Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (11)

1.

Днес е Благовещение, когато Богородица е чула благата вест. На този ден Бог — или дяволът — е създал света и започва човешкото летоброене, онова, преди да се роди Спасителят. Той ще спи още девет месеца под сърцето на майка си. Девет месеца. Толкова много дни, изпълнени със слънце за живите. Господи, мъртвите броят ли дните?

На днешния ден преди тридесет години видях в пещерата да оживява богомилското сказание за сътворението. Видях Лада, Ясен, Влад. Излиза, че в един и същи ден Сатаната е създал веществения свят, Бог е дал светия дух на човека и после му изпратил Спасителя, да му посочи верния път.

Да, наистина велик ден — но аз трябва да пиша.

 

Замъкът Д’Отарвил ни събра. Влад, проснат във високо ложе с балдахин. Ние с Лада — затворени в най-горния кат на стражева кула. И Доминиканеца, който гризеше ноктите си и обикаляше около замъка — той бе отседнал в селото под крепостта. Знаех, че е изпратил хора до Симон дьо Монфор. Не знаех дали ще се домъкне самият предводител на кръстоносния поход, но сигурно беше, че ще пристигне някой от ония северни френски графове, които преди освирепяваха от пиянство и скука в продуханите си от вятър студени замъци, а сега се опияняваха от южняшката прелест и от богатствата на Окситания. Как щеше да се справи с него баронеса Д’Отарвил с всичките си чичовци, лели и братовчеди? Тя ни държеше в малката си шепа. Тя държеше и Свещената книга.

 

Отново седях затворен в кула — този път не със седмина брадясали и въшлясали пленени рицари, а с една красива жена. Баронесата очевидно се отнасяше към нас по-зле, отколкото към конете си, защото отделяше жребците от кобилите. Не можех да забравя голото тяло на Лада, което ме смая със своята зрялост. Не можех да повярвам, че момчешкото лице и тялото на богиня принадлежат на една и съща жена. Лада не говореше с мене.

Три дни се мъчих, докато успея да хвана през решетките един гълъб. Първия ден гледах как гълъбите се извиват на ята над съседна кула. Втория ден ги примамих с трохи хляб. На третия ден хванах гълъба. Той беше досущ същият като оня гълъб, който ме превърна в пазител на Свещената книга.

Милвах гълъба, докато го успокоих. Мислех за ранения Влад и за Свещената книга. Мислех си за Влад като за мъртвец, мислех си какво ще стане, ако остане жив.

Кулата имаше бойници на трите си стени. Гледах през тази бойница, която бе обърната към пущинак. Не поглеждах към страната, откъдето можех да видя селото — там беше Доминиканеца. Страхувах се да не видя как в селото влизат конници, много конници и развято знаме с лъва — герба на Симон дьо Монфор. Или знаме с кучето с факел между зъбите — знака на доминиканците — домини канес, господните псета.

На четвъртата страна имаше непоклатима врата с решетъчно прозорче. То беше закрито отвън с железен капак. На третия ден желязната пластина издрънча и зад решетката видях лицето на баронесата. Приближих с гълъба в щепи. Повече усетих, отколкото забелязах, че встрани Лада седна в постелята от сено.

Гледах баронесата и мълчах. Почваше голяма игра с голям залог. Вярвах на добрия жребий, но баронесата трябваше първа да хвърли заровете.

Така както зад решетката се виждаше само лицето и, баронесата приличаше на момиче. Както при Лада, човек не можеше да се досети какви разкошни гърди и бедра се крият зад тежкотъканите одежди. Огромните очи светеха на отслабналото лице, имаше сенки под очите и подпухннали устни. Приличаше на жена, която е правила любов цяла нощ — не, няколко нощи поред.

Тя каза:

— Баронът дойде на себе си. Иска да ви види.

Защо тогава не отваряше вратата?

Казах й:

— Ако баронът не беше дошъл на себе си, ти щеше да станеш господарка на замъка Отарвил. Един оловен ковчег, който не бива да се отваря — какви ли не болести идват от страшния Изток — и вътре мъртъв барон. Докато ти, неговата жена, не докажеш, че баронът е мъртъв, ти не можеш да притежаваш замъка и земите му. Можеш само да ги владееш, но самата ти ще бъдеш подвластна на родовия съвет.

Тя ме гледаше, очите й станаха очи на корав мъж. Каза ми:

— Барон Анри, дълго си живял между убийци. Искам мъжа жив. Искам да го накараш да остане при мене.

Отидох до бойницата и пуснах гълъба. Не трябваше кротката птица да слуша думите, които се готвех да кажа. Казах на Лада:

— Влад е дошъл на себе си. Върнах се при баронесата и казах:

— Мъжът ще остане при тебе, ако ме оставиш да тръгна с книгата. Човека срещу книгата.

Тя затвори очи. Изведнъж лицето й остаря. Отвори ги и ми каза:

— Имаш ли власт да го сториш?

Казах й — не виждах защо да не говоря искрено с нея. Книгата има властта.

И като помислих, добавих:

— Когато оздравее, заведи мъжа до реката край дълбок вир. Накарай го да остави дрехите на барона на брега. Чека помислят, че е влязъл в реката и се е удавил. Може да намериш и неузнаваем труп на удавник. Пусни Влад да се върне в българските земи.

Тя каза:

— Ще си помисля.

Желязната пластина падна. До мене стоеше Лада. Тя попита:

— Какво иска тази жена?

За пръв път проговаряше, откак бяхме в кулата.

2.

Влад лежеше по гръб с превързани гърди в широкото съпружеско ложе на бароните Д’Отарвил. Над главата му се полюляваше копринен балдахин, вдигнат върху четири позлатени дървени колони.

Аз стоях от едната страна на ложето, Лада от другата — като дявола и ангела, дошли да се борят за душата на Влад. Окъсаните ни и мръсни дрехи не прилягаха съвсем на величествената спалня. Баронесата стоеше в краката на Влад. Женствена, трескава, бледа, в дълга до земята дреха и с вдигната нагоре прическа. Видях, че в черните коси проблясват сребърни нишки. Влад ми се стори отслабнал, но одухотворен. Той каза:

— И така — ти ме продаваш?

Не ме заболя, дори не трепнах. Бях вече решил. Казах му:

— Книгата трябва да продължи по своя път.

Влад каза:

— Без мене? Казах му:

— Без тебе. Без мене, без Лада. Книгата е всичко.

Влад каза:

— И аз трябва да обещая, че ще остана в замъка?

Казах му:

— Ако не останеш, ще останем всички. И книгата. Всеки миг може да пристигне Симон Католика.

Влад мълчеше. Гледаше ме. Гледаше и Лада. Нито веднъж не погледна към баронесата. Проговори и каза:

— Ще оставиш Лада при мене. Ще я върна в България — нали съм барон? Иначе следния път ти ще продадеш и нея.

Казах му:

— Нека Лада реши.

Лада се наведе и го целуна по челото.

И му каза:

— Сбогом, Владе.

Влад каза:

— Сбогом, Ладо. Бог с тебе, Бояне. Не мога да те мразя, не можах да те обикна. Ти не си човек.

Излязохме си. Лада тихо попита:

— Защо, защо?…

После добави:

— Какво е това страшно слово, което нося в себе си? То е пълно с любов и доброта… Защо разделя хората?

Аз мълчах. Какво можех да кажа?

3.

Поех отново в дланите си свитъка на Свешенната книга. Беше като без тегло, усетих го чужд и странен без желязната му броня. Баронесата го беше обвила в мека еленова кожа. Развих го и погледнах чудноватите разкривени писмена. Дали някой можеше да ги разчита? Не се ли съхраняваше съкровеннното слово само в паметта на живи хора като Лада? Баронесата се загръщаше в дългата си дреха и зъзнеше. Стори ми се, че се зарадва, като ми върна книгата — отърваваше се от нея. Лада стоеше до мене — тя не погледна към свитъка. Баронесата каза:

— Надникнах и нищо не разбрах. Вярно ли е, че с нея може да се повика дяволът?

Поклатих глава за отказ. И в същия миг помислих — а не вика ли наистина книгата слугите на злото? Не ги ли събира, както огънят събира хищниците? И дали те могат да й сторят зло — колкото молците, които се въртят около запалената свещ, могат да загасят пламъка? А когато приближат по-близо — изгарят. Не беше ли Свещената книга неразрушима?

Погледнах баронесата. Не знаех с какви думи да почма молбата си. Да кажа ли „Моля ти се или…“ Не помня от колко време не се бях молил — освен на Бога. Казах й:

— Извикай Доминиканеца в замъка. Трябва да излеем незабелязани. Тя се замисли.

Каза ми:

— Спомняш ли си какво казах на монаха? Че когато човек умира, с него умират и намеренията му.

Да, помнех купата, която падна от масата и се разби, като изпръска нозете ни с червено вино. Тогава Лада я нямаше. Сега тя проговори:

— Не го убивай. Изкарай го чумав. Нека хората му се разбягат, нека остане самичък. Дано размисли за злината си.

Баронесата едва забележимо повдигна вежди и с почуда изгледа Лада.

4.

Копитата на конете изкънтяха върху гредите на подвижния мост. Аз и Лада напускахме замъка Отарвил. На гърдите ми, под ризницата, бе превързана Свещената книга. Лада носеше клетка с два гълъба. Влад й ги даде да ги пусне, когато намерим подслон.

От двете страни на моста се вдигаха две кули. На площадката на дясната кула стоеше изправен Влад, подкрепяха го двама снажни мъже, до него се притискаше баронесата. Над главите им летяха разтревожени гълъби, а гълъбите в клетката на Лада пляскаха с криле. Вятърът трептеше в знамената с глигани върху копията на стражите, които като че ли вардеха новия барон да не скочи при нас. От бойницата на лявата кула гледаше към нас и ни изпращаше бялото лице на Доминиканеца. Върху площадката на кулата се вееха два парцала — червен и черен. Монахът изведнъж заболял — баронесата ни каза, че лицето му се покрило с червени петна. Затвориха го в нашата килия и изгориха всичките му вещи. Хората му се разбягаха. Баронесата казваше, че се бои да не излезе чума, зашото можеха дори да опожарат замъка й. Но никак не се тревожеше. Доминиканеца я подцени.

Двама мъже заковаваха с кръстосани дъски вратата на кулата с Доминиканеца. Ударите кънтяха като буий пръст върху ковчег. Бялото лице се притискаше към решетките.

Обърнах поглед напред. Първият страж на Свещената книга умря като роб, вторият я изпращаше като барон. t Каква участ бе приготвила книгата за Лада и за мене?

 

След много години се върнах в замъка Отарвил и видях гроба на Влад. В семейния мавзолей на бароните Д’Отарвил се вдигаше огромен саркофаг от излъскан сив гранит. Последният барон Д’Отарвил лежеше изваян от мрамор върху саркофага. В скръстените му каменни ръце зеленееше свитък от зеленясала мед. Това трябва да беше Свещената книга. Не повярвах, че Влад лежи под камъка. Кой знае защо бях уверен, че баронесата е пуснала Влад да си ходи. Тя вече беше мъртва и не можеше да ми каже.

Все пак останах до саркофага, докато взе да мръква. Стар свещеник ме изведе от гробницата — не трябвало да се остава при мъртвите, след като залезе слънцето. Боже, бих срещнал с радост духа на Влад.

5.

Ние с Лада бързахме към Мъртвия град. Привечер слязоха ниски облаци. Духна вятър и заваля. Светкавици една след друга не само не осветяваха пътя, ами ни заслепяваха. Неочаквано видях пред нас черни назъбени сенки да пресичат с острите си очертания ярко осияното небе. Бяхме пред Мъртвия град.

Обърнах коня си към развалините. Лада покорно тръгна след мене — не, не беше покорно, само равнодушно.

Хората-вълци бяха изчезнали. Кучета виеха в мрака — виждахме ги да клечат на пътя ни в блясъка на светкавиците.

Ето го и площада с черната пепел от огнището, която кипеше под струите на дъжда. Отрязаните върви — на които висяхме и аз, и Лада — сега се люлееха от вятъра, увиснали на мраморните корнизи. Приличаха на примки на бесилки, които очакват осъдените. Светкавица след светкавица озаряваха пустия площад, като сцена, от която са слезли трубадурите и жонгльорите.

Най-напред намерих щита, от който отскочи стрелата, ранила Влад. В щита стърчаха три стрели. Защо неговата отскочи? Съдба. Намерих и рогатината. Закрепих щита над главата си между два камъка, дъждът трополеше по желязото. Измъкнах Свещената книга и отново я прибрах в кухата рогатина. Там беше мястото й — в желязото, а не до топлата и мека човешка плът.

Лада стоеше под дъжда, неподвижна и безучастна като изваяние.

Поехме отново. Не познавах пътищата на тази земя, но неотклонно следях пътя на слънцето. Яздехме на запад предпазливо и бавно, защото избягвахме утъпканите пътища, и дълго оглеждахме полетата и долините от някое възвишение, преди да нагазим в тях.

6.

На третия ден от върха на горист хълм видяхме под нас да се извива безкрайна върволица от деца. Над главите им висяха в неподвижния въздух знамена с кръстове и хоругви със смачкани, прашни и отчаяни лица на светци.

Досетих се веднага. Пред нас вървяха децата кръстоносци.

Те извираха измежду хълмовете вдясно и се губеха далеч наляво в гората. Нашият хълм рязко слизаше със скалиста стена към долината, така че можехме да ги виждаме близко под себе си. Деца бяха, имаше шест-седемгодишни невръстни малчугани и пъпчиви дангалаци може би вече на петнайсет години. Момчета и момичета с конопени ризи или полуголи, всички боси, с прашни нозе и обезцветени от праха сплъстени коси. Вървяха бавно и неумолимо, изтощени до смърт, сред облаци прах и зловония, които се вдигаха до върха на хълма. Миришеше на смърт и разложение. Изглеждаха под властта на някакво навъждение, упоени от някакъв кошмар. Като че ли не бяха живи хора, а природно бедствие — поток от гъста лава или бавна лавина. Десетина деца като мравки мъкнеха огромен кръст, като от време на време го навеждаха настрани с рамената надолу, сякаш кръстът се промъкваше През невидима тясна врата.

Помислих си, че виждам кервана на робите еретици. После заскърцаха волски коли. Върху разкапана слама лежаха изтощени до смърт и болни деца. Видяхме и мъже, и жени. Както след стадата елени се мъкнат глутници вълци и чакали, както след пълчищата скакалци летят и грабливи птици, след тези деца вървяха двуноги хищници — търговци, престъпници, развратници. Не, имаше и нещастни майки и бащи, които крачеха наред с побърканите си чеда и с плачове и вайкания ги увещаваха да се върнат. Вървяха и монаси с бели, черни и сиви раса, които изповядваха, благославяха, проклинаха. Истинските, едрите зверове ги нямаше. Те чакаха децата на южните пристанища, за да ги продадат вкупом на сарацините.

Гледах с горчивина и ужас.

Ето това беше войската, която папа Инокентий успя да събере, за да я прати срещу неверниците. Той беше благословил този кръстоносен поход на новите рицари.

Четири пъти бяхме поемали пътя към гроба Господен — ние, бащите на тези деца. Благочестивите търсеха утешение, алчните сънуваха приказните съкровища на неверниците. Бароните искаха нови земи и нови селяци, те — селяците — бягаха от робията и тегобите, а престъпниците — от палача. И когато този поток от мъже пресъхна, тогава вдигнаха децата.

Усетих, че се прегърбвам в седлото. Усетих, че съм смъртно уморен. Обърнах лице към Лада. Тя гледаше, без да вярва на очите си, като човек, който сънува. Помислих си: „Какво ли лице щеше да има Доминиканеца? Може би щеше да сияе от тържество. Или и той щеше да наведе глава.“

Казах на Лада:

— Не можем да пресечем тази река от деца. Трябва дачакаме или да заобикаляме. Това шествие е безкрайно като човешката глупост.

В това време върволица конници тръгнаха през рехавите редици на децата. Задминаваха ги и отиваха напред, където — кой знае — би трябвало да пълзи главата на змията. Навеждаха се от седлата към монасите.

Нощувахме в гората в плитка пещера — по-скоро навес от скали. На сутринта долових мирис на пушек. Изправих се и чух далечна врява. Край пещерата притича стадо глигани. Високо горе в скалите тревожно грачеха птици. Казах на Лада:

— Лов. Почакай ме.

Тя седна в постелята от шума и с привично движение оправи косата си. Изглеждаше така, сякаш не бе мигвала.

Тръгнах през гората. Врявата се усилваше. Идваше насреща ми, чуваше се далеч вляво и вдясно. Смаян си помислих, че това са хиляди гончии. Затворих очи, заслепен от своето откритие. Децата. Монасите. Конниците. Дивечът беше Свещената книга. Трябваше да бягам, за да отвлека ловците от Лада.

И аз побягнах. Излязох на широка поляна. Видях ги да излизат срещу мене от гората — деца, деца, само деца. Внезапно вик ме накара да вдигна глава. Кацнал на върха на дърво, десетинагодишен хлапак дереше гърло:

— Еретикът! Еретикът!

Обърнах се и тогава преследвачите ме връхлетяха. Дете се хвърли в краката ми. Залитнах. За миг върху мене се струпа купчина детски тела. Десетки ръце се мъчеха да докопат гърлото ми, косите ми, очите ми. Разкъсаха дрехите ми. Борех се отчаяно и несръчно. Не можех да извадя меча си, не можех да вдигна рогатината. Не можех Да удрям и да убивам деца. Тогава усетих, че изтръгват рогатината от ръцете ми.

Изведнъж останах сам, проснат по гръб върху изровената земя. Някакво хлапе победоносно вдигаше рогатината към небето. Децата вопиеха:

— Прокълнатата книга!

— Желязната тояга!

— Копието на еретика!

— Дайте го!

Никой не ме поглеждаше. Като пенеста вълна на прилив децата поеха през гората. Над главите им светеха на слънцето подхвърлени шапки, торби и тояги както над вълните се вдигат пръски и пяна.

Тъй просто и като на сън загубих Свещената книга.

7.

После — после стояхме пред опожарената къща на албигойците, които ни приеха. Албигойците, които свалиха маските си. Не исках да си спомням страшната нощ. Грееше слънце, развалините бяха измити от падналия дъжд. Тук-таме крехко заленееха стръкове трева. Наистина пепелта е добро място за тревите. Лада най-сетне глухо проговори: — Да си вървим. Ние ги проклехме. И като че ли, щом чу гласа си, сама се смая, че може да говори. Иначе все мълчеше. Тя добави:

— Защо умряха Ясен и Влад?

Мълчах. Тя каза:

— Защо дойде тук? На какво се надяваш?

Казах й:

— На мъртвите.

Някъде тук трябваше да са погребани жертвите от адската нощ. И някой трябваше да идва при гробовете им.

И наистина успях да намеря албигойското гробище — скрито в пущинаците, далеч от очите на Светата църква. То се знае, нямаше кръстове — само огромни камъни. Саркофази, които лежаха направо върху тревясалата земя. Новите жертви бяха заровени край тях, нямаше кой да дяла нови паметници.

Пладне беше, спряхме пред камъните. Изведнъж се вкамених като тях, сякаш видях призрак. Съборен на земята, лежеше гранитен паметник, по страната му, обърната към нас, още чернееше пръст. На камъка, сега легнал по гръб, бе издълбан мъж в цял ръст, висок колкото мене, вдигнал дясна ръка с разперени пръсти. Между ръката му и лицето му ослепително блестеше златен диск. Слънце беше и то светеше. На камъка кацна гълъб и потопи клюн в златото на слънцето. Пиеше вода — ваятелят бе издълбал дълбоко в камъка образа на слънцето и дъждовете го бяха напълнили с бистра вода.

Гълъбът отлетя, приближих се и надвесих лице над слънцето. То грееше. Когато го покри моята сянка, водата зейна като дъно на кладенец — и видях отразено лицето си. По него играеха слънчеви отблясъци. Не можах да се позная — брадясал бях, измършавял, с хлътнали трескави очи и стиснати устни. Това беше лицето на Боян от Земен, огряно от сиянието на кладата.

Тогава зад лицето на Боян изплува лицето на Лада — Боже, колко беше хубава. Отдръпнах се и разтърсих глава, като да се отърва от навъждение. Лада каза:

— Нашият брат посреща изгрева.

Казах й:

— Или изпраща залеза.

Слънцето на небето слизаше, блясъкът на издълбаното слънце потъмня и кръгът се превърна от златен в сребърен.

Огледахме се и видяхме прясно изровена пръст, още живи цветя и окълван хляб. Седнахме край гробището и зачакахме. Гледах близкия саркофаг. Хванати за ръце жени и мъже обикаляха околовръст камъка, издълбани еднакви като братя и сестри. Под тях вървяха един след друг елени. Главата ми се замая от това странно хоро на живота, което вечно се въртеше в кръг около камъка. Мръкна. Спахме, студено беше. Събудихме се и зачакахме изгрева като мъртвия еретик.

Слънцето изгря. И отново се вкамених. Така както седях отстрани, видях, че върху камъка с еретика е изникнало червено сърце, пронизано от първите слънчеви лъчи. То изпъкваше над камъка и червенееше, като че ли изпълнено с кръв, като че ли бе живо. През нощта водата бе замръзнала, ледът се бе издул и се бе вдигнал над камъка.

Когато небесното слънце изскочи над планините, близнакът му до ръката на еретика стана прозрачен като огромен скъпоценен камък. И се стопи. Не посмях да се вгледам отново в слънцето.

Дочакахме край гробището още един залез. Когато падна здрач, чухме стъпки. До надгробните камъни различихме сенки — висока жена в черно и двамина млади мъже. Излязох пред тях. Те спряха. Жената се вгледа в мене. Стъмняваше се, но все още можеше да се различи човешко лице. Мъжете измъкнаха мечове. Тогава до мене застана Лада и жената я позна. Тя каза:

— Ти си човекът, който не свали своята маска.

Единият мъж ми каза:

— Проклет да си.

Жената затвори устата му с длан. Лада каза:

— Ти си Адалгиза.

Адалгиза помълча и каза:

— Гълъбите дойдоха. Нашите братя питат къде е Свещената книга.

Помислих си, че Свещената книга стои до мене — друга, топла и жива книга, не като оная в желязната тояга. Словото живееше. Но албигойците не искаха само словото — искаха свещената реликва, до която се е докосвала ръката на апостол Йоан. Аз бях нейният пазител, аз трябваше да я върна.

Албигойците ни приютиха. На другия ден се върнаха съгледвачите им. Те казаха:

— Книгата е в доминиканския манастир, оттатък реката. Там е и доминиканският монах, който донесе смърт и разруха върху нашите домове. Той се страхува да тръгне с Свещената книга през албигойска земя. Пратил е вестител до Симон дьо Монфор да му даде войска.

Цяла нощ не спах.

 

На сутринта се съблякох гол и се изкъпах със студена вода. Хубаво беше да усещам тялото си. Спомням си че милвах плещите си и се удивлявах, че съм запазил мищ-ците си корави и жилави въпреки лишенията. Богомилите имаха много здраве, че плътта е сътворена от Сатаната. Всичко идеше от Бога.

Адалгиза мълчаливо ми подаде нова бяла риза. Тя не се срамуваше от голотата ми. Мълчаливо поклатих глава и навлякох дрипите си. Тогава тя опря ръце на плещите ми и това бе хубаво — имаше нежни и топли ръце. После положи двете си длани една върху друга на главата ми. Това беше богомилското „утешение“, консоламенто — най-важният жест в простото богомилско богослужение. И ми каза:

— Бог да бъде с тебе.

Лада стоеше до Адалгиза. И тя ме видя гол, както аз я видях гола в Града на мъртвите. Тя не ме докосна, само ми каза:

— Бог да бъде с тебе.

За пръв път, откак Ясен изчезна, очите й сияеха. Тя ме гледаше с почуда. Така над замразена и като че ли мъртва зимна земя най-после слиза слънчев лъч. Тя още каза:

— Ще те изпратя.

На границата на обработената от хората земя, откъдето започваше царството на неопитоменото, та вилнееха бурени, Лада попита:

— Няма ли друг изход? Казах й:

— Не.

Тогава тя се повдигна на пръсти и ме целуна по устните.

Сърцето ми пееше, докато в сенките на крайпътните дървета на гората не ме пресрещна Адалгиза. Тя ми каза:

— Наемнико, помни, че в Тулуза те чакат за книгатаата петнайсет хиляди дуката.

Тя знаеше, те знаеха за предложената от Пейре цена. Той беше успял да изпрати гълъб, преди да дойде при мене. Адалгиза каза още:

— Никой от нашите не намери ни помен, ни спомен за човек от нашите братя, който се е наричал Боян от Земен.

В оня миг не се замислих много над странните й думи. Попитах я:

— Защо ме благослови?

Тя тихо каза:

— Защото не зная дали си дявол или ангел.

И добави:

— Ти може да отиваш при Доминиканеца, за да получиш уговорената от папата цена. Но може, и аз все още вярвам. Господи, че Свещената книга те е признала за свой пазител и ти си в нейна власт. Върви — ако си предател, нека моята благословия се превърне в проклятие. Мое, на мъртвия мой съпруг и на тримата мои мъртви синове.

8.

Лежах по корем върху скала над реката и гледах манастира на доминиканците. Усещах как сърцето ми бие, опряно в топлия камък.

Не подобава на човек да лежи по корем и да дебне като гладен хищник. Човек трябва да стои изправен.

Лежах и изведнъж света около мене избледня и изчезна — нямаше манастир, планина и река. Лежах в средата на безкрайна пустиня. Не бях Анри, не бях Боян, а само човещко съшество, проснато на ръба на вечността. Целият ми живот досега — битките, женските ласки, блъскане за хляб и злато, — всичко остана зад мене, един въртоп от страсти и глупости, диво желание да се самозамая и самоизмамя, да избягам и да се отдалеча, да забравя за този миг — че ще застана самотен на ръба на вечността.

И застанах. И вие ще застанете някога. А може и да сте щастливи като животните, та съдбата ще ви изхвърли от въртопа на суетата направо във водопада към дъното без да ви остави да увиснете на тази скала над пропастта — след бурята и вълните, на пустинния бряг.

Не зная дали мигове или вечност стоях извън света и извън времето, сам със себе си. Видях се, прозрях се, презрях се. И се върнах.

„Но аз имам избор!“ — каза Анри. Боян каза: „Не, нямам избор.“

Да, страхувах се от това, което ме очакваше в манастира.

Можеха от вратата да ме грабнат и да ме завлекат в подземията, откъдето нямаше да изляза. Но като че ли повече се страхувах, че Доминиканеца може да ми прости. И аз да се кълна във вярност, и той да ми вярва — докато дойде мигът, в който отново щях да му изменя и да го ударя, а той да прошепне: „Ти, един Дьо Вентадорн…“

Питах се дали Боян от Земен би могъл така като мен ден след ден да хвърля в огъня честта си, достойнството си, мъжествеността си. Да хвърля в огъня хора, които обича — заради един свитък пергамент, кожа на отдавна мъртво теле. Боян скочи в огъня, но това беше миг звезден и върховен. А можеше ли той да хвърля в пламъците — не за мигове, а ден след ден, — майка си, жена си, децата си едно по едно?

Човекът мислеше, а звярът изучаваше манастира — крепост, в която диреше пролука да се измъкне. Ако дойдеше миг да избягам — с книгата, само с книгата.

Влязох в манастира на доминиканците като просяк. Спряха ме в широкия вътрешен двор, ограден отвсякъде с постройки. Казах, че търся доминиканския монах, дошъл отскоро от Рим.

След немного и немалко време от някаква ниска врата излязоха четирима въоръжени мъже. Не бяха нито монаси, нито войници. Облечени бяха като пешаци, само че носеха прекалено много остриета по себе си. Доминнеца ме беше видял отнякъде и бе пресметнал, че четирима мъже стигат.

Поведоха ме като опасен пленник към ъглова кула над реката. Зорко се оглеждах, защото беше лесно да вляза, но щеше да е мъчно да изляза.

На измазания с вар зид на кулата чернееше надпис „Домус инквизиционис“. Над него — палмата и звездата на доминиканците и гълъб, който носи маслинена вейка. И тук гълъб. Около гълъба надпис „Туа Рура“, ще рече „Твоите селения“. Влизах в Божиите селения, оставях едничкия си живот в Божиите ръце.

От тъмното приземно помещение нагоре тръгваше каменна стълба. Изкачихме я, отвори се тежка врата и влязох в горницата, която заемаше цялата площ на кулата. А кулата бе голяма. С мене влязоха двамина от стражите ми, хванали ме с левите ръце за лактите, сякаш ме подкрепяха. Когато вратата се затвори зад нас, чух, че отвън тежко пада резе. В същия миг с десните си ръце стражите опряха в кръста ми тънки ножове. Мислеха се за много опитни и навярно бяха опитни.

Зад дървена маса седеше Доминиканеца. Изправи се. Гледаше ме с тържество и с някакво странно удивление. На масата лежеше свитъкът на Свещената книга, под масата бе търкулната желязната рогатина.

Огледах се, както винаги оглеждам мястото, където ми предстои двубой. Понякога едно мокро петно може да те подхлъзне и да ти струва живота. На каменния под наистина имаше петно пред масата колкото от разлята чаша вино, но то беше изсъхнало. В тази страшна стая не можеше да се отгатне какво е оставило петното — кръв, бълвоч, разтопено масло, кипяща вода, горящи въглени.

Стоях в стая за изтезания. Повечето от уредите за измъчване познавах — куки, ремъци, клещи. Духало — до огнище, от което се разливаше червено сияние. Котел с три крака — за топене на масло и олово. Колелета и стълби за разтягане. Остра пирамида, на която трябваше да сядат клетите еретици. Имаше някакъв уред с железнилъчи като слънце — не знаех за какво служи. Тъкмо зад Доминиканеца на стената бе закачена медна маска с изблещени очи, с рога и с фуния в устата. С нея наливаха вода с устата на човек, докато се подуе като жаба. Но защо беше маската? Може би се страхуваха да гледат лицето му. До маската висеше кръст — скован от две сурови цепеници, с чепове и остатъци от окастрени клони, груб и жесток. Отдясно висеше разпятие, Христос с трънен венец, от които капеше кръв, целият в рани. Господи, колко ли страдаш, като гледаш мъките на хората, които се опита да спасиш.

Оттогава минаха много години. Влизах поне в дузина стаи за изтезание — като войник, който ги руши, и като затворник. Тогава, когато се изправих пред Доминиканеца, още не знаех какво е то изтезание. По-добре — може би щях да се изплаша.

Доминиканеца изглеждаше променен, сега никакво повдигане на ръцете и никакви пронизителни погледи не можеха да ми напомнят за Доминик, наречен Свети. Доминик се извисяваше като огромно дърво, в чиито клони гнездяха гарвани, но пееха и славеи. Човекът пред мене бе издялан като кол, който можете да послужи за ограда наред с други колове. А върху изострен кол от ограда можеш да набиеш човек. Бях виждал хора, набити върху колове, бях видял и хората, които забиха коловете в живи тела. По-добре да не бях виждал.

Доминиканеца каза:

— Ти си луд.

Казах му:

— Какво друго можех да сторя?

Той ми каза:

— Да бягаш, да бягаш — докато те стигне Божието възмездие.

Казах му:

— Ангелите пеят, когато в рая влиза разкаял се грешник.

Той седна отново с ръце върху масата. Гледаше пртите си, сякаш се чудеше, че успява да ги укроти, докато би трябвало да ги свива в пестник, да удря по масата — може би и да ме удари в лицето. Той ми каза:

— Ти измами доверието на светия отец.

Казах му:

— Вярвам на Светия отец, да бъде благословено името му, но не вярвах на тебе. Мислех си, че ще вземеш книгата и ще ме отстраниш от пътя си. Сетне ме победи алчността — еретиците ми даваха петнайсет хиляди дуката.

Когато изрекох това признание, вперих поглед в очите на Доминиканеца. Като при боя с мечове очаквах да видя в очите му проблясък на мисълта му, преди да я изрече. Вървях по тънкия лед, който покриваше студената му душа. От Доминиканеца зависеше да реши колко е тежината ми — дали да ме остави да сторя още крачка по тънкия лед, или да се проваля в мразовитата бездна.

Той можеше да прецени, че моята алчност е толкова силна, че бих могъл да дойда, за да се опитам да взема книгата заради купа албигойско злато. Би могъл веднага да реши — този човек е опасен — и не знаех как ще продължа да се боря.

Но презрението и погнусата, които изпитваше към мене — наемника, — заслепяваха дотолкова неговата бдителност, че той намери в думите ми само потвърждение на своята омраза и недоверие. Аз бях този, когото виждаше — окъсан, изподран, готов на всякакви унижения, за да получа шепа злато. Претегли ме и ме намери лек и жалък. От този миг нататък той беше победен, той загуби борбата.

Каза ми:

— Не бързай да говориш. Ще изречеш признанията си сред кръв и сълзи и тогава ще ти повярвам. И всяка твоя дума трябва да бъде записана. Защо дойде? На какво се надяваш?

Казах му:

— На милосърдие и справедливост.

Той се засмя.

— Милосърдие? Справедливост?

Казах му:

— Аз намерих Тайната книга. Аз я взех от еретиците. Вие я търсите от двеста години, щяхте да я търсите още двеста.

Той каза:

— Само за това, че си докосвал книгата, заслужаващ смърт.

И таз добра — как се надяваха да открадна книгата, без да я докосвам? Или бях осъден на смърт още в оня ден, в който пристъпих в Светия ангел?

Докато говорих, разхлабвах мишците си. Усетих как стегнатите жили по врата ми омекват. Раменете ми се отпуснаха. Двамата ми стражи все ме държаха с левите си ръце за лактите, а с десните си ръце още опираха върховете на ножовете в кръста ми. Моето отпускане ги зарази. Пръстите им се разтвориха, остриетата се отдръпнаха от тялото ми. Трябваше да говоря, казах на Доминиканеца:

— Искам да отида в Рим и да прося милост от Светия отец.

Доминиканеца се изправи. Пое си дълбоко дъх и ми каза:

— Да, ти ще отидеш в Рим. Но като купчина трепереща плът, която може само да моли за милостива смърт. И в една от делвите на Светия ангел ти ще се удавиш в изпражненията си, както си искал да се давиш в злато.

Казах му:

— Ето затова бягах от тебе. Заради омразата, която усещах. Заради скритата ти жажда да причиняваш болка на ближния си и да се радваш на страданията му.

Той поклати глава и затвори очи. Лицето му се промени — заприлича на мървец. Сега видях колко е мършав. Каза ми:

— Да не мислиш, че съм щастлив, като стоя на мястото на съдия? Но сам Бог е бил първият инквизитор. Той разгроми въстаналите ангели. Той разгони строителите на Вавилонската кула. Той наказа Каин. Сетне Бог стовари това право и тази тегоба върху плещите на светия апостол Петър, а той я прехвърли на светите римски отци. А те я дадоха на светия отец Доминик. Сам Спасителят е изрекъл: „Който не пребъде в мене, той бива изтръгнат като вейка и ще изсъхне. А сухите вейки ги събират и ги хвърлят в огъня. И те изгарят…“

Долових в думите му вълнение, той като че ли търсеше оправдание за това, което се готвеше да стори. Дали не можех да намеря пролука в неговата броня на нетърпимост и непреклонност?

Той каза:

— Чуй думите на свети Августин. На младини той бил манихеец ще рече — богомил. Получил просветление чак на трийсет и две години. Не го знаеше, нали? Свети Августин е написал: „Бащите наказват своите деца. Бог в своето милосърдие постъпва по същия начин с хората. Да се накаже, да се изтезава еретик, значи да му бъде въздадена любов.“

Думите му бяха тържествени и искрени. Казах му:

— Значи ти ме обичаш?

Той каза:

— Ще те спася въпреки волята ти.

Казах му:

— Помня думите на кардинал Уголино ди Сени — нетърпимост, нетърпимост, нетърпимост.

Той каза:

— Това е обратната страна на същата тази любов. Опитах се да намеря присмех в изпълнената ми с горчивина уста.

Казах му:

— Любов и нетърпимост… Дай ми чаша вино, да полея тези странни думи, за да видя какво ще поникне.

Той поклати глава:

— Свърши времето на виното, дойде времето на сълзите и скърцането със зъби.

Престорих се на уплашен — което не беше трудно, тъй като мраз полази по гърба ми. Погледнах към бойницата, пред която висеше хоругва, с кучето и факлата в зъбите му. Хоругвата не закриваше напълно бойницата — виждаше се парче синьо небе. Тъй тихо беше, че чух водата, която миеше основите на кулата.

Казах на Доминиканеца:

— Меа кулпа, меа кулпа, меа максима кулпа. Разкайвам се.

Доминиканеца се изправи — готвеше се да си тръгне, да ми обърне гръб. Преди мислех, че копнее да сломи волята ми, да види как се пречупвам. Но аз бях пречупен, не бях достоен противник за него. Други щяха да изтръгват стонове от устата ми.

Той каза:

— Меа кулпа. Моя вина. Разкайвам се. Знаеш ли как ловят пиявици? Карат пленника да влезе до шия в блатото, пълно с пиявици. Те се лепят по него и смучат кръвта му. Тогава той излиза и господарите му отлепват пиявиците от тялото му, за да ги продадат. И пак го карат да влезе в блатото. И така — докато умре от изтощение, с изпита кръв. Ти си такъв пленник на злото, рицарю Анри. Ти се въргаляш в блатото на пороците си и по тебе като пиявици се лепят седемте смъртни грях и смучат душата ти. После ти излизаш на брега, просваш се в нозете на Светата църква и вопиеш: „Меа кулпа! Разкайвам се!“ И опрощението на църквата те очиства от прегрешенията ти. Но ти с отслабнала душа пак влизаш в блатото. После пак се разкайваш. Докога?

Рухнах на колене, той се извиси над мене.

Доминиканеца ме нарече човек, който събира дяволските пороци. Дедецът ме нарече човек, който събира зърната Божие злато. Навярно бях и такъв, и онакъв. Бях и Анри, и Боян. Но и двамата искаха Свещената книга.

Доминиканеца протегна ръка и взе книгата, Не трябваше да я докосва.

Разперих с бързо движение двете си ръце и ударих с ръбовете на дланите си двете тъпи и безмозъ твари, които си мислеха, че ме държат. Те се стропо като отсечени дървета. Прескочих масата и хванах Доминиканеца за гърлото. Зениците му се разшириха, той ме гледаше не със страх, не с омраза, а с удивление. Ударих го само веднъж между двете очи. Защо не го убих?

Останах изправен, тримата мъже лежаха в крака та ми. Свитъкът на Тайната книга се бе търкулнал към огъня. Отблясъци от пламъците зачервяваха пергамента. Зашо не пламна?

Не се наведох веднага да вдигна книгата. Дишах дълбоко и равномерно. Усетих как ударите на сърцето ми затихват и се успокояват. Тогава скрих книгата в нейното желязно гнездо и грижливо запечатах рогатината. И с тази желязна тояга изкъртих решетката на прозореца над реката. Какво беше за Свещената книга някаква си ръждясала решетка?

Скочих в реката.