Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (14)

1.

Остават два дни. Напуснах селото на еретиците. Заслизах от планината през зимата, стигнах в равнините през пролетта. Първата нощ легнах да спя отново сам.

През нощта сънувах сън. Мисля си, че ако не бях чувал разказа за овчарчето Литовой, което снело обсадата край Търнов с невидимата си войска, нямаше да го сънувам.

Летя над окървавените и одимени стени на Тулуза. Но Тулуза ли беше тази крепост? Високо летя, виждам и града, и рицарите с бели кръстове около него, и венеца планини около обсадени и обсадители. Докато Свещената книга бе вървяла по своя дълъг път, хората продължавали да се избиват.

Влизам в някаква подземна зала като пещера. Край маса със свещ седят само трима албигойски старейшини и епископът Д’Ан Марти. На едната стена има прозорче, в него невидими ръце пускат монети в шлем. Монетите звънят — така е звъняло звънчето на Лада. Ръка след ръка, монета след монета. Живот след живот. Живите защитници пускат своя знак на живота, мъртвите са отнесли своите монети в гроба. Комендантът Пиер Роже донася полупразен шлем на епископа и му казва:

— В шлема има двеста монети по-малко. Дай оръжие на Съвършените.

Епископът казва:

— Не, Пиер Роже.

Пиер Роже му казва:

— Тогава… няма надежда.

Влиза трубадур. Това е Пейре. Но Пейре е мъртъв! Ако не е Пейре, то е братът му близнак. Носи в ръцете си гълъб. Епископът сваля записката от шията на гълъба, прочита я и като се изправя, залитва. Двамина старейши успяват да го подкрепят. Епископът коленичи, и другите коленичат, като го гледат в устните.

Той успява да промълви:

— Свещената книга идва към нашата крепост.

Летя над стените на крепостта. Тълпи албигойци пеят на стените и размахват факли.

Ние се вдигнахме в Прованс

въпреки изнемогата и ужаса от сетнините…

Венец от огньове заграждат крепостта — там кръстоносците чакат.

Изведнъж тъмните планини наоколо засияват — сякаш изгрява зора. Цялата планина пламва. Свещената книга разпалва отново огньовете на въстанието.

По тъмните склонове на планините слизат потоци и нанизи от факли, които очертават невидимите пътеки — като вени на огромно тяло. Потоците се сливат в огнена река. Не виждам лица, чертите им се топят от пламъците. Но чувам гласове.

— Свещената книга дойде!

— Свети апостол Йоан е сред нас!

— Изравяйте оръжието!

— Палете къщите си — Бог ще ни съгради нови в небесата!

— Свещената книга ни води!

А в стана на кръстоносците бушува суматоха. На невярната светлина на огньовете виждам рицари да възсядат коне само с един крак в стремето, а конете ги повличат. В нощта глъхнат копита. Войниците секат въжетата на шатрите. Подпалват обсадни каменометки и тарани.

И тогава — тогава заечава гласът на Лада. Тя чете Свещената книга като в оная нощ в Града на мъртвите.

И тя казва:

— Тогава Сатаната ще се свободи от затвора си и ше отвори война на праведниците. И праведните ще вдигнат силен вик към Господ. И Господ ще заповяда на Арахангела да засвири с тръба и тръбният глас на Арахангела ще се чуе от небето дори до пъкъла…

По незнайни пътеки се промъкват хора. Кръстовете белеят върху гърбовете им. Най-напред са двама-трима, после десетки и стотици. В началото вървят, после почват да тичат. Гласът на Лада ги гони:

— А що се отнася до неправедниците, върху тях ще се излее Господният гняв. И те ще бъдат обзети от скръб и притеснение. И ако човек, който е на трийсет години, вдигне камък и го хвърли надолу, камъкът би стигнал дъното едва след три години — толкова е дълбочината на огненото езеро, където ще обитават грешниците. Тогава Сатаната ще бъде вързан, както и всички негови воини — и ще бъдат хвърлени в огненото езеро…

Лада замлъква. Бавно се разсъмва. Аз летя над стана на кръстоносците — той прилича на дъно на море след отлив. На дъно на море със стотици корабокрушения. И водата, като се отдръпва, разкрива останките на разбитите кораби.

Виждам, че през пометения от стихиите стан върви висок тънък мъж. Слизам на земята и тръгвам срещу му. Това е Ясен. Той иде към мене и притиска към гърдите си сандъчето с лъжливата Свещена книга. Сега виждам, че морето не се е отдръпнало докрай от изранената земя — Ясен ходи по водата като в оная нощ. Той спира и аз му казвам:

— Ясене, това не е Свещената книга. Книгата е при мене.

Той ми се усмихва.

 

И аз се събудих.

2.

Никой не посрещна Свещената книга. Стигнах в дълбока нощ до селото, което лежеше в подножието на замъка Бранкел. Не влязох в селото, намерих в тъмнината изоставен плевник и легнах в изветряло прашно сено. Събуди ме студено слънце, което изгряваше из дупките на порутения покрив.

Излязох от плевника. Селото беше под краката ми, замъкът се вдигаше над мене — черен върху черна скала. Пожарът не бе успял да изгори камъка, но го бе наметнал с катранен плащ. Щяха да валят дъждове, замъкът щеше да побелее като скелет. Осакатените развалини се кълчеха причудливо пред синьото небе. Над черните камъни летяха птици. Не бяха гълъби, гарвани бяха. А в селото и над селото нямаше дори птици.

Вдигнах глава и видях, че гредата над вратата е пронизана от гвоздеи. Железните ковани шипове бяха пронизали дъските, после цялата греда и изскачаха отдолу остри, черни като нокти. Потреперих — помислих си, че и гвоздеите, с които са приковали Христа, може да са пронизали гредите на кръста. И тези остриета са стърчали от другата страна. На същия кръст от другата страна може да се разпие човек. Всеки от нас.

3.

Тръгнах към Безие, като се криех дори от сянката си. Безие бе разрушен и хората му избити още в началото на кръстоносните походи срещу албигойците. Сега той лежеше в развалини — скелет на омразата, паметник на човешката нетърпимост. Кой го знае дали беше Безие — можеха да са развалини на който щеш град, на който щеш край на света. Кой знае дали денят беше днес или преди хиляда години. Или след хиляда години.

Вървях по тесни улици, някога закътани между каменни сгради. Сега погледът ми минаваше над срутените стени и виждах планината, която хората от тази улица никога не са видели от прозорците си. Спомних си развалините на мъртвия град — леговище на хората-вълци. Стори ми се, че от развалините ме гледат жълти очи. Навярно бяха подивели кучета.

Носех одежда на рицар без кръст върху плаша. Смъкнах забралото на шлема си и стиснах по-здраво рогатината. Срещал бях по пътя си хора, превърнати от глада във вълци. Те гризяха скелета на кон и се разбягаха като сенки — на четири крака. Сега можеха да се събират на глутница в развалините.

Излязох на площад — обсипано с камъни парче земя, където някога е биело сърцето на живия град. В средата стърчаха развалини — бели, изпочупени ребра. Тук трябва да е била черквата на името на свети Назарий. В нея бяха живи изгорени седем хиляди еретици. Виждал ли беше Пейре тази черква? Знаеше ли къде ме изпраща?

Над развалините летяха птици. Гълъби бяха. Заобиколих развалините. Под полусрутен свод пред стълба, която водеше към небето, стоеше изправено момче — може би на десет-дванайсет години. Имаше ведро и светло лице. То хранеше гълъбите и те кацаха по раменете му.

Тръгнах към него. Гълъбите излетяха. Детето ме поведе по стъпалата, които водеха като че ли наникъде.

На малка мраморна площадка седеше със скръстени нозе старец. Черна превръзка скриваше очите му. Държеше главата си леко привдигната, сякаш искаше да ме види изпод превръзката. Наметнат бе с овехтял плащ на кръстоносец — белият кръст висеше, непохватно скрепен с черна нишка. Старецът попита:

— Кой си ти? Казах му:

— Нося книгата.

Коленичих пред него. Понечих да вдигна забралото на шлема, после се отказах. Все едно — той не можеше да риди лицето ми. Грижливо освободих Свещената книга от желязната й черупка. Подадох свитъка на стареца.

Той сключи двете си длани около книгата. Мълчеше. Книгата сякаш излъчваше някаква невидима светлика, която той виждаше с дланите си.

После разтвори дрехата си. На гърдите му тежеше плътно натъпкана кожена торбичка. В мъртвия ограбен Град слепецът държеше торба със злато. Той отново ме попита:

— Кой си ти? Мълчах.

Той каза:

— Ако си наемникът, тази торба злато е твоя.

Казах му:

— Аз съм Боян от Земен.

На другата сутрин с момчето пуснахме девет гълъба. Те се извиха над развалините, сякаш искаха да ги запомнят — и полетяха на изток.

Колко хубаво и колко лесно е да летиш. Под тях ще се изтеглят морета, гори и планини. Те ще прелетят над снеговете, в които се сривахме, над пясъците, в които затъвахме, над Покривите, под които страдахме.

Гълъбите носеха благата вест, че Свещената книга е завършила своя дълъг път до земята на албигойците.

И тъй — пренесох Свещената книга на богомилите до албигойците в Лангедок. Гълъбите отлетяха, небето остана пусто.

И аз стоях в пустиня. Всичко беше сторено, извършено, свършено.

Какво трябваше да върша от днес нататък?

4.

Върнах се да диря следите на Боян от Земен. Камъните на Тулуза бяха на папистите, душата на града — на албигойците. Дълго търсих и не намерих човек, който бе чувал за Боян от Земен. Полека-лека проумях, че оня човек, който скочи в разжареното езеро, бе се нарекъл с това име преди смъртта си.

Боян от Земен… Почнах да се съмнявам дали съм чул добре изреченото име — селище с такова название имаше в българските земи близо до Сердика, в земите на сърбите и хърватите, край Киев. Идеше от земя, от земен насип — славяните наричаха домовете си в земята „землянки“. Звуците „в“ и „б“ не се различават добре, в някои говори се сливат. Казваме и „василевс“, и „базилевс“. Човекът може да бе изрекъл „воин“ или дори „боец“. Излизаше, че той се бе назовал — „воинът от-земя“. Нали Адам ще рече направен от земя? Дали това име не беше за богомилите някакъв скрит знак за разпознаване, че принадлежат на учението? А може така да се наричаха мъжете от някакъв таен орден на еретиците? Защо слепецът с гълъбите се нарече Боян от Земен? Тогава си мислех, че е отнесен. И дедецът на богомилите, и слепецът с гълъбите бяха изрекли това име. Но и те не знаеха кой е бил.

Можеше ли наистина да е от рода Вентадорн? Говореше като чужденец, а всички в нашия замък говореха провансалски като своя роден френски език — земите ни бяха току до Северен Прованс, делеше ни само една планина. Питах, разпитвах — нито един Вентадорн не се бе сражавал на страната на албигойците. Тъй, без да искам, научих вести за родния замък. И станах още по-самотен.

Разбрах, че разсъдъкът ми се опитва да избяга от самия спомен за Боян, като се забъркваше в съждения за букви и названия. Уж търсеше човека, но всъщност размиваше очертанията му, като ръка, която чисти замъглен и избледнял стенопис и го изтрива.

Да, никога нямаше да науча истинското име на човека, който скочи в кладата. Но човекът бе съществувал! И сега той живееше само в мене.

Тук всички ме знаеха като Анри, не казвах, че съм от Вентадорн. В Тулуза имаше стотици рицари, в града влезе и Рожер Бернар от Фоа. Симон дьо Монфор обсади Тулуза. Той държеше и Нарбонския замък, който сега е в града. Странно време беше — Тулуза изпрати посланици при Симон, които веднага бяха оковани във вериги. А епископ Фулкон, който окова пратениците, най-злият враг на тулузци, се разхождаше по улиците на града и ги заклеваше да се предадат, френските отряди стигаха дори до църквата „Свети Стефан“. Рицарите на Симон, закалени в битки и турнири, с презрение сечаха гражданите, които се съгласяваха да умрат от мечовете им. А накрая французите се скриха в катедралата, победени от храбрия и яростен народ. Стените на Тулуза бяха изравнени със земята от Симон, тулузци ги вдигнаха отново и никъде другаде не биха могли да се видят по-знатни и по-богати копачи и зидари. Работеха и графове, и рицари, търговци и тъкачи, жени и деца.

Странно беше времето. Странен за самия себе си се усещах и аз — прероденият Анри. Не се биех — от коя страна трябваше да се бия?

Седях върху греди, които миришеха на току-що отсечен бор. И гледах, французите заемаха височините около Тулуза, целите в безценни лозя, от които бе изтекло виното и златото на града. Прелестни крайградски къщи пъстрееха по склоновете и хълмовете, потънали в зеленината на орехи, бадеми и кестени. Всяка сутрин след отслужване на месата от френския стан излизаха отряди, въоръжени с брадви и мотики. Те сечаха лози и дървета, а домовете сриваха до основите. За цели три месеца пред очите ми този рай — построен и отгледан с толкова труд и обич — се превърна в пустинен бряг.

Гледах и мислех. Когато бях само Боян в селото на еретиците, бях посвоему щастлив. Бях спокоен и безметежен като силната и чиста планина. Сега бях само Анри. В сърцето ми властваше разруха като в изпотъпканата и изпосечена Тулуза. Душата ми мъждукаше като свещ в изоставен и пуст дом. Изтощен бях като надигнал се след тежка болест. Казват, че така се влачели ония, които са били обсебени от зъл дух, след като духът е прогонен. Как пишеше в Евангелието? „Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места и търси покой. И като не намери, казва: ще се върна в дома, отгдето съм излязъл. И като дойде, намира го преметен и нареден.“

 

Тогава при мене на стената дойдоха двама души и седнаха на камъните. Те ме попитаха: — Ти ли си Боян от Земен? Помислих малко и признах: — Аз съм.

Защо отново се нарекох Боян? Отвърнах, без дори да се замисля. Сега имах достатъчно безсънни нощи, за да Ви отговоря. Зашото Боян имаше път пред себе си, защото имаше хора, които вървяха с него и до него по този път. Но нали Анри можеше да се присъедини към кръстоносците? Там Анри трябваше да застане най-отдолу — хайде, нека да е по средата — на тази пирамида, на чийто връх стояха папата и кралят. Над мене, Анри, щеше да стои моят сюзерен, той от своя страна щеше да е нечий васал. При богомилите нямаше сюзерени и васали, нямане епископи, архиепископи, кардинали, легати — всеки беше равен на другия. И друго, и друго — все още исках да докажа на Боян, че струвам и дори съм по-добър от него. Не бях ли го доказал?

По-старият от двамата мъже ми каза:

— Брате, ти си избран до века за дълга да бъдеш пазител на Тайната книга. Дойдоха гълъбите от българската майка-община и казаха да те намерим. Книгата те иска.

5.

Тъй се върнах под ярема на Свещената книга. Дългът ми повеляваше да я пазя със своя живот и живота на другите. Богомилската забрана да не посягам на живо същество бе снето пред мене. И аз убивах. Гонеха книгата — ще рече мене, както не са гонили най-кръвожадния върколак-людоед. Но скоро половината от моите гонители побягваха, когато най-сетне заставаха пред лицето ми. Другата половина бяха заслепени от алчност или от верска нетърпимост, или от вироглава гордост — да победят „Рицаря на Свещената книга“. Защото така бяха почнали да ме наричат. Те умираха.

Когато в Светата инквизиция счупиха ставите на десния ми крак, започнах да се бия с желязната рогатина. Ден и нощ я люлеех в ръцете си, докато можех да я въртя тъй бързо над главата си, че дъжд не мокреше косата ми. И тъй бързо я въртях пред очите си, че виждах през кръга от желязо. После смазаха пръстите на десницата ми. Можех да пиша с лявата ръка, но не можех да се бия.

6.

Изминаха почти двайсет години. Летописците написаха върху кожите на отдавна умрели говеда, че албигойските войни приключили. Загинаха двамата заклети врагове — водачът на албигойците граф Раймон VI Тулузки и водачът на кръстоносците Симон дьо Монфор, Глигана от Ардените. Граф Раймон го биха гол до кръста и го въведоха с юзда на шията в гробницата на Пиер дьо Кастелно — папския легат, убит от албигойците. И душата на католика възликувала, като видяла унижението на еретика. А Симон дьо Монфор го уби под стените на Тулуза един камък, метнат от жена. Албигойците говореха, че било каменно нощно гърне. Сам видях смъртта на Симон дьо Монфор. Падна пред една от вратите на Тулуза, лицето му почерня като въглен и двама рицари метнаха плащовете си върху него.

Тогава — като в древна сага — борбата продължиха синовете на загиналите — граф Раймон VII Тулузки и Амори дьо Монфор. Младият граф като повечето провансалци лесно плачеше от възторг и още по-лесно плачеше от отчаяние. Той извърши чудеса от храброст и още повече позорни дела. Казваха, че днес гризе веригите, с които го оковаваше папата, а утре ще ги милва.

Когато Амори повика войските на френския крал, като му обеща да даде всички провансалски земи, ние разбрахме, че борбата с оръжие в ръка е загубена. В Прованс влязоха французите, но водени не от Филип Август — надживях и него, — а от Луи IX.

А Луи IX бе възпитан от Бланка Кастилска — хладнокръвна, безстрашна и сурова жена, недостъпна за обидите и униженията, с точни решения и бързи удари. Тя направи сина си Луи благочестив лицемер, макар да се кълнат, че сърцето му повелявало и показното самобичуване, и слушането на среднощни меси, и постите, и изповедите му. Дано да е така.

Мнозина провансалски рицари, когато разбраха, че борбата е загубена, забравиха клетва и чест, та с удивителна лекота се проснаха в краката на френския крал — като търгуваха със своите войници и своята съвест. За измяната мълчат, тя е позорна. Тук тя се вадеше на показ, с нея се гордееха.

И Раймон VII се предаде на милостта на френския крал. Той тържествено отпразнува своята сватба с принцеса Де ла Марш само седмица след договора в Лорис. В пиянска самозабрава, с чаша провансалско вино в ръка, последният Раймон погреба свободата на своите поданици и приветства грядущите години на робство. Дете ли беше, та се надсмиваше над своята горчива участ и се подиграваше със скръбта и отчаянието на провансалците? Или давеше във виното своята велика печал?

Да, албигойските войни свършиха. Преди да започват, Прованс светеше като грозд с жълти прозрачни зърна, пронизани от слънце. Кръстоносците стъпкаха този грозд. Но нима не сте виждали как винарите тъпчат с боси нозе гроздове в линовете си? Кръвта на Прованс изтече, но както гроздовият сок се превръща във вино, тъй и споменът за Прованс ще се превърне в песни.