Александър Дюма
Сан Феличе (78)

LXXVII
СЪДБА

Луиза се прибра не в своята стая, а в тази на Салвато. В борбата между дълга и любовта дългът бе надвил; но като пожертва любовта си пред дълга, тя смяташе, че с това е спечелила правото да поплаче за любовта. Затова, откакто каза на съпруга си: „Ще замина с вас“, Луиза много плака.

Тя не знаеше как да изпрати писмо до Салвато и не му писа, но бе получила още две писма от него.

Тази толкова пламенна любов, тази така дълбока радост, която откриваше във всеки ред от писмата на младия офицер, й разкъсваше сърцето, особено като помислеше на какво горчиво разочарование е обречен Салвато, когато, изпълнен с надежда и сигурност, очакващ да намери прозореца отворен и Луиза в стаята, където тя така горчиво плачеше в този миг, ще намери прозореца затворен и нито следа от Луиза. Но въпреки това тя не се разкайваше за това, което бе обещала или по-скоро предложила: дори ако трябваше да избира сега, когато часът за тръгване бе вече настъпил, тя би постъпила пак така, както вече бе решила. Повика Джованина.

Девойката дотича, видяла бе Микеле в кухнята и подозираше, че става нещо необичайно.

— Нина — каза господарката й, — тази нощ напускаме Неапол. На вас оставям грижата да приберете в куфарите вещите, които са необходими за всекидневния ми живот. Вие ги знаете не по-зле от мене, нали?

— Зная ги, разбира се — отговори камериерката, — и ще изпълня нарежданията на синьората, но синьората ще трябва да бъде така добра да ми обясни един въпрос.

— Какъв въпрос? Кажете, Нина — отговори Луиза Сан Феличе, малко изненадана от растящата твърдост в отговора на девойката при дадената заповед.

— За думите „напускаме Неапол“. Синьората каза такова нещо, струва ми се.

— Казах, разбира се.

— Дали синьората разчита да ме вземе със себе си?

— Да, ако желаете, но ако не ви е приятно…

Нина видя, че бе прекалила.

— Ако зависех само от себе си, с най-голямо удоволствие бих придружила синьората до края на света — каза тя, — но за нещастие имам семейство.

— Не е нещастие човек да има семейство, мила — възрази безкрайно нежно Луиза.

— Простете, синьора, ако говоря прекалено откровено…

— Няма защо да се извинявате. Казахте, че имате семейство, и щяхте да кажете навярно, че това семейство не ви позволява да напуснете Неапол.

— Да, синьора, сигурна съм в това — побърза да отговори Джованина.

— А ще ви позволи ли това семейство — продължи Луиза, току-що решила, че за Салвато ще бъде по-добре, като не намери нея, да намери някого, с когото ще може да разговаря за нея, вместо да се озове пред затворена врата и безгласен дом, — ще ви позволи ли това семейство да останете тук като доверено лице, натоварено да пази къщата?

— О, то се знае — извика Нина с оживление, което би отворило очите на Луиза, ако тя имаше и най-малко подозрение за чувствата, стаени в сърцето на девойката.

И добави по-спокойно:

— За мене ще бъде всякога чест и удоволствие да бдя за интересите на синьората.

— Добре тогава, Нина, макар да съм свикнала да ми прислужвате, ще останете — каза младата жена. — Може би няма да отсъстваме дълго. През време на това отсъствие, ако някой дойде да ме потърси — запомнете добре какво ви казвам, Нина! — ще кажете, че съпругът ми е бил длъжен да придружава принца, а пък аз съм била длъжна да придружавам съпруга си, ще кажете — защото, като не искате да напуснете Неапол, вие най-добре ще разберете колко трябва да страдам аз, че го напускам — ще кажете, че със сълзи на очи съм се сбогувала с всяка стая в този дом и с всяка вещ в тези стаи. А като кажете това, ще знаете, че не говорите празни думи, защото сте видели сълзите ми.

Гласът на Луиза заглъхна в ридания. Нина я гледаше почти радостно: господарката й бе закрила с кърпичка очите си и не можеше да зърне мимолетното изражение на лицето й.

— Ами… — тя се поколеба за миг — ако дойде синьор Салвато, какво да кажа на него?

Луиза откри лице и каза съвършено спокойно:

— Че продължавам да го обичам и ще го обичам, докато съм жива. А сега кажете на Микеле да не се отдалечава: трябва да говоря с него преди заминаването и разчитам да ме отведе до лодката.

Нина излезе.

Щом остана сама, Луиза долепи лице до възглавницата на леглото, целуна следата, оставена от собствената й глава, и също излезе. Часовникът току-що бе ударил три и с обичайната си, ненарушима точност рицарят влезе в трапезарията през вратата откъм кабинета му, докато Луиза влезе през вратата откъм спалнята.

Микеле беше на входната площадка.

Рицарят го потърси с поглед.

— Къде е Микеле? — запита той. — Надявам се, че не си е отишъл.

— Не — каза Луиза. — Ето го. Ела, Микеле! Рицарят те вика, а пък и аз трябва да поговоря с тебе.

Микеле влезе.

— Знаеш ли какво направи този момък? — попита рицарят и сложи ръка върху рамото на Луиза.

— Не — промълви младата жена, — сигурно нещо добро.

И добави тъжно.

— Из Маринела го наричат Лудия Микеле, но приятелството му към нас, поне според мене, е равно на разум.

— Ей Богу, чудесно казано! — обади се Микеле.

— Вярно е, че не си струва труда да го разправям — продължи Сан Феличе с кротката си усмивка, — аз съм така разсеян, та не ти казах нищо, когато се прибрах, но той по всяка вероятност ми спаси живота.

— Ами, ами! — промълви Микеле.

— Спасил ви е живота ли? Как? — запита Луиза с внезапно променен глас.

— Представи си, някакъв хубостник искаше да ме накара да целуна главата на нещастния Ферари и като не се съгласих да я целуна, ме нарече якобинец. А в сегашно време е опасно да те нарекат якобинец. Тази дума бе започнала вече да проявява своето въздействие, но Микеле се хвърли между тълпата и мене, развъртя сабя и онзи си отиде, продължавайки да ме заплашва, струва ми се. Какво ли може да има този човек против мене?

— Не против вас, а навярно против къщата. Помните ли какво ни разказа доктор Чирило за някакво убийство, станало под прозорците ви през нощта на 22 срещу 23 септември? Този човек е един от пет-шестимата негодници, така чудесно накълца-ни от оня, когото са искали да убият.

— А-ха-а! Под моите прозорци ли е получил раната под окото си?

— Тъкмо под вашите прозорци.

— Разбирам, че мястото му се струва зловещо, но какво общо имам аз с всичко това?

— Нищо, разбира се, само че случи ли ви се някога да имате работа из Стария пазар, ще ви кажа: „Ако нямате нищо против, синьор рицарю, не отивайте без мене.“

— Обещавам ти. А сега целуни сестра си, моето момче, и седни да обядваш с нас.

Микеле беше свикнал с тази чест, която рицарят и Луиза му оказваха от време на време. Затова прие без превземки поканата, особено сега, когато бе станал капитан и следователно бе изкачил по обществената стълба ония стъпала, които го разделяха от благородните му приятели.

Към четири часа на улицата пред вратата спря кола. Нина въведе секретаря на Калабрийския херцог; рицарят го покани в кабинета си, откъдето почти веднага излязоха.

Микеле се престори, че не е видял нищо.

След като излезе от кабинета и изпрати секретаря на принца, рицарят запита с поглед жена си дали може да има доверие в Микеле. Луиза знаеше, че Микеле ще умре за нея с по-голяма готовност, отколкото за рицаря, и кимна утвърдително.

Рицарят погледна за миг Микеле.

— Драги Микеле — каза той, — ще ни обещаеш, че няма да кажеш никому нито дума от тайната, която ще ти поверим.

— О-хо-о! Знаеш ли я, сестрице?

— Да.

— И трябва да мълча?

— Нали чу какво ти каза рицарят?

Микеле направи кръст на устата си.

— Говорете: все едно, че бекайото ми е отрязал езика.

— И така, Микеле, всички заминават тази вечер.

— Как всички? Кои точно?

— Кралят, кралицата, кралското семейство и ние.

Луиза се просълзи. Микеле я погледна бегло и забеляза сълзите.

— И закъде заминавате? — попита той.

— За Сицилия.

Ладзаронето поклати глава.

— О-о! — промълви рицарят.

— Нямам честта да съм съветник на негово величество — каза Микеле, — но ако бях, щях да му кажа: „Грешите, господарю.“

— Ах, защо няма той такива откровени съветници като тебе, Микеле!

— Казаха му го вече — продължи рицарят, — адмирал Карачоло и кардинал Руфо му казаха, но кралицата се уплаши, синьор Ектън се уплаши и след днешното убийство кралят реши да замине.

— А-ха-а! — промълви Микеле. — Сега започвам да разбирам защо между убийците видях Паскуале ди Симоне и бекайото. Колкото до Фра Пачифико, той, клетникът, беше там като магарето си — без да разбира нещо.

— Значи, Микеле — запита Луиза, — ти мислиш, че кралицата?…

— Ш-шт, сестрице! Такива работи не се приказват в Неапол, човек само ги мисли. Все едно! Кралят греши. Ако остане в Неапол, французите няма никога да влязат в столицата, никога! По-скоро всички ще измрем, но няма да ги пуснем! Ах! Ако народът знае, че кралят иска да замине!

— Но не бива да го узнае, Микеле. Затова те накарах да се закълнеш, че няма да кажеш нито дума от това, което ще ти съобщя. Както и да е — тази вечер заминаваме, Микеле.

— И сестрицата ли? — запита Микеле с глас, от който не бе успял да прогони напълно изненадата.

— Да, тя поиска да дойде, поиска да ме последва, милото дете — отговори рицарят, като протегна ръка през масата, за да улови ръката на Луиза.

— Ех — промълви Микеле, — можете да се похвалите, че сте се оженили за светица!

— Микеле!… — прекъсна го Луиза.

— Знам какво приказвам. А вие заминавате, заминавате тази вечер! Madonna! И аз бих искал да съм важна личност: тогава щях да замина заедно с вас.

— Ела, Микеле, ела! — извика Луиза, защото виждаше в лицето на Микеле другар, с когото би могла да разговаря за Салвато.

— За жалост е невъзможно, сестрице, всеки си има свой дълг. Твоят ти налага да заминеш, моят ми заповядва да остана. Аз съм капитан, народен водач, и съм запасал сабя не само за да я въртя над главата на бекайото, а за да се бия, да защитавам Неапол, да избия колкото е възможно повече французи.

Луиза не можа да прикрие трепването си.

— О, не се безпокой, сестрице — продължи със смях Микеле, — няма да ги избия всичките.

— Да приключим — продължи рицарят. — Ние ще отплаваме тази вечер от Витория, за да се качим на фрегатата на адмирал Карачоло зад крепостта дел Уово. Исках да те помоля да не оставяш сестра си и ако стане нужда, да я защитиш при качването в лодката, както преди два часа защити мене.

— О, в това отношение можете да бъдете спокоен, синьор рицарю. За вас съм готов да се оставя да ме убият, за нея — и да ме разсекат на парчета. Както и да е, ако народът знаеше, хубав бунт би станал!

— И така, Микеле — каза рицарят, като стана от трапезата, — имам честната ти дума — няма да оставиш Луиза, докато не я видиш настанена в лодката.

— Бъдете спокоен, отсега нататък ще се отделя от нея колкото сянката й в слънчев ден, особено като не зная кой какво е правил днес със собствената си сянка.

Рицарят трябваше да постави в ред книжата си, да опакова книгите, да вземе със себе си всички започнати ръкописи, затова се прибра в кабинета си.

А Микеле, който нямаше друга работа, освен да гледа сестра си, я загледа добродушно и като видя едрите сълзи, които се стичаха безгласно от хубавите й очи по бузите, каза:

— Все едно, има хора с голям късмет, и рицарят е от тях. Mannaggia la Madonna! Асунта не би направила за мене това, което ти правиш за него.

Луиза стана; колкото и бързо да се прибра в стаята си, колкото и пъргаво да затвори вратата, Микеле чу риданията, които я задавиха, щом остана сама.

Видяхме вече при друг случай, когато не Луиза, а Салвато напускаше Неапол, как стрелката на часовника се движеше полека и неуверено по циферблата. Две сърца следяха заедно с нас нейното движение; но опрени едно до друго, те сигурно страдаха от това по-малко, отколкото сега клетото самотно сърце, чиято единствена опора беше чувството за изпълнен дълг.

Както нравеше обикновено, Луиза само мина през стаята си, за да отиде на пръсти в стаята на Салвато. На минаване през коридора чу малко изненадана гласа на Джованина, която пееше една весела неаполитанска песен. При звука на тази малко ненавременна радост Луиза въздъхна и само си каза:

— Горката девойка! Радва се, че няма да напусне Неапол. Ако бях свободна и можех да остана като нея в Неапол, и аз щях да пея някоя весела неаполитанска песен.

Тя влезе в стаята още по-потисната отпреди поради тази радост, така противоречаща на нейната мъка. Излишно е да казваме какви мисли обзеха сърцето й, щом влезе в светилището на своята любов. Целият й живот мина отново пред очите й; казваме целият й живот, защото, според спомените си, тя бе живяла само през шестте седмици, които Салвато бе прекарал в тази стая.

И сега не само всеки ден, но всеки миг — от минутата, когато раненият бе положен върху страдалческото легло, до минутата, когато, облегнат на ръката й, вече почти оздравял, бе излязъл от този дом през прозореца към уличката; когато преди да се прехвърли, бе притиснал в първа и последна целувка устни върху нейните, вливайки своята душа в гърдите й — сега всеки ден и всеки миг, тъжен или весел, мрачен или светъл, минаваше пред нея. И както всякога със затворени очи, но с отворена дута, тя следваше дългата им бяла поредица, когато чу, че някой подраска леко на вратата и Микеле прошепна през ключалката с най-нежен глас:

— Аз съм, сестрице.

— Влез, Микеле, влез — отговори тя, — много добре знаеш, че всякога можеш да влезеш.

Микеле влезе с писмо в ръка.

Луиза втренчи поглед в писмото, задъхана, с протегнати ръце. Дали щеше да има безграничната утеха да получи в такъв миг още едно писмо от Салвато?

— Писмо от Портичи — каза Микеле. — Взех го от ръцете на раздавача и ти го нося.

— Ох, дай го, дай го! — извика Луиза. — От него е.

Микеле й подаде писмото и отиде да затвори вратата. Но преди да я затвори, попита:

— Да остана ли? Или да си отида?

— Остани, остани — извика Луиза. — Знаеш, че от тебе нямам тайни.

Микеле не излезе, но застана до вратата.

Луиза отвори нетърпеливо писмото и както винаги напразно се опита да чете. Сълзите и вълнението разстилаха пред очите й мъгла, която се разсейваше едва след няколко секунди.

Най-после можа да прочете:

 

„Сан Джермано, 19 декември сутринта.“

 

— В Сан Джермано е, или по-точно е бил там, когато е писал писмото — каза тя на Микеле.

— Чети, сестрице — отговори момъкът, — ще ти олекне.

Тя продължи — защото бе прекъснала четенето, за да си поеме дъх, като отметна глава назад и притисна писмото до сърцето си:

„Сан Джермано, 19 декември сутринта

Мила Луиза,

Позволете ми да споделя с Вас една голяма радост: току-що видях единствения човек, когото обичам с любов, равна, макар и съвършено различна, на любовта ми към Вас: видях баща си!

Какво прави и къде си намира, е тайна, която съм длъжен да запазя дори пред Вас и която въпреки това щях да Ви кажа, ако бях при Вас. Тайна от Вас ли? Наистина ми е смешно! Има ли човек тайни от втората си душа?

Току-що прекарах цяла нощ, от девет часа вечерта дори цяла нощ за смъртта и за Бога, цяла нощ аз му говорих за любовта си и за Вас.

Моят баща е — нещо много рядко — човек с възвишен дух и нежно сърце. Много е обичал, много е страдал и — съжалете го — не е вярващ.

Молете се за бащата, скъпи ангеле на сина, и Господ, който не може да Ви откаже нищо, може би ще го дари с вяра.

Друга жена, Луиза, навярно би се учудила, че не среща двадесет пъти в тия редове думите: «Обичам Ви!» Вие сте ги прочели вече сто пъти, нали? Да Ви говоря за баща си, за когото не мога да говоря с никого, да Ви кажа радостта си, че го видях, много добре разбирате, нали, че това значи да сложа във Ваши ръце сърцето си и да Ви кажа на колене: «Обичам Ви, моя Луиза, обичам Ви!»

Ето ме вече на двадесет левги от Вас, моя прелестна фея от Къщата с палмата, а когато получите това писмо, ще бъда още по-близо. Разбойниците ни тормозят, убиват, осакатяват, но не могат да ни спрат. Защото ние не сме армия, не сме бойци, тръгнали да нахлуят в една държава и да завладеят столицата й: ние сме идея, която обикаля целия свят.

Ето че започнах да говоря за политика!

Ловя се на бас, че зная къде четете писмото ми. Четете го в нашата стая, седнала до възглавието на леглото ми, в стаята, където ще се видим пак и където, като Ви видя отново, ще забравя дългите дни, прекарани далече от Вас…“

Луиза спря да чете: сълзи замъглиха погледа, ридания задавиха гласа й.

Микеле изтича и коленичи пред нея.

— Слушай, сестрице — каза той, — имай смелост! Това, което правиш, е добро и Господ ще те възнагради. Пък кой знае? И двамата сте млади, някой ден може да се видите пак.

Луиза поклати глава.

— Не — отговори тя и сълзи потекоха от затворените й очи, — не, никога вече няма да се видим. И по-добре да не го видя: прекалено много го обичам, Микеле. Едва откакто реших да не го видя вече, разбрах колко много го обичам.

— А знаеш ли — продължи Микеле, — има нещо добро дори в мъката ти, че няма да го видиш, за края на вашата любов имаше едно тъжно предсказание от Нано.

— Ох! — извика Луиза. — Какво означават всички предсказания, ако можех да го обичам, без да върша престъпление!

— Я чети, чети — посъветва я Микеле, — така ще бъде по-добре.

— Не — отвърна Луиза, като скри наполовина писмото в пазвата си, — няма да е по-добре. Ако той ми говори прекалено много за щастието да се видим отново, може би няма да замина!

В същия миг чуха гласа на Сан Феличе, който викаше Луиза.

Младата жена изхвръкна в коридора, а Микеле затвори вратата, като я последва. Вратата на трапезарията към салона беше отворена; в салона беше доктор Чирило.

Ярка червенина обля лицето на Луиза. И доктор Чирило знаеше тайната й. Всъщност тя знаеше, че писмата на Салвато идваха чрез либералния комитет, в който участваше Чирило.

— Мила моя — обърна се рицарят към Луиза, — нашият добър доктор, когото не сме виждали отдавна, идва да се осведоми за здравето ти, надявам се, че ще бъде доволен от него.

Докторът се поклони на младата жена и още от пръв поглед забеляза какво душевно вълнение я гнети.

— По-добре е — заяви докторът, — но още не е съвсем оздравяла и аз много се радвам, че дойдох днес.

Докторът наблегна върху думата днес; Луиза наведе поглед.

— А сега — каза Сан Феличе — пак трябва да ви оставя сами. Всъщност вие, лекарите, имате предимства, каквито и съпрузите дори нямат. За щастие аз имам работа, иначе, разбира се, щях да подслушвам на вратата.

— И бихте сгрешили, драги рицарю — отговори Чирило, — защото имаме да говорим за неща от най-голямо политическо значение, нали, мило дете?

Луиза се опита да се усмихне; но устните й се свиха само за да издадат въздишка.

— Хайде, оставяйте ни, рицарю — продължи Чирило, — положението е по-сериозно, отколкото предполагах.

И побутна със смях Сан Феличе към вратата, която затвори след него.

После се върна при Луиза и я улови за двете ръце:

— Сега сме само двамата, мило дете — каза той. — Плакала сте?

— Да, и то много — прошепна тя.

— След като получихме писмото от него ли или още преди това?

— И преди, и след него.

— Да му се е случило някакво нещастие?

— Никакво, слава Богу.

— Толкова по-добре, той е благороден и силен мъж, един от тия хора, които всякога са били недостатъчно в нашето нещастно неаполитанско кралство. Имате значи друг повод за скръб?

Луиза не отговори, но очите й овлажняха.

— Предполагам, че нямате основание да се оплаквате от Сан Феличе? — запита Чирило.

— О — извика Луиза и сключи ръце, — той е ангелски добър баща!

— Разбирам, той заминава, а вие оставате.

— Той заминава и аз го придружавам.

Чирило погледна младата жена с учуден поглед, който скоро овлажня от сълзи.

— А вие какъв ангел сте! — промълви той. — Не зная да има на небето ангел, за чието име да не сте достойна или пък той да не е достоен за вашето.

— Виждате, че аз не съм ангел, щом плача. Ангелите не плачат, когато изпълняват дълга си.

— Изпълнете го и плачете в същото време, така заслугата ви е още по-голяма. Изпълнете го, а пък аз ще изпълня своя, като му кажа колко го обичате и колко сте страдала. Вървете! И казвайте от време на време по някоя дума и за мене в молитвите си: Господ се вслушва тъкмо в гласове като вашия.

Чирило поиска да й целуне ръцете; но Луиза обгърна шията му.

— О, целунете ме, както баща целува дъщеря си — каза тя.

И докато именитият лекар я целуваше с почит и възхищение:

— Ще му кажете, ще му кажете, нали? — прошепна тя на ухото му.

Чирило стисна ръката й в знак, че обещава.

Сан Феличе влезе и завари Луиза в обятията на своя приятел.

— О-о! — каза със смях той. — С прегръдки ли лекувате болните си, докторе?

— Не, но с прегръдки се сбогувам с тези, които обичам и уважавам, с тези, пред които благоговея. Ах, рицарю, рицарю, щастлив човек сте вие!

— Той толкова много заслужава това — каза Луиза, като протегна ръка на съпруга си.

— Това не винаги е достатъчно основание — възрази Чирило. — А сега довиждане, рицарю, защото надявам се, че ще се видим пак. Идете да служите на вашия принц! Аз оставам да служа на страната си.

После съедини в своите ръце ръката на съпруга и на съпругата:

— Бих искал да съм свети Януарий не за да нравя чудеса по два пъти в годината, което не е малко в наши дни, когато чудесата са такава рядкост, а за да ви благословя, както заслужавате. Сбогом!

И изхвръкна от къщата.

Сан Феличе го придружи до входната площадка и му помаха с ръка за сбогом; после се върна при жена си:

— В десет часа колата на принца ще дойде да ни вземе оттук.

— В десет часа ще бъда готова — отговори Луиза.

И наистина беше готова. След като се сбогува с любимата стая и всички предмети в нея, след като отряза къдрица от хубавата си руса коса и завърза заедно с нея в нозете на разпятието писъмце от четири думи: „Братко мой, обичам те!“, тя улови под ръка съпруга си и разплакана като Магдалина, но невинна като Светата Дева се качи заедно с него в колата на принца.

Микеле седна на капрата. Нина целуна ръка на господарката си суетни, тръпнещи от радост. После вратичката се затвори и колата потегли.

Казахме какво беше времето. Вятър, градушка и дъжд шибаха стъклата на каретата, а заливът, който се виждаше изцяло въпреки тъмнината, беше само разпенен простор, набъбнал от вълните. Сан Феличе хвърли уплашен поглед към разяреното море, което Луиза дори не виждаше, погълната в своята много по-ужасна буря. Той се уплаши пред опасността, на която излагаше единственото любимо за него същество. Обърна поглед към Луиза. Тя седеше бледа и неподвижна в ъгъла на колата. За творила бе очи и като не допускаше, че могат да я видят в тъмното, бе заплакала отново. Тогава за пръв път на рицаря мина през ум, че жена му правеше за него някаква голяма, неизвестна жертва. Той взе ръката й и я вдигна до устните си. Луиза отвори очи и му се усмихна през сълзи:

— Колко сте добър, приятелю — каза тя, — и колко ви обичам.

Рицарят обгърна е ръка шията й, облегна главата й до гърдите си, вдигна качулката на копринената наметка и целуна косата й с тръпнещи и този път не съвсем бащински устни. Луиза не можа да сдържи един стон. Рицарят се престори, че не я чу.

Стигнаха до кея Витория. Една лодка с шестима гребци чакаше, задържайки се с голяма мъка над вълните, които я тласкаха към брега.

Щом видяха каретата, гребците разбраха, че в нея са чаканите от тях пътници, и извикаха:

— Побързайте! Морето е лошо, едва успяваме да задържим лодката.

И наистина Сан Феличе трябвате да хвърли само бегъл поглед към лодката, за да разбере, че и тя, и хората в нея се намираха в смъртна опасност.

Рицарят прошепна нещо на кочияша, след това на Микеле, улови Луиза под ръка и слезе заедно с пея до брега. Още преди да стигнат до плажа, една вълна се разби на пясъка и ги изпръска с пяна. Луиза изпищя. Рицарят я прегърна и притисна до сърцето си. После кимна на Микеле и се обърна към нея:

— Почакай да сляза в лодката — каза той, — щом сляза, двамата с Микеле ще ти помотаем да слезеш и ти.

Луиза бе стигнала до онзи предел на страданието, който предшества пълното загубване на сили и едва оставя на волята способност да се прояви. Затова мина, почти без да забележи, от обятията на съпруга в обятията на млечния си брат.

Рицарят се приближи решително до лодката, която двама души поддържаха с канджа ако не неподвижно, то поне близко до брега, скочи в нея и извика:

— Към морето!

— А синьората? — запита лодкарят.

— Тя остава — каза Сан Феличе.

— Вярно е — отговори лодкарят, — че не е време да возим жени. Гребете, момчета! Гребете всички! И по-живо!

Лодката се отдалечи в един миг на десет разтега^[1] от брега.

Всичко стана така бързо, че Луиза не успя да отгатне намерението на съпруга си и следователно не можа да му попречи.

Като видя, че лодката се отдалечава, тя извика:

— Ами аз? Ами аз? — И се опита да се изтръгне от ръцете на Микеле, за да последва съпруга си. — Ами аз? Изоставяте ли ме?

— Какво би казал баща ти, комуто обещах да бдя над тебе, ако видеше да те излагам на подобна опасност? — извика в отговор Сан Феличе.

— Но аз не мога да остана в Неапол! — извика Луиза и закърши ръце. — Искам да замина, искам да ви придружа! Вземете ме, Лучано! Загубена съм, ако остана.

Рицарят беше вече далече; един порив на вятъра донесе само тия думи:

— Поверявам ти я, Микеле!

— Не, не! — извика отчаяно Луиза. — С никого освен с тебе, Лучано! Нима не знаеш? Аз го обичам!

И след като Луиза изпрати към съпруга си тия думи, в които бе вложила последните си сили, душата й сякаш я напусна. Тя припадна.

— Луиза! Луиза! — започна да мълви Микеле, докато се опитваше да свести своята млечна сестра.

— Ананке! — прошепна един глас зад него.

Ладзаронето се обърна.

Зад тях се бе изправила някаква жена и при проблясването на една светкавица Микеле позна албанката Нано. Видяла, че рицарят заминава за Сицилия, а Луиза остава в Неапол, тя изрече на гръцки тайнственото и страшно слово, което дадохме като заглавие на тази глава: Съдба.

В същия миг лодката, отнасяща рицаря, изчезна зад мрачната грамада на крепостта дел Уово^[2].