които цял живот бяха прекарали като добри католици, идваха за „утешение“ и умираха с унесена усмивка. Веднъж донесоха и католически свещеник. Тъй си отиде един от бароните Мирпоа, Пиер Роже в Каркасон и Жилбер дьо Сен Пол в Пюи Лоран.

Докато през лятото на 1243 година Гюи — новият маршал на Мирпоа, пратен от френския крал — заедно с прелатите на Нарбон и Алби и със сенешала на Каркасон със своите французи, Гюи доведе пред стените на Монсегюр десет хиляди кръстоносци.

След деветмесечна обсада Монсегюр се предаде. Не дочакахме великия ден на пролетното равноденствие. Огньовете по стражевите кули угаснаха през зимата, но кладата с еретиците пламна през пролетта.

2.

Тогава преживях наяве и видях с очите си оня сън, който сънувах, преди да предам книгата в Безие. Пак имаше зала с маса и свещи, пак около нея стопяха епископ Бертран д’Ан Марти и комендантът Пиер Роже дьо Мирпуа. Имаше и трима Съвършени — първосвещеникът Госелин, Ламот и Перела. Там бях и аз. Но епископът и комендантът и всички други бяха живи хора, а не съновидения. И пак пред малко прозорче оскъдно капеха звънтяха монети в обърнат шлем — останалите живи защиници на крепостта ни връщаха залога за живота си. А над главите ни също така равномерно ечаха удари на желязо върху камък. В горната зала разкъртваха изображението на слънчевата роза с шестте листа, която лъчите трябваше да докоснат в деня на равноденствието. Сякаш дълбаеха душите ни.

Глухи, могъщи удари равномерно разтърсваха каменните стени. От гредите на потона се сипеше прах и червоточина — сякаш Монсегюр се отърсваше от преходното и тленното. Биеше огромно сърце, което тресеше цялата крепост — като замиращо сърце на великан, тръгнал към оня свят. Биеше равномерно, но бавно — между всеки удар можех да прочета „Отче наш“. Над Монсегюр падаха скалите, хвърлени от огромната каменометка, сглобена пред стените на стражевата кула. Там успяха да я изкачат испанските катерачи, повикани от нашия отдавнашен враг — нарбонския владика Пиер Амиел.

Когато изсипахме шлема на масата, преброихме четирийсет топли монети. Четирийсет живота. И ние знаехме колко осакатени ръце, превързани чела и пронизани гърди трябваше още да преброим. Нямаше нито един воин, който да не носи рана.

И отново Пиер Роже помоли епископа да даде оръжие в ръцете на младите Съвършени. Епископът каза:

— Не.

В Монсегюр бяха събрани двеста петдесет и седем Съвършени. Хората шепнеха, че когато нощем гледат към крепостта, тя светела. Да, в Монсегюр бе събрана светлината на Окситания. Какви хора бяха дошли в Монсегюр! Лечители, които виждаха болежките на хората като изписани върху кожата им и ги лекуваха с една милувка. Звездобройци, които ходеха по звездите и ни разказваха за други странни същества. Ясновидци, които разговаряха с мъртвите, както говореха с нас. Не зная дали някъде някога са успели да съберат толкова мъдри и добри хора на едно място. Господи, защото трябваше да умрат? Защо духна и загаси светилниците си? Един стар, прастар босненец казваше, че ги викат на далечна звезда.

Имаше между тях гадател по дъното на очите — българин беше, роден в Родопа, планината на Орфей. Той капеше в окото някаква билка, която разтопяваше света пред тебе — и тогава надничаше в окото ти като в кладенец, на чието дъно е написана съдбата ти. Гледаше през огромен бистър скъпоценен камък, който навярно струваше колкото целия Монсегюр. Камъкът трябваше да изгори с гадателя — тези камъни горят като въглени. Та този гадател ми каза всичко, каквото съм преживял — гледаше лявото ми око, което записва какво е видяло. Но не можеше да каже нищо за бъдните ми дни, защото нямах дясно око — Светата инквизиция ме направи едноок.

Ами трубадурите в Монсегюр? Песнопойците? Гласовете, които слушах година след година да се вдигат като птици към пълната луна?

Но бързам да разкажа за нощта, когато се събрахме в малката зала. Епископът каза:

— Съберете всички ръкописи и ги изгорете.

Казах му — а си мислех за песните на Пейре:

— Оставете песните. Светата инквизиция е скъперница — тя ще ги затвори и ще ги пази в най-дълбоките си затвори. И един ден те ще излетят в небето.

Епископът ми каза:

— Ще се гаврят с тях и ще ги изгорят на най-високата клада.

Казах му:

— Тогава те ще се превърнат в светлина.

И като помълчах, попитах го:

— А Свещената книга?

Той плесна с ръце и влязоха трима мъже — получовеци, полукозли, леки като рисове, силни като вълци, бързи като усойници. Имаха едни и същи къси къдрави коси като остригано руно и устни подвижни като муцуна на катеричка. Единият беше от Пиренеите, другият — от Алпите, третият — от Пирин. Епископът каза:

— Бояне от Земен, дай им книгата.

И най-старият, с побелели коси и черни вежди, коленичи, та пое рогатината. Целуна я. И минаха тези двеста петдесет и седем мъже и жени — побелели старци и старици и още тъмни мъже и жени — и всеки целуна рогатината. Целуваха я така, сякаш й предаваха дъха си. Мнозина плачеха. Само аз не я целунах. Епископът каза:

— Ще се изкачите на върха насреща и ще чакате да пламне кладата.

Защото ние вече знаехме условието за предаването на Монсегюр. Епископът добави:

— От кладата ще гледаме върха и ще знаем, че Свещената книга ни гледа.

Всички мълчаха с наведени глави. И новият побелял пазител на книгата каза:

— Ще я скрием в най-дълбоката пещера — оная, в която нашите далечни праотци са нарисували отдавна изчезнали зверове. Те ще я пазят. Когато последният от нас умре, ще предаде тайната на сина си. Когато дойде денят, тя ще се върне при хората, както се връща кокичето от заровената в земята луковица.

И тримата пазители на книгата се спуснаха посреднощ от скалата.

Ние ги изпратихме горе, от кулите.

Вярвах — и знаех, — че ако тези хора поискаха, можеха да съединят ръцете си и да помолят силите на вселената да им помогнат. Вярвах, че ако сберат лъчите на видимите и невидимите слънца като в огледало, могат да ги насочат с погледите си където поискат и да изпепелят кръстоносците и техните каменометки. Нима огледалото на чистите души не е по-силно от огледалото на Архимед?

Но и Оня, разпнатият, е можел да помоли своя небесен отец да му изпрати легиони ангели. Само че бе останал да виси на кръста.

Съвършените пяха цяла нощ. Не ги разбирах твърде. Вие разбирате ли? Те казваха, че такава е волята Божия. А да се месим на Божията воля — това не е наша работа.

3.

На другата сутрин в огнищата на крепостта пламнаха ръкописите на Съвършените. Горяха книги, пергаменти — ще рече кожи, папируси, дървени плочи. Трошаха се камъни и глина. Превръщаше се в пепел и прах мъдростта на Египет и Елада, на Персия, Индия и Китай, на Рим, Константинопол и Търнов. Пламъците не стигаха до високите комини на крепостта — те само димяха с бял и черен пушек. Мъдростта миришеше лошо.

Но върху площадките на кулите Съвършените запалиха огньове със своите сухи билки, които лекуваха, омайваха или пренасяха в други светове. Вдигна се син и жълт пушек — крепостта като че ли окадяваше с великанска кадилница собствения си труп. Колко ли щастливи дни за хиляди болни изгоряха! А благоухаеше — дишах дълбоко, дълбоко и усещах, че летя.

Дори каменометката спря да отмерва със скалите си последните удари на сърцето на Монсегюр. И кръстоносците дишаха дълбоко, а поповете размахваха кръстове — мислеха, че ги кадим с тайнствени чарове.

4.

Пристъпих в килията на Госелин. Стотици пъти бях влизал в нея, а сега като че ли я видях за пръв път. Тя беше гола и чиста. Нямаше ги полиците по стените, отрупани с книги и свитъци, нямаше я дървената маса с ръкописите. Нямаше я дори овчата кожа върху пода. Госелин беше изправен пред тесния прозорец и гледаше към планината. Над все още зимните лесове димяха зелените пушеци на новите листа и тук-там тлееха белите огньове на цъфнали сливи. Тази крехка и нежна предпролет, това усещане за полъх, който плахо ме помилва по челото — то рани сърцето ми.

Тъкмо когато влизах, грозният тътен на паднала скала разтърси килията. Но не се посипа прах — всичко беше преметено и измито. Безмълвно си повтарях „Отче наш“ и чаках новия тътен. Той не се разнесе.

Госелин се обърна — висок, мършав, побелял. Приличаше на дедеца на богомилите, когото бях срещнал преди трийсет години, а след още трийсет години би могъл да се превърне в слепия старец с гълъбите. Той ме приветства:

— Здравей, робе. Ти си свободен. Господарят ти си отиде, веригите ти паднаха.

Мълчах. Той ми каза:

— Пиер Роже измоли от французите свободен излаз за рицарите, които бранеха Монсегюр. Ти си рицар, Анри. Сложи шпорите и си върви.

Да, всички ме наричаха Боян, но отдавна подозирах, че албигойците знаят моето старо име. Мълчах, а Госелин ми каза:

— Тоя ден е краят на видимото присъствие на нашето учение в Прованс. Но то живее в България, в Босна, все още в Италия и Гърция. Върви там. Върви.

Той извърна лице към прозореца и се загледа в разбудената гора. Изрече — за себе си, не за мене:

— Искам, искам още веднъж, за последен път, да мина по пътеките на този лес. Още веднъж да седна под сенките му и да чуя кроткия говор на приятелите си. Само веднъж, още веднъж. А ще стъпя между дърветата на моя лес, сред отсечените им стебла — на кладата.

Можех ли да му кажа думи на утеха? И защо? Той беше избрал. Казах му:

— Някога дедецът на богомилите ми каза Божите слова: „От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и от живот. И дадох му воля, и му показах два пътя — светъл и тъмен. И рекох му — ето ти добро и ето ти зло — избирай. За да видя любов ли имаш към мене или ненавист…“

Госелин ме запита:

— Ти кой път избра? Казах му:

— Госелин, моят път беше много стръмен, защото, за да защитя доброто, трябваше да творя зло. Не зная дали съм избрал верния път, защото в едната си ръка държах запалена свещ, а в другата оголен меч. Светлина и мрак. Госелин ми каза:

— Брате, не зная дали да те нарека Боян или Анри. Нека ти дам нашето утешение. Може то да е капката светлина, която да натежи на везните.

яКазах му:

— Брате, прости ми, но не вярвам, че Бог брои душите според това дали са получили „утешение“. Всеки ще отиде при Него, ако е избрал пътя на доброто. „Блажен тоя мъж“… тъй почва псалтирят. Не се казва — блажени приели консоламентото. Мисля си, че много стълби са опрени в небето и по свои стъпала може да се изкачи и сарацинът, и евреинът. Мъчно ми е, като наричат Доминик „безпощадния палач“, а франческо „окървавения аскет“. Аз обичах Франческо от Асизи. Госелин ми каза:

— Ти си еретик между еретиците.

Не вирна брада, не свъси вежди, не ме изпепели с поглед. Сега приличаше на добрия Дядо Господ, но го бях виждал да се превръща в ревнив Отец — възмездовъздавател за греховете ни.

Той наведе глава, дойде при мене и ме прегърна през кръста. Заведе ме до прозореца и ние двамата се загледахме в планината. Тихо ми каза:

— Говоря пред небето и пред планината. След векове хората ще кажат: „Богомилите преобразиха Божията църква.“ От нас почна нравственото обновление на папството. И франческо, и Доминик си бяха еретици.

Чухме дрънчене на желязо и гласове. Отидохме до насрещния прозорец и се надвесихме колкото можахме през дебелия зид над вътрешния двор. Там се събираха рицарите, защитници на Монсегюр. Всички бяха без шлемове, гологлави, та вятърът вееше черни и бели коси. Но белите коси бяха повече. И върху много глави червенееха превръзки. Ранените се облягаха на другарите си, по камъните чаткаха не мечове, а патерици. След деветмесечна обсада един срещу сто те се готвеха да напуснат крепостта. Петдесет бяха, но още толкова оставаха да спят в подземията на Монсегюр, за да бранят вечно развалините му.

Госелин се изправи. Видях в очите му сълзи. Отново застанахме срещу предпролетната гора. Госелин заговори, най-напред пресекливо и хрипкаво, сетне гласът му укрепна:

— Чии са тези думи: „Вземете от катарите чистотата на живота, тяхното въздържание, презрението им към плътта. Не може да се привлекат човешките души само с думи — трябват дело и пример. Катарите имат основание безнаказано да възхваляват собствения си живот и учение…“ Не съм ги казал аз, изрекъл ги е Доминик де Гусман, когото направиха светец. Бояне-Анри, ние заразихме нашите палачи. Свети Доминик и свети Франческо говореха това, което говорехме ние. Нашият пример, нашият евангелски живот ги накараха да станат като нас, за да стигнат до сърцата на хората. И тях щяха да изгорят на клада, ако не признаваха папата. А той бе достатъчно мъдър, да ги признае. Ти видя, ти виждаш какво се случи — манастирите, богатството, жаждата за власт и на францисканци, и на доминиканци. Нима това са искали Франческо и Доминик? Но има францисканци, преследвани като еретици. Има доминиканци, които дирят правдата по нашия път. Семето е хвърлено в браздите, брате Анри-Бояне. То ще умре, но ще даде класове със здраво зърно. Ние ще умрем, но след нас светът няма да е същият. Вярвам, че той ще бъде по-добър.

Казах му:

— Брате Госелин, вярвам, че след тебе светът няма да е същият.

Той ми каза:

— Наричат ни катари, ще рече — чистите. Би трябвало да ни нарекат „прогледналите“ или „зрящите“. Ние имахме дързостта да вдигнем този покров от заблуда и корист, метнат върху думите и делото на Спасителя. Кому е нужна тази империя на църквата със своите църковни князе, графове и барони? На самите тях. Защо карат обикновения човек да слуша словото Божие на латински — езика на отдавна умрели грешници? Защо жената да е по-долу от мъжа? Защо да наричаме залъка хляб — къс от Христовата плът, и глътката вино — кръв Христова? Толкова хляб е изяден и вино е изпито, че щяха да свършат дори ако бяха като Алпите и като океана. Защо да заблуждаваме хората, че техните изгнили и изпепелени тела ще съберат костите си и ще възкръснат? Спасителят е говорил с притчи. Наше задължение е да търсим истината в тях… Защо да нямаме силата и смелостта да погледнем тези истини в очите и да ги разбулим, за да ги видят хората?

Това и още много други слова каза Госелин. Повечето бях чувал, до някои сам бях достигнал, за други само подозирах, че се шепнат между Съвършените. Ръката, която ме прегръщаше през кръста, трепереше като в треска. Моята саката ръка висеше откъм него — не можех и аз да го прегърна, другата ми длан бе опряна в камъка под прозореца. Празна. Рогатината я нямаше.

Защо Госелин ми говореше? Убеждаваше ли ме да се кача с него върху кладата? Или си мислеше, че ще остана жив и ще пренеса през годините неговите думи? Ето — написах ги. Казах му:

— Брате, всяко нещо има цена. Един добър меч струва десет лоши меча. Един хубав кон струва десет кранти. Само добрият човек е безценен. Дори хиляда негодници, не, дори хиляда свестни люде не струват колкото един добър човек. Ти си добър човек, Госелин.

Вече бях решил — нямаше да поема подадената за помощ ръка на Пиер Роже дьо Мирпоа. Щях да изляза от Монсегюр като Боян от Земен. Имах още време за размисъл.

5.

На другата сутрин из Монсегюр излязоха Съвършените. С тях бях и аз. С нас вървяха и десетина рицари, които избраха да споделят съдбата на своите учители — Съвършени щяха да станат в своя предсмъртен час. Но тези рицари, като вярващи, имаха жени и деца. И техните жени и деца крачеха наред с нас, още нямаше плач и писъци.

Слязохме на широката поляна под крепостта. Там имаше ниска ограда и плет от прясно отсечени стволове и клони. Можеше да се гледа над нея. Миришеше на прясно и хубаво. Край пътя ни се струпаха кръстоносците. И те мълчаха. Никой не вдигна ръка да ни удари, никой дори не ни заплю. Страх ли ги беше? Почитаха ли ни?

Гюи, новият маршал на Мирпоа, ни даде петнайсет дни за размисъл. Ако подпишеш, че се отричаш и разкайваш от ереста — опростен си, излез от оградата, върви където ти видят очите. Ако не — на петнайсетия ден ще се качиш на кладата под Монсегюр. Ако и да са Велики пости — или тъкмо заради това, — както са бързали да умъртвят Спасителя, защото идва Пасха, тъй и ние трябваше да изгорим преди Великден.

Кажи-речи, всички запяха, когато се събрахме в кошарата. Аз мълчах. Бях решил да започна да пиша.

6.

Непрестанно идеха да ни гледат кръстоносци. Стояха край плета около приготвеното за жертвоприношение стадо. Познах измежду тях един от своите братя. Кой беше, не можех да кажа, вече, кажи-речи, петдесет години не бях виждал братята си. Стар беше, гордо изправен, с мъжествено лице. Такъв щях да бъда, ако бях живял като хората. Такъв щеше да бъде и Боян от Земен, ако беше останал жив. Брат ми не би могъл да ме познае — носех дълга бяла брада, имах черна превръзка на дясното око. В оня ден, когато ми вадеха окото — ден ли беше или нощ? — разбрах за какво изтезание служи желязното слънце с шипове вместо лъчи. Видях го при срещата с Доминиканеца в манастира. Не ви го казвам — дори всяко споменаване за насилие разнася и умножава насилието по света. Гледах спокойно брата си. Можех да изляза извън оградата и да кажа:

— Аз съм Анри дьо Вентадорн.

За пръв път от толкова години — почти трийсет — аз, само Анри, бях наистина свободен. Опазих книгата, тя си отиде. Боян от Земен не можеше да иска нищо повече от мене. Платих дълга си. Той не би могъл да стори повече.

Да, вярно е, той скочи в огъня. Но аз не бих могъл да скоча като него.

Мое задължение беше като пазител на книгата да я нося край кладите, за да могат умиращите наши братя да получат утехата, че словото на апостол Йоан е край тях. И книгата ги гледа. Може и да си мислеха, че невидима ръка записва имената им върху пергамент. Стоял съм край десетки клади — горяха по един, по десет, по двайсет души. На тринайсетия Божи ден от месец май в лято Господне хиляда двеста трийсет и пето при Монтвимер бяха изгорени сто осемдесет и трима булгари — така ги нарекоха в присъдата.

Боян от Земен събра смелост, докато броиш до три. Ония мъже и жени ги водеха, караха ги да се катерят по купищата дърва. Те най-напред пееха, после кашляха, накрая пищяха. Не бяха вързани, но никой не изскочи от огъня. Те сами се връзваха с ръкавите на ризите си и умираха прегърнати.

Има ли защо да се кача на кладата? Нямаше ли да е по-добре да си върна името, с което се бях родил? Иначе с кое име ще ме повика Господ в деня на Страшния съд? Дали ще вика „Анри!“ или „Бояне!“? Или горе ще ме посрещне самият Боян от Земен?

Какво ли ще ми каже на мене, само Анри? Дали ще ми каже: „Брате, ти опази името ми“, или ще каже: „Щях да го сторя другояче“.

Мога да му отвърна: „Бояне, сега виждам, че бях твой наемник. Ти нае тялото и меча ми, за да пренеса Свещената книга, а после да я опазя. Моята душа, тя се отдръпна настрани. Ти не искаше душата ми…“ Да, Боян не се бунтуваше, когато не вярвах, че дяволът е създал устните на Лада, усмивката на Ясен, чистотата на Влад.

Така беше. И аз още ще му кажа: „Бояне, изповядвам се, макар ти да знаеш всяка моя мисъл. На мене, Анри, Свещената книга не ми трябваше. Както не ми трябваше, когато ме нае папата.“

Не, не е вярно. Не бях само наемник на Свещената книга. Обичах я — и като всяка любов и тази често се превръщаше в омраза. Тя беше светлина. Тя не можеше да освети цялата страшна нощ над земята, но дори запалена свещ осветява — макар и само педя около себе си. Свещената книга беше искра, която палеше клади — и на кладите изгаряха хората, пренесли светлината. Но те бяха избрали своя път.

Тогава Боян ще ми каже: „Дори да беше наемник, аз ти платих скъпо и прескъпо, богато и пребогато. Плащах ти с гордостта, че си достоен за името на човек, когото дори не познаваш. Ти се питаше: «Би ли го направил Боян от Земен?», и като казваше: «Да!», ти твореше чудеса, пред които хората немееха. Анри, без моя ръст, който ти сам-самичък премери, ти нямаше да надраснеш себе си.“

Така беше. Още много би могъл да ми каже Боян. Без него нямаше да срещна Лада, Ясен и Влад. Но ако не беше той, сега нямаше да се чудя дали да се кача на кладата.

Ако си тръгнех, никой от Съвършените няма да ме изпрати с укор. Щяха да кажат: „Сбогом, Анри, ти свърши своето дело!“ Те ме обичаха, но страняха от мене. Дори се страхуваха. Никога не станах един от тях. Никой не очакваше от Савел да стана Павел, от преследвач на албигойците да се превърна в техен апостол.

И все пак Госелин очакваше да се кача с него на кладата. Навремето, когато видях Боян да умира, казах си: „Бих се отказал от всичко, само да остана жив. После ще се върна при своите.“ Защо не го казвах сега? Дори нямаше да се откажа от нищо — само от едно име, което повече не ми трябваше.

7.

Не мога да мисля. Не мога и да пиша — падна нощ, едва виждам на светлината на огъня. Сега мразя огъня. За пръв път в тази последна нощ се разнесоха писъци — рицарите пъдят жените и децата си, които прекараха тези петнайсет дни и нощи край тях. А жените и децата пищят и се вкопчват в мъжете и бащите си. Затварям окото си. Ще спя. Моля Бог да ми даде просветление в тази — може би последна — нощ.