Антон Дончев
Странният рицар на свещената книга (10)

1.

Слънцето залязваше. Ако човек ни гледаше отстрани и отдалеч, ние тримата навярно сме били като излезли от ония рисунки, които украсяват страниците на рицарските песнопойки. Черен път между огромни кестени, на пътя рицар и пажът му. След тях — верен васал. Далеч напред, вече забулени в синкава мъгла, мъжделеят бледите очертания на рицарски замък. Сенките са меки и дълги, над земята и хората витае сънлив покой и предвечерна умора.

Отблизо всеки би видял, че конете едва-едва се влачат, провесили глави до земята. Ние дремехме в седлата, клюмнали над конските гриви. Приспивно шумяха невидими ручеи, мекият път поглъщаше тропота на копитата.

Завой — и пред нас се ширна поляна. Дърветата бяха изсечени, за да сторят място на няколко ниски постройки от дърво и камък. Най-високата бе странноприемница. Под стряхата висеше изкривен дървен щит — навярно най-доброто произведение на местен живописец — чудовищна глава на глиган с бели бивни, извити като рогове.

Влад спря коня си, едва не се блъснах в него. Конят на Лада сам спря, тя не вдигна глава. Когато се изравних с Влад, погледнах лицето й. Изглеждаше унесена, както бе измършавяла и изтощена, наистина приличаше на момче.

Влад погледна глигана на гърдите си и свали забралото на шлема си, сякаш щеше да се нахвърли с наведено копие срещу дървения щит. Побутнах Лада по рамото и казах:

— Мисля, че влязохме в земите на барон Д’Отарвил.

2.

Кръчмарят едва не умря от страх, като видя изтъркания глиган върху гърдите на Влад. Само успя да промълви:

— Господарят…

И се просна в краката му. Влад величествено мълчеше.

Няма да забравя шествието, което се изниза пред нас, седнали в опушената горница. Само ние бяхме — тримата. Начело вървеше кръчмарят и носеше огромно блюдо с риба. Дебелата му жена крепеше върху главата си тава с прасенце. Пораснала дъщеря — вече дебела като майка си — притискаше към едрите си гърди кошница с портокали и ябълки. Три дребни деца преплитаха крака под тежка делва с вино, три оловни чаши и огромен кръгъл хляб. Последно вървеше мършаво куче, вперило поглед в блюдата.

Господи, какво си спомням… Ние бяхме изгладнели, уморени и не можехме да се преборим с изкушението да вкусим тези дарове на благодатната френска земя.

Но вестите летели по-бързо, отколкото пресмятахме. И при нас дошла, без да я позная, баронеса Д’Отарвил. За нея спирането на барона в първата кръчма било съвсем естествено — тя мислела, че мъжът й ще поразпита за нейното весело властване в замъка, докато той е воювал по светите места.

Тя влезе при нас облечена като прислужница. Не успя да види лицето на Влад, макар да се навеждаше, уж че налива вино в чашите, като почти докосна с едрите си гърди шлема му. Влад се хранеше с лице към стената, а забралото на шлема му бе спуснато.

Но после се разбра, че на стената имало прикрит отвор, през който баронесата видяла лицето на Влад.

Помня го, зная какво е видяла. Когато връщам образа на Влад в спомените си, често виждам това лице.

Дългият път и служенето на Свещената книга бяха изваяли лицето на Влад с нова, мъжествена красота. Стопи се тази детска пълнота и свежест, загорялата кожа се изпъваше по едрите кости. Влад смучеше портокал, рязнал бе плода и твърдите мъжки устни сякаш го целуваха. Пламъците на светилниците и огъня в огнището оживяаха лицето му с игра на светлини и сенки. Късата брада го правеше по-зрял и по-мъжествен.

Влад затвори очи, за да се откъсне от света наоколо, да изпие до дъно този миг на отдих и блаженство.

Зад стената баронесата също затворила очи. Това разбира се, не бил нейният съпруг. Но дрехите били на барона. Тя трябвало да узнае съдбата му.

3.

Останахме да спим в странноприемницата — Лада клюмна още на масата, — всички в широката горница с огнището. Посред нощ ме събуди протяжният, зловещ вой на вълк, който зове луната. Отворих очи и видях кръчмаря на колене пред образа на Богородица, скрита в малка ниша до огнището.

Събуди се и Лада. Докато спеше, тя си беше оная невинна чиста девойка от пещерата, тя не можеше да скрие, че е жена. Като нахлузи шлема си, лицето й стана строго и враждебно. Тя каза:

— Вълци.

Кръчмарят изохка:

— Хора са. Върколаци.

Скочих на крака, чак сега видях, че Влад го няма. Втурнах се нагоре по стълбището.

И още зад първата врата, която блъснах, намерих Влад. И баронесата.

Полуголата жена седеше на коленете на полугодия Влад. Тя беше богато надарена с гръд и бедра, но в обятията на Влад изглеждаше крехка и нежна. Лицето на Влад грееше едновременно от копнеж и от тъга. Навярно не е било много трудно да се прелъсти дете като Влад. Въздъхнах и казах:

— Владе, ела.

А на жената казах:

— Махай се.

Познах, че е прислужницата, а и на пода бяха струпани бедните й одежди. Не мога да скрия, оглеждах полуголата жена.

Тя скочи на крака и кресна:

— Клетнико, как смееш да говориш така с една баронеса Д’Отарвил!

Отпуснах голия си меч и опрях острието в пода. Успокоих се, че намерих Влад. Казах й:

— Барон Д’Отарвил… Баронеса Д’Отарвил… Пълно е с благородници. Дори аз съм барон.

Тя се задушаваше от бяс. Обърна се, без да се грижи за това, че ми показва нещо, което обикновено се крие от непознати мъже. Наведе се над ракла, измъкна плащ и се наметна. Само някакъв си плащ, само една вирната глава — и аз приклекнах на едно коляно. Изрекох с разкаяние:

— Госпожо…

Тя святкаше с очи и зъби. Казах й:

— Простете ми, че не познах една дама без… в дрехите на прислужница.

Тя ме попита:

— Кой сте вие? Казах й:

— Аз съм барон Анри дьо Вентадорн.

И прехапах езика си. Но Влад не разбираше ни дума от разговора ни. Той бързо бе навлякъл доспехите на барона.

И в този миг вратата с трясък се разтвори и на прага застана Доминиканеца. Зад него се блъскаха поне десетина души с извадени мечове. Доминиканеца кимна с глава и двамина опряха мечовете си в ребрата на Влад. С бързо движение баронесата с гола ръка отстрани мечовете.

Доминиканеца каза:

— Госпожо, този човек е българин, еретик. Баронесата тържествено изрече:

— Този човек е моят съпруг — барон Бертран д’Отарвил.

Доминиканецът онемя. Онемях и аз. Първи проговори монахът.

— Госпожо, аз съм легат на Светия отец. Повтарям този човек е българин и еретик. Тя каза:

— Това е моят съпруг.

Доминиканеца каза:

— Когато вашият съпруг е поел светия кръст, той е бил на тридесет години. Оттогава са минали още двадесет. Това прави петдесет.

Баронесата каза:

— Моят съпруг се сражаваше за освобождаването на гроба Господен. И Господ го благослови с нова младост. Или ти не вярваш, че Бог може всичко?

Изведнъж разбрах, че само наглед поведението и думите на баронесата изглеждат напълно налудничави. Същото разбра и Доминиканеца. Той въздъхна и предпазливо каза:

— Госпожо Д’Отарвил, тъй рядко виждаме да стават чудеса в наши дни.

Баронесата промълви:

— Само заради нашата слаба вяра, Доминиканецо. Много се молих Богу, вече мислех, че съм вдовица. Ти не познаваш силата на вдовишките сълзи…

Доминиканеца каза решително:

— Госпожо, невъзможно е.

Тя каза:

— Ще видим.

Той каза:

— Вие имате васали.

Тя каза:

— Но имам чичо кардинал, сестра, женена за херцог, и братя в свитата на френския крал.

Доминиканеца загуби самообладанието си.

— Това е лудост. Дайте ми този човек. Имам повеля от устата на самия свети папа да го намеря жив или мъртъв. Дайте ми го — ако душата му е чиста, ще се върне при вас чист.

Баронесата каза:

— Душата на човека в нашия земен свят е в тялото му. Не ви давам тялото на този мъж. То ми трябва. Доминиканеца млъкна. После тихо изрече:

— Размислете до разсъмване. Ще извикам самия Симон дьо Монфор.

Баронесата каза:

— Ще ти кажа нещо от Светото писание: „Човек загива и с него загиват намеренията му.“

Доминиканеца гордо се изпъчи, по хищното му лице се изписа презрение. Рече й:

— Кого заплашвате?

Баронесата каза:

— Никого. В света нещата са преплетени много сложно и много объркано, Доминиканецо. Нима докосвам тази кана?

Тя се приведе и полека задърпа покривката върху ниска масичка. На масичката имаше кана с вино. Всички втренчено гледахме ръката на баронесата. Горкият Влад не разбираше нищо и местеше поглед от лице на лице. Баронесата неумолимо притегляше каната към ръба на масичката. И каната падна и се строши. Червено вино оплиска моите ботуши и сандалите на Доминиканеца.

А в стаята се втурна воин и викна:

— Шайка с маски на вълци отвлече момичето. Влад възбудено ме хвана за ръката.

— Какво е станало?

Нямаше как да не му кажа:

— Отвлекли са Лада.

Той изрева като звяр, хвана баронесата и я вдигна нагоре, докато лицето й се изравни с неговото лице. Тя му се усмихна с безкрайна нежност. Изведнъж се досетих и бързо казах:

— Доминиканецо, книгата е в момичето.

Не знаех кой е отвлякъл Лада, но само с помощта на Доминиканеца и баронесата можех да я открия. Дотогава Свещената книга щеше да е в безопасност. Какво шеше да се случи по-сетне, щях да мисля, като му дойде времето.

4.

Тук би трябвало да разкажа за игуменката и за хората-вълци. Но това е помен и песен за Влад.

Игуменката на близък манастир бе разбрала от самия Доминиканец, че търси Свещената книга на богомилите. За нея тези богомили бяха поклонници на дявола. И тяхната книга можеше да направи човека, който я притежава, господар на света, защото с нея можеше да бъде извикан самият Сатана. Тъй игуменката за своя сметка се включи в гонитбата на Свещената книга и доведе хората-вълци.

Когато излизахме от странноприемницата, помолих да отида до коня си. Доминиканеца вървеше до мене. Взех нещо от седлото и с крак избутах рогатината под купчина сено. Влад ме видя.

5.

Когато разбрахме, че Лада е отвлечена в свърталището на хората-вълци, развалини на римски град, аз и Влад успяхме да избягаме от Доминиканеца. Надявахме се сами да открием и освободим Лада. Знаехме вече къде е мъртвият град. Промъкнахме се в града и ни плениха. Хора с вълчи маски изскочиха направо от земята, като отмятаха мраморните плочи — същински мъртъвци, които напускат гробовете си. Развалините бяха прорязани от канали, високи или дълбоки човешки ръст, в които можеше да се ходи изправен. Тъй вълците можеха Да стигнат под земята навсякъде из града.

 

Нощ беше. Между повалените колони на някакъв храм разбойниците разпалваха висок огън. Около него се Мотаеше като сянка прегърбена вещица.

Аз бях завързан пред висока плоча, на която бяха издълбани образи на мъж и жена. Мъжът водеше жената Надолу по стръмни стъпала, в преклонените глави и сведените гърбове личеше безпросветно отчаяние и дълбокапечал. Изправен бях, на врата ми беше вързано въже, преметнато през каменен корниз. Държеше го някакъв ухилен безумец, който всеки миг можеше да ме удуши, ако дръпне въжето.

Лада бе завързана в рамката на каменна врата с вдигнати нагоре ръце. Нямаше шлем и русата й коса светеше разпиляна на светлината на огъня.

Влад бе завързан седнал, облегнат на мраморен олтар между сведените рога на свиреп бик, окичени с гроздове. Могъщите му мишци светеха на огъня, облени в пот и кръв. Изглеждаше така, сякаш можеше да се изправи и да вдигне със себе си целия олтар.

Наоколо бяха наклякали или налягали по корем няколко десетки от хората-вълци. Някои още носеха отвратителните вълчи маски. Приличаха на кучета, заобиколили дълго преследван дивеч, готови всеки миг да се хвърлят и да го разкъсат. Главатарят на тези изверги седеше пред мене на каменно стъпало, което не водеше наникъде. Дясната му ръка висеше, превързана с черен парцал — Влад го беше подържал няколко мига в мечите си обятия. Всички мълчахме, като че ли си отпочивахме след отчаяната схватка, в която ни плениха.

Разнесе се звън на метал като пеене на камбана. Звуците бяха ту по-силни, ту по-слаби, ту по-високи, ту по-ниски, сякаш някой удряше по някаква решетка.

Главатарят каза:

— Вещицата.

След малко в кръга светлина от огъня влезе игуменката. Тя бе загърната с плащ, който кой знае защо бе вдигнала до очите си. Но очите й добре се виждаха. Тя ни огледа и каза:

— Къде е книгата?

Главатарят повдигна плещи.

— Баронесата плати да хванем лъжливия барон — оня с глигана на гърдите. Другите хванахме покрай него.

Игуменката каза:

— Ти си като рибар, който е хванал риба, в чийто корем лежи бисер. И не знае за съкровището.

Вълкът каза:

— Говори като хората — тук не е черква.

Игуменката каза:

— Тези хора пренасят Свещената книга на богомилите — поклонници на дявола. Тази книга може да те направи господар на света. В нея са скрити заклинанията, които дават власт над демоните. Те могат да изпълнят всяко твое желание.

Вълкът се засмя:

— Ако имаха власт над рогатия, нямаше да стоят вързани като агнета пред заколение. Предпочитам златото на баронесата пред власт над демоните.

Игуменката каза:

— Ако не извикаме Сатаната, ще върнем книгата на папата. От столетия Рим дири тази книга.

Главатарят каза:

— Виж — това е разумна приказка. Защото, ако не извикаме дявола, трябва да се разправяме с баронесата. А тя е жив дявол.

Те говореха пред нас, пленниците, все едно че ни нямаше. Наистина Лада и Влад не разбираха ни дума. Но какво значение имаше дали ги чуваме? За тях ние бяхме вече мъртъвци.

Мъжът-вълк приближи Лада с нож в ръка. Попита я:

— Къде е книгата?

Казах му:

— Тя не разбира говора ти.

Той не ме погледна, а хвана яката на Ладината кожена риза и със замах отряза голямо парче от кожата. Бялото рамо на Лада светна на огъня. Главатарят се върна при игуменката и посочи някакъв човек все още с вълча маска.

Тогава Влад се изправи на крака, вдигнал на гърба си Мраморния олтар. Моето налудничаво и разсеяно предположение, че българинът би могъл да стане, понесъл целия олтар, внезапно се сбъдна като в съновидение. Той стоеше едва прегърбен, с лице, което по-добре да не си спомням. Мишците му оплитаха гърдите и ръцете му като изпънати въжета, които всеки миг ще се скъсат. Но се скъсаха ремъците, вързали го за олтара. Мраморната глава с рогата и гроздовете с тътен се тръшна върху плочите — тя тежеше поне десет пъти колкото човек. А човекът излетя нагоре. Страшен рев вкамени хората-вълци. Влад скочи сред огъня и грабна пламтяща цепеница. Завъртя я в огнен кръг. Очите му горяха червени, огрени от пламъците. Остатъците от дрехи по него пламнаха. Той риташе главни и жар срещу хората-вълци и игуменката. Изведнъж си спомних дявола от пещерата на богомилите — но сега лицето на Влад беше по-страшно от маската на дявола.

Това, което стана по-сетне, видях в агония и ужас, полузадушен от въжето, което въодушевеният ми страж дърпаше като въже на камбана. И главата ми биеше като камбана пред пожар. Изправих се на пръсти, но все едно — от време на време висях като обесен. Разумът ми се замъгли, очите ми изскочиха от орбитите. Виках — дали пред смъртта, дали от възторг, не зная.

Влад вилнееше между вълците. Вместо те да го гонят, той гонеше тях. Под страшния му горящ кривак се късаха пламъци, летяха искри. Косата му се вееше — и тя ли гореше? От размахването кривакът пламна целият като огнен меч.

Камък удари Влад по тила. Той се просна по очи. Въжето се отпусна, почнах да дишам.

Когато светът се проясни, видях, че Влад отново е вързан за олтара, но сега с някакви корабни вериги. Четирима мъже вдигнаха отчупена колона и я отпуснаха върху нозете на Влад. Предводителят на вълците седеше на старото си място, до него стоеше изправена игуменката. Само че преди бе превързана само едната ръка на мъжа, се га той имаше превръзка и на челото. Вълкът изръмжа възхищение и почуда:

— Ти не си поклонник на дявола, а самият дявол. Влад мълчеше утихнал, отпуснал глава на гърдите си.

Вълкът каза:

— Вдигни главата му, да гледа.

Моят изверг с въжето вдигна главата на Влад. Очите му бяха затворени.

Човек-вълк бавно се приближи към Лада. Сега и аз исках да затворя очи, но не успях.

Вълкът дълго избира мястото, за да отреже своето шарче кожа. Накрая с дълъг разрез разпори кожените дрехи на Лада от кръста до коляното. После трети, четвърти човек отрязаха парчета от кожената дреха. Лада засвети цялата гола. Тя висеше на завързаните си ръце.

Игуменката застана пред мене. Все още държеше с една ръка плаща, вдигнат пред устата си. Говореше глухо, като изпод земята:

— Къде е книгата?

Казах й:

— Не зная.

Аз бях Боян от Земен, а той не познаваше милост към земната плът. Нито към своята, нито към чуждата. До Лада с накуцване дойде старицата, която подклаждаше огъня. С ужас видях, че е млада жена, цялата в белези, с изпочупени зъби. Тя вдигна ръка. Сви пръсти и между тях блеснаха остриета. Тия стоманени нокти слязоха към лицето на Лада.

Най-после затворих очи. Но не можех да затворя ушите си. Чаках нечовешкия вик. Извика Влад — съвсем го бях забравил.

— Спрете!

Отворих очи. Всички го гледахме. Той каза:

— Ти си жена. Закълни се, че ще пуснеш Лада.

Повторих думите му на провансалски. Игуменката каза:

— Заклевам се.

Казах на Влад:

Владе, мислиш ли, че спасяваш Лада? Той ми каза: — Ти не си човек.

Наистина — човек ли беше Боян от Земен? И Влад им каза къде да намерят Свещената книга.

6.

Чакахме дълго, нощта като че ли беше безкрайна. Празен бях като спукан мех, от който виното бе изтекло. Дори не исках да се боря за живота си. Дори не исках всичко да свърши. Нищо не исках.

Двамина хора-вълци се върнаха. Те носеха желязната рогатина и я положиха в краката на главатаря си. Той измъкна нож и успя да изкърти парчето дърво, с което я бях затъкнал. Изтръска рогатината. Бавно като змия от дупката си навън се плъзна и легна върху мръсната мраморна плоча свитъкът със Свещената книга.

Влад каза:

— Освободи Лада.

Игуменката не му отговори. Тя се наведе и разчупи печатите. Книгата се разгъна като жива, сякаш разтваряше криле. Няколко пергаментни листа се разпиляха в краката ми.

Внезапно главатарят-вълк изтръгна пергаментите от ръцете на игуменката. Прекрачи към мене и вдигна най-горния лист пред очите ми. Каза ми:

— Чети!

Игуменката каза:

— Не пред всички…

Гневно ръмжене я накара да млъкне. Хората-вълии чакаха.

Господи, така ли трябваше да видя разтворена Свещената книга…

Затворих очи, отворих ги. На светлината на огъня виждах добре пергамента, макар върху листа да се плъзгаха едва уловими сенки като облаци върху равно поле.

Книгата бе написана на глаголица — старата азбука на българите. Не можех да разчета нито едно от тези ъгловати, странни, объркани писмена. Казах на игуменката:

— Не разбирам езика на книгата. Тя изкряска като сърдита и злокобна нощна птица.

Тогава се чу гласът на Лада:

— Аз мога да чета книгата.

Те не я разбраха. Аз преведох думите й. Игуменката пое пергамента от ръката на човека-вълк и го поднесе пред очите на Лада. Каза й:

— Чети.

И Лада зачете. Не личеше по гласа й, че е висяла на ръцете си дълги часове, преди да пленят мен и Влад. Тъй чух гласа на книгата, защото това не беше гласът на Лада. И аз повтарях, и аз четях книгата.

Лада каза:

— Ще говоря. Отворете ушите си и душите си и дано някой от вас запомни словата на тази книга. Понякога и зърната, паднали на камък, успяват да поникнат…

Тя се приготвяше да проповядва. Тя не четеше книгата, защото я принуждаваха, тя искаше да приобщи тези хора-зверове към животворното Йоаново слово.

И тя каза:

— Аз, Йоан, ваш брат, който участва в скърбите, за да бъде съучастник и в Небесното царство, и в търпението на Исуса Христа, когато на Тайната вечеря се бях облегнал до гърдите на Господа Нашего, рекох…

Повтарях като странно ехо тържествените слова. Хората-вълци слушаха, проснати по плочите, приклекнали или облегнати на камъните. Сплъстените коси, брадите, разрошената вълча козина — те поглъщаха светлината на огъня, не я отразяваха. Само тук-таме светеше око или гола човешка кожа — чело, ръка, рамо. Тези хора, те бяха като вкаменени. Те още не се бяха измъкнали от обърканата, космата същност на първобитното — босите им крака като корени опипваха пролуките между камъните, сякаш искаха да смучат сокове направо от земята.

Лада говореше:

— И пак аз. Йоан, попитах Господа… И той ми каза: Моят Отец преобрази лицето на Сатаната заради неговото високомерие. Светлината му бе отнета, лицето му стана с цвета на нажежено желязо и съвсем се уподоби на човешките лица.

Лицата на хората-вълци светеха на пламъците като нажежени железни маски. На тези изваяния, неогрени от разума, Лада четеше книгата. Вярваше ли тя, че наистина словото може да стигне до сърцата им?

Изведнъж прогледнах и проумях. Лада не четеше книгата. Гледах я и не вярвах. Очите на Лада бяха затворени. Разбрах — тя знаеше Свещената книга дума по дума. Дедецът ме беше изпратил не само да пренеса тленния свитък на Свещената книга, аз трябваше да заведа до албигойците и тази жива книга, тази жена-дете.

А тя говореше:

— После Сатаната намисли да направи човека да прилича на него и да му слугува. Той заповяда на Ангела на Третото небе да влезе в глинено тяло, а после заповяда на Ангела от Второто небе да влезе в женско глинено тяло. Ангелите, като видяха, че са облечени в смъртна форма и са различни — ще рече мъж и жена, — много плакаха. После Сатаната им заповяда да извършат плътско деяние — съвкупление… със своите глинени тела…

Ръцете на игуменката трепереха. Тя поднасяше лист след лист към лицето на Лада, но не забелязваше, че пергаментът тъне в сянка, не разбираше, че момичето не чете, а говори нещо свое — дори може би не това, което пише на пергаментите. Когато произнесох „съвкупление“ — думата на провансалски звучеше много по-грозно, — игуменката потрепери и свали листите. Но откъм хората-вълци се разнесе ръмжене и тя вдигна ръце.

Намерих сили и откъснах поглед от лицето на Лада. Погледнах Влад. И това лице често иде в спомените ми — гордост, смайване, обожание — да, той обичаше тази жена — и отчаяние, че не може да се бори за нея.

Лада говореше:

— И ето — продължи Исус — моят Отец ме изпрати на тоя свят да разкрия на людете как да познават злите намерения на дявола. И когато Сатаната узна, че съм слязъл от небето, изпрати един ангел, който взе три дървета и ги даде на Мойсея, за да ме разпнат на тях. Тези дървета досега се пазят.

Лада говореше, аз виках. Тези съкровени слова, които трябваше да се четат на свещ, с тих глас, аз ги крещях, гласът ми прегракна. Хвърлях словата като камъни в мрака. Слушаха ли ме? Да, слушаха. Дали мислеха? Господи, дано една-едничка мисъл да остане в сърцата им, дано едничко семе да падне в пръстта между камъните, дано някой — дори само един от тях — да попие словото, както земята попива дъждовните капки. И може би напролет щеше да покълне и разцъфти цвете. Поне един човек, Господи, та жертвата на Боян от Земен, на Ясен, на Влад, на Лада да не бъде напразна.

Не се молех за себе си. В тези предсмъртни мигове този глас не беше моят. Повтарях чужди слова, те не бяха мои.

Неочаквано игуменката с бяс запрати пергаментни-те листи в лицето на Лада. И викна:

— Лъжеш! Това не е Тайната книга. Къде са заклинанията, с които вие призовавате Сатаната?

Неколцина от хората-вълци се надигнаха, те протягаха ръце и разкършваха рамене като зверове, които се събуждат от сън. Те прекрачиха напред — не се разбираше към Лада ли тръгват или към игуменката.

Тя — игуменката — се обърна към тях и викна:

— Тя лъже! Аз пратих моя монахиня на сборището на Дяволопоклонниците! Дяволът дошъл като куче с глава на бик и с огнени очи…

Разнесе се оня странен призив на камбана. Идеше изпод земята, защото течеше по подземните ходници на града. Главатарят се изправи — досега беше клечал до огъня — и каза на игуменката:

— Ето, ти призова дявола. Това е баронесата. И баронесата излезе изпод земята, някъде встрани, в мрака край огъня. Тя приближи към главатаря и игуменката.

Баронесата шибаше високите си ловни ботуши с камшик, сребърната дръжка светеше в ръката й. Тя каза на главатаря:

— Платих ти. Що дири тази жена?

Игуменката каза:

— Смири се и върви да се молиш.

Сребърната дръжка на камшика издрънча върху плочите. Това беше и камшик, и кинжал — острието се криеше в дръжката. Тънък, синкав кинжал с три ръба. С бързо движение баронесата заби кинжала в корема на жената. Тя хвана с две ръце кинжала и рухна.

Главатарят разтвори смаяно очи — желязна стрела от арбалет стърчеше в гърдите му. В светлината на огъня заблестяха стрели. Сакатата жена падна върху главните и запищя.

Неуловимо бързо баронесата измъкна кинжала си от корема на игуменката и сряза връзките ми.

Видях, че сред бледите сенки на развалините изниква човек с вълча маска и арбалет в ръце. Стрелата сочеше към баронесата. В краката ми лежеше щит. Вдигнах го и успях да пресрещна късата стрела. Тя злобно иззвънтя, плъзна се върху щита и се заби в гърдите на Влад. Главата му падна напред.

Баронесата коленичи и сложи двете си ръце върху могъщата му шия, сякаш го милваше. Изправи се и каза на хората си, които извираха от мрака.

— Съберете лист по лист тези пергаменти. Завържете този човек и това момиче.

Тя свали плаща си и го хвърли върху голото тяло на Лада. После отново коленичи до Влад.