Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (12)

1.

Трета беше Лада.

Помня я и много пъти съм я сънувал — висока планина, която прегражда пътя ми от изток до запад, от единия край на света до другия край. Долу синя, горе синьо-бяла. Дали синевата беше гранит, дали бялото беше сняг? Кой можеше да повярва, че тази безплътна стена всъщност е огромна грамада корави и студени камъни? Тя димеше към небето, лека и прозрачна, стена от бледи пламъци.

Тъй видяхме Алпите — аз и Лада, качени на един залитащ кон. Тя се притискаше към гърба ми и ме топлеше, но гърдите ми замръзваха от ледения дъх на все още далечната планина.

След като се разделихме с Адалгиза, ние се върнахме на изток, назад, откъдето бяхме дошли. Не можехме да преминем направо — всяка пътека, всеки мост, всяко село бяха завардени. След като се върнахме, ние тръгнахме на север — към Алпите, към селата на еретиците валденси. Носех писма, знаци за опознаване, устни заръки. Валденсите щяха да ни преведат през есенната планина.

И така, ние вървяхме срещу планината — дребни и нищожни човечета, — а тя бавно, много бавно се надигаше като призрак, който дими от леговището си. Най-после призракът се въплъти в скали, ниска остра трева и криви дървета. Ние спряхме. Трябваше да се обърна и да погледна Лада в лицето. Не ми се искаше да го правя. Прозрачната планина се превръщаше в плът от скали и дървета, плътта на Лада ставаше прозрачна. Не виждах лицето и, виждах само огромните й очи. Тя беше пияна от изтощение. Казах й:

— Конят трябва да отдъхне. Тя ми каза:

— Мога да вървя.

Свалих я от седлото, лека като дете.

— Стой и ме чакай. Ще намеря нашите братя.

Тя ми каза:

— Искам да дойда с тебе.

Казах й:

— Конят е уморен. Не искам да вървя пеша.

Очите й се напълниха със сълзи, но гордостта я накара да остане безмълвна, докато се отдалечавах.

2.

Едва забележимата пътека заобиколи огромна скала и прясно отсечено дърво препречи пътя ни. От двете страни на дървото горяха огньове, двамина монаси хвърляха в пламъците мокра слама. Вдигаше се черен дим.

След скалата пред очите ми се разкри долина. Дим се вдигаше не само край пътеката, огньове опасваха дочета с черни пушеци.

Към мене приближи монах с избеляло, някога черно расо, водеше зло вълчо куче. На гърдите му белееше парче тъкан, изрязана като мъртвешка глава. Той ме попита:

— Къде отиваш?

Посочих към каменните плочи на къщите, които сивееха и зеленееха в долината. Монахът посочи високия кол, върху който висеше черен парцал, после се прозина и прекръсти устата си. Каза ми:

— Чума.

Спязох от коня и облегнах главата си на седлото. Коленете ми омекнаха. Монахът добави:

— Бог изсипа справедливия си гняв върху главите на Вещиците и еретиците.

Въздъхнах дълбоко, още не можех да дойда на себе си. Попитах:

— Влиза ли се в селото?

Монахът ме изгледа с подозрение, обърна се и викна:

— Андреа! Григорий!

Приближиха двамина монаси. Огледах пътеката — камък, имаше къде да стъпя, ако трябваше да се бия Монахът каза: — Този безумец пита може ли да се влиза в селото. И тримата монаси гледаха избелелия кръст, прилшит върху плаща ми. Носех одежди на кръстоносец. Единият монах ме помами с пръст и ме заведе до поваленото дьрво. Напред по пътеката лежаха по гръб два трупа, от гърдите им стърчаха стрели. Монахът каза:

— Влиза се. Но не се излиза.

Извърнах глава. Сега видях, че зад скалата гори огън а неколцина седнали войници въртяха върху окастрени клони няколко пилета. Един от войниците ме попита:

— С кого взе кръста? Казах му:

— Със светия император Бодуен от Фландър, Бог да благослови паметта му.

Той изниза пиле и ми го подхвърли.

— Дръж!

Пилето ме опари. Казах му:

— И теб да те благослови Бог.

3.

Върнах се при Лада, слязох от коня и подадох пилето. Не бях го докосвал. Нямах стомах, нямах сърце.

Двамата с Лада огледахме черната върволица от стражеви огньове, които ограждаха долината и селото. Някъде надясно огърлицата бе скъсана.

Отидохме. Дълбока пропаст, на чието дъно бучеше река, отделяше прокълнатото село на чумавите от света на здравите и безсърдечните. На другия ръб на пропастта, тъкмо срещу нас, стояха и лежаха няколко десетки клетници. Деляха ни стотина крачки, навярно бихме могли да чуваме гласовете си, ако реката не бучеше в краката ни. Но добре ги виждахме, слънцето се бе скрило зад планината, но въздухът бе светъл и свеж. Майка вдигаше нагре невръстно дете. Мъж размахваше риза. Мнозина лежаха по очи, други се надвесваха над пропастта. И ние легнали по очи, за да приближим ръба на бездната.

Усетих, че непрестанният рев на реката ме упоява и влече. Пропълзяхме назад. Лада ми каза:

— Не можеш ли да им помогнеш?

Не каза — ние можем ли да им помогнем. Пак аз трябваше да мисля. Казах й:

— Кой ще помогне на нас?

 

Когато се върнахме, конят ни беше изчезнал. Избягал беше, клонът, на който го бях завързал, прясно белееше пречупен. По-добре — спомних си думите на Влад, — ако някой вървеше по дирите ни, щеше накрая да настигне един избягал кон.

Седнах на камък и сложих рогатината на коленете си. Лада коленичи пред мене и ме загледа изпитателно в очите. Попита ме:

— Какво ще правим без кон?

И аз я попитах:

— Защо ти е кон в планината?

Тя попита:

— Нали конят отнесе меча ти?

Попитах:

— Не ми ли стига рогатината?

Попита ме:

Ами водачите?

Попитах:

— Нямаме ли ние очи и крака?

Тя питаше и аз питах себе си. Не си отговарях, само питах. Тя се замисли и като се изправи, рече ми:

— И аз… Аз съм вързала ръцете ти и очите ти.

4.

През нощта взех от заспалите войници храна, вързоп кожи и кълбо въжета. Не убивах. На сутринта стоварих пред краката на Лада плячката си.

Когато посегнах да завържа единия край на въжето закръста на Лада, пръстите ми потънаха в дрехата, която отстъпи, докато палците на двете ми ръце се събраха. Лада беше тънка като млада бреза. Казах й:

— Завържи го ти.

От пътя към селото се отделяше тънка пътека. Поехме по нея. И почна нашата борба с планината. Дали беше борба? Борят се двамина. А планината лежеше, по-право се вдигаше безучастна, тя дори не ни забелязваше.

Пътеката изведнъж свърши. Продължихме нагоре.

Ледник. Отчаяно драскане по синия лед.

Каменен водопад. Лада се подхлъзна, но въжето я задържа. Каменна лавина тръгна надолу.

Поток тесен две крачки, но могъщ като стадо бикове, втурнали се по улея между две скали.

Когато слънцето се скри, спряхме. И се върнахме.

5.

Успяхме да запалим огън. Нощта се спусна и закри бялото лице на безпощадната планина. Но досами огъня слизаше бял език от корав сняг — да ни напомня, че планината ни чака.

Пипнах скалата зад гърба си — беше се затоплила. Облегнах се, протегнал нозе към огъня. Цялото ми тяло трепереше като в треска, челюстите ме боляха от стиска-не, очите ме боляха от блясъка на снега. По-сетне, когато с дни се катерех по планини, разбрах, че не бива през цялото време да напрягам мишците си — иначе те се вкаменяват. Сега те се разтопяваха от огъня. И аз се разтопявах.

Наоколо мракът шумеше. Звъняха капки, шепнеха ручейчета, шушнеше земята, която попиваше студената влага. Нещо живееше около нас с притаен, приглушен, предпазлив живот, вършеше се нещо тайнствено и скрито. Но полека-лека шепотът затихна. Мразът победи и окова гласовете на водата. Настана невероятна, немислима тишина. Помислих, че оглушавам, унесох се.

Но дори в полусън държах дясната си ръка легнала върху рогатината. И желязото се затопли.

Бих предпочел да е студено.

Има един псалм — сто двайсет и девети. Помня го, той започва: „Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми досега, нека рече Израил. Но не ми надвиха… Орачи ораха по гърба ми, проточиха дълги браздите си…“

В този ден, в който се борих с планината, а тя дори не забеляза, скръбта ми стигна до дъното на пресъхналия кладенец на моите човешки сили. Да, изчерпи се цялата влага и цялата жизненост и на дъното остана тиня. Като спуснах ръка и сграбих калта, усетих, че се докосвам до разбитите черепки на съдове, в които съм наливал надежди и радост. Спомних си други дни и други поражения. Като че ли трябваше да изрека псалма другояче: „И ми надвиха…“

Седях и гледах огъня. Тънките пламъци, топлият дъх, който трептеше над тях, светлият пушек, те замъгляваха целия мой свят — три стъпки зрак и топлина. Лада беше зад огъня, различавах лицето й през тази разлюляна прозрачна завеса — сякаш лежеше на дъното на бистър бързей. Унесох се, не знаех дали спя с отворени очи и дали не сънувам. Чух гласа на Лада:

— Бояне…

Казах й:

— Утре.

Тя ми каза:

— Говори. Сега.

Казах й:

— Бях пленник. Мислех, че умирам.

Казвах — и утре е ден. И денят идваше.

Лада ми каза нещо. Какво ми каза?

Наистина ли тя ме питаше? Или разговарях със себе си? Не знаех. Дали говорех на глас, или устните ми оставаха затворени?

Гледах огъня. Или го сънувах? Върху разжарените главни тръпнеха сенки, преминаваха облаци. Те живееха. Така живееше морето от огнена жар, в което изчезна Боян от Земен.

Спрях да треперя. Топлината на огъня и скалата бавно се вдигнаха по мене, като влага по човек, издялан от каменна сол. Ръката ми, която милваше мократа пръст в дъното на кладенеца, извади парче от счупена играчка — дървена птица, която майка ми подари. Птицата беше гълъб. После напипах дръжка на меч, счупен в битка. Там, на дъното, лежаха отломки не само от пораженията ми но и от победи. Как казваше по-нататък псалмът: „Господ разсече въжетата на нечестивите…“ И утре щеше да съмне.

Тогава отново чух гласа на Лада. Но не бях чувал ето този глас. Тъй както ме смая топлото женско тяло, с извивките на зрял плод там, в Мъртвия град — така ме омая този девичи глас, който тайно се бе наливал с женственост и ласка. Лада ли беше? Къде беше скривала досега тази дълбочина и сила? Тя ми каза:

— Бояне, трябва да ме оставиш. Сам ти ще преминеш планината.

Казах й:

— Не.

Тя каза:

— Ти остави Ясен… Ти остави Влад.

Казах й:

— Заради книгата.

Тя каза:

— Книгата…

Аз й казах:

— Ти си равна на книгата.

Като изрекох тези думи, стори ми се, че се събудих. Срещу мене сияеше огънят, зад пламъците сияеше Лада. Или сега заспивах? Кое беше истинското — преди ли беше сън, или сега сънувах?

В сиянието на огъня виждах очите на Лада. Те грееха, те просветляваха, сякаш се пълнеха със сълзи. И пламъците превръщаха сълзите в звезди. Този поглед не на жена, дори не и на човек. Той беше безпощаден и обречен. Стори ми се, че осветява дъното на кладенеца. Гласът каза:

— Ти две години бе пленник. Не се ли научи да гледаш правдата в очите?

Затворих очи. Казах в светлия мрак:

— Не мога.

И като отпуснах глава, подпрях челото си в коленете. Заплаках тихо и несръчно — като че ли си припомнях как се плаче.

Усетих, че топли ръце обхващат главата ми. Лада вече седеше до мене и полагаше главата ми на своите колене. Сега гледах нагоре, лицето й беше над мене. Тя изглеждаше по-стара и по-мъдра от мене. Тя би могла да бъде моя майка. Ръцете й милваха косите и челото ми, но толкова леко, сякаш докосваше въздуха и той предаваше нейната топлина и нежност. Вдигнах ръка и я положих на шията й. Моята ръка ли беше това? Изпочупени и смазани нокти, засъхнала черна кръв и черна кал, набита в раните. Тази ръка беше удряла, грабила, убивала. Бях забравил да милвам.

Лада отпусна глава и опря чело до моето чело. Гореше като в треска.

Скрих ръката си от погледа си, спуснах я и напипах до себе си рогатината. Тя пареше.

6.

Събудих се. Затворих очи, заслепен от блясъка на слънцето и снега. Отпуснах ръка надясно, където лежеше Лада. Студена земя. Студена рогатина.

Изправих се от кръста нагоре. Скочих на крака.

Лада я нямаше.

От огъня надолу към гората сочеше зелена стрела, откършени вейки от бор. Друга стрела сочеше към планината — наредени късове мрамор, който светеше като лед на утринното слънце. Там, където двете стрели се съединяваха — по-право там, където се разделяха, — лежеше рогатината със Свещената книга.

Затичах през гората. И спрях с разтуптяно сърце пред Пастта. Насреща нямаше хора, вляво и вдясно димяха черните неумолими огньове.

Лада бе слязла в селото на чумавите.

 

Стоях пред черните изгаснали въглени на нашия огън Гледах рогатината — бях я оставил сама, бях забравил за нея, докато търсех жената.

Вдигнах поглед по бялата мраморна стрела, а после все по-нагоре — по безплътно бялата, огряна от слънце велика Алпийска стена.

Лада бе разтворила ръце, за да освободи кишата, бе я хвърлила нагоре към небето, както се хвърля гълъб — за да й даде тласък да прелети над бялата планина.

Какво можех да сторя, освен да вдигна рогатината и да тръгна натам, накъдето сочеше каменната стрела.

За един ден и една нощ изкачих склона над селото на чумавите. Тръгнах през есента, пристигнах през зимата. Долу, сред оределите жълти листа на дърветата, светеха окъснели червени ябълки, горе само тук-таме сивееха сухи треви — иначе белееха снегове и ледове. Склонът уж не изглеждаше стръмен, но нямаше свършване. Катерех се като по кълбо, което се превърташе под мене. Накрая на разсъмване стигнах до скалист ръб и обезсилен надникнах надолу.

През долината под мене, на сто, а може би на двеста крачки, мълчаливо се тътреше странна върволица. Дванайсет монаси в бяло, всеки завързан за огромно псе-вълк. Стори ми се, че хората са жертви на кучетата, които ги влачат нанякъде. Отгоре не се виждаха лица — само върхове на капюшони, но познах Доминиканеца по вървежа. Залиташе напред, все едно че правеше последна стъпка — но знаех, че няма да спре, докато не ме стигне. Монасите щяха да обикалят дълго, за да се изкачат до мене, защото скалите падаха надолу, подпрени на мраморни колони от замръзнали водопади. Но щяха да се изкачат.

Изведнъж ги видях до себе си — зверските муцуни, оголените зъби, святкащите очи, — те въплъщаваха неумолимата стръв, с която Доминиканеца ме преследваше. Видях и лицето на Доминиканеца, осветено от жестоко вдъхновение.

Затворих очи, отворих ги. Моите преследвачи отново бяха слезли долу, далеч под краката ми. Изплаших се, че почвам да виждам съновидения.

И тръгнах нагоре, към поредния хребет.

Духаше остър вятър, тук все още растяха сухи треви, които свиреха от вятъра и се свеждаха пред краката ми. На широки бели петна върху тревите лежеше сняг. После тревата изчезна. Нагоре имаше само сняг — слава Богу, — твърд като утъпкан. Зад снега димяха мъгли.

На самия край на снежно-каменната пустиня растеше самотен бор. Странно дърво, с извити само на една страна клони — като на върба, като коси на жена, обърнала гръб на вятъра. Последен страж на гората.

Отчупих клонче и го захапах. То горчеше. И тогава чух лая на псетата. Далечен, разпилян от вятър лай на псета, които тичат след дивеча.

8.

Стигнах дълъг заледен склон към долина. Седнах на плаща си и се плъзнах надолу. Прекатурих се, продължих да се свличам надолу. После тръгнах по снега, хванал ледена кора, която издържаше стъпките ми. Чупех с отмалели пръсти висулките по лицето си. Вледенената рогатина лепнеше и гореше в дланите ми.

И внезапно спрях. Пред краката ми се разтвори ледена пукнатина, някъде дълбоко бучеше вода. За пръв път мразът стигна до сърцето ми.

Затичах край пукнатината. И видях мост. Над пропастта се протягаха две дървета. И въже — да се държиш, Като преминаваш. Мостът бе заледен, по въжето светеха Ледени висулки. Вятърът свиреше в скелето на този мост-призрак, ледените висулки тихо звъняха. Валма от мъгли се носеха около него и през него, целият отсрещен бряг исклон се разтопяваше в мъглите, сякаш мостът водеше към някакво приказно ледено царство.

Тръгнах към моста. Не намерих сили да остана прав край пропастта — първом коленичих, после легнах по корем и запълзях. Така както бях по корем, мостът ми се струваше безкраен. Вятърът метеше вледенените греди със сух сняг. Снегът се плъзгаше по леда, сякаш излъскваше моста.

Разбрах, че никой повече няма да мине по този път. Гредите се бяха отделили от скалата, крепеше ги ледът.

Пропълзях назад. Изправих се и тръгнах край пукнатината. Стигнах до скала, която слизаше надолу, наметната от прозрачната дреха на вледенени водопади. Огледах се и видях снежната пустиня — безцветна, печална, безнадеждна. Тя ми се стори обетована земя наред с черната ледена бездна, където бучеше невидимата вода. И в която трябваше да сляза.

Извадих ножа си и го забих в леда. И слязох.

Долу реката течеше през ледена пещера. Ледът се съединяваше над млечната пенеста вода в прозрачен свод. Не беше тъмно — слънцето слизаше тъкмо над пропастта и обагряше леда с невероятни блясъци. Те ме ослепяваха.

Стоях под ледените сводове — дребен и самотен в огромната стъклена пещера. И почнах да викам — пещерата връщаше вика ми умножен, изкривен, протяжен. Виках като на тържество, викът ми се връщаше като плач на погребение. Изведнъж ми се поиска Лада да бъде до мене, за да види това ледено царство, тези блясъци, да усети това безумие. Исках да плача, но очите ми бяха замръзнали.

Когато се изкачих по другата стена на пропастта, върнах се към моста.

Слънцето залязваше. Над снега легнаха дълги сенки, които гасяха блясъка му. Но мостът още светеше.

Стоях на другия край на моста и чаках преследва те си. Най-напред чух лая на кучетата, в който се прокрадваше скимтенето на безсилен бяс. После ги видях — дълга върволица, десетина бели сенки на хора и десетина побелели от скреж псета. Доминиканеца вървеше пръв, приведен напред, сякаш влачеше и хора, и кучета след себе си — впрегнат във въжето на своята неукротима ненавист.

Доминиканеца стигна до моста срещу мене и спря. Хората и кучетата минаха вляво и вдясно и се наредиха безмълвно край пропастта. Деляха ни двайсет — не, десет крачки.

Светло беше. Щом слънцето се скри, вятърът неочаквано утихна. Въжето с висулките, вледенените греди, начупеният лед по ръба на пропастта — всичко светеше хато изрязано с резец и потопено в стъкло.

Тогава Доминиканеца направи крачка и стъпи на моста. Аз бях минал — и той трябваше да мине. Чаках го от другата страна като съдия, който е осъдил престъпника на изпитание и чака решението на съдбата. Съдиите осъждаха на изпитание с нажежено желязо, с огън и с вода — аз го осъдих с преминаване по леден мост.

Доминиканеца направи две, три, пет крачки. Стъпваше по леда, който искреше под краката му, сякаш тъпчеше пътека от блясъци.

Мостът бавно се наклони, гредите се откъснаха от моята страна. Доминиканеца стискаше въжето с две ръце, нозете му се откъснаха от гредите, той увисна на въжето. То не бе свързано с моста, окачено бе на две скали. Така висяха окачени на палци жертвите на Инквизицията.

Гредите бавно се откъртиха и потънаха в пропастта. Не се чу да стигат до дъното. Водата бучеше.

Лицето на Доминиканеца белееше току пред нозете ми, на стъпка от мене. Той тънеше до шия в пропастта. Вдигнал бе поглед нагоре и ме гледаше в очите. Дали можех да протегна ръка и да го спася?

Въжето се откъсна, Доминиканеца изчезна в пропастта. Разнесе се оня странен, протяжен вик, пълен с тържество и печал — сякаш викаше ледената бездна.

И екът заглъхна.

Монасите мълчаха. Кучетата не лаеха. Обърнах се и оставих зад себе си.